Решение № 435 от 12.10.2026, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 435 гр. София, 12.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Г.ев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Лилия М. Руневска Въззивно гражданско дело № 20251800501144 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.

С решение № 145 от 16.06.2025 г. , поправено с решение № 213 от 02.09.2025 г., постановени по гр. д. № 1012/2024 г. по описа на РС – Ихтиман:

Община Ихтиман е осъдена да заплати на Х. Р. Д. сумата от 30000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от настъпила на 04.08.2023 г. трудова злополука, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху тази сума за периода от настъпване на трудовата злополука /04.08.2023 г./ до окончателното заплащане, като исковете са отхвърлени за разликата над сумата от 30000 лв. до пълния предявен размер на главния иск от 50000 лв., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата на тази разлика за периода от настъпване на трудовата злополука /04.08.2023 г./ до окончателното заплащане; Община Ихтиман е осъдена да заплати на Х. Р. Д. сумата от 2661.92 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от настъпила на 04.08.2023 г. трудова злополука, като искът е отхвърлен за разликата над сумата от 2661.92 лв. до пълния предявен размер от 2873 лв.; Община 1

Ихтиман е осъдена да заплати на адвокат В. Х. К. сумата от 3000 лв., представляваща адвокатско възнаграждение; Община Ихтиман е осъдена да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд – Ихтиман държавна такса в размер на 1306.48 лв. съразмерно с уважената част от исковете, както и сумата от 154.44 лв., представляваща деловодни разноски - депозит за вещо лице, съразмерно с уважената част от исковете; Х.

Р. Д. е осъдена да заплати на Община Ихтиман следните суми, представляващи съдебни разноски, съразмерно с отхвърлената част от исковете: сумата от 1376.13 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС; сумата от 210.24 лв., представляваща депозити за вещи лица; сумата от 1.91 лв., представляваща държавна такса за издаване на съдебно удостоверение. Решението е постановено при участието на третите лица - помагачи на ответника К. Й. Д. и Н. Г. М..

Срещу решението са постъпили: въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство, с която решението се обжалва в частите, в които исковете са уважени и са присъдени разноски в тежест на ответника; насрещна въззивна жалба от ищцата в първоинстанционното производство, с която решението се обжалва в частта, в която са отхвърлени главния иск за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 30000 лв. до пълния предявен размер от 50000 лв. и акцесорния иск за обезщетение за забава; въззивна жалба от третото лице – помагач на ответника Н. Г. М., с която решението се обжалва в частта, в която исковете са уважени.

По въззивната жалба на ответника е постъпил отговор от ищцата, в който жалбата е оспорена.

По насрещната въззивна жалба на ищцата е постъпил отговор от ответника, в който жалбата е оспорена.

По въззивната жалба на третото лице – помагач на ответника Н. Г. М. са постъпили отговори и от двете главни страни в производството, като ищцата е оспорила жалбата, а ответникът е изложил становище за нейната основателност.

С определение № 560 от 22.08.2025 г. по гр. д. № 1012/2024 г. по описа на РС – Ихтиман, постановено по реда на чл. 248 ГПК, е оставена без уважение молбата на Община Ихтиман за изменение на решението в частта за разноските.

2

Определението е обжалвано от ответника с оплаквания за неправилност, като се иска отмяната му.

По частната жалба на ответника е постъпил отговор от ищцата, в който частната жалба е оспорена.

Настоящият въззивен състав, след преценка на доказателствата по делото и доводите на страните, намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивните жалби и частната жалба са процесуално допустими, а разгледани по същество – неоснователни, по следните съображения:

За да уважи исковете до съответните размери, първоинстанционният съд е приел /в резюме/, че са налице основания за ангажиране отговорността на ответника спрямо ищцата за имуществените и неимуществените вреди до доказаните им размери, причинени й в резултат на злополуката, описана в исковата молба, надлежно призната за трудова такава, при която ищцата е получила телесно увреждане, причинило й болки и страдания и наложило лечение със съответните разходи за това. По отношение на неимуществените вреди е приел, че справедлив размер на обезщетението е този от 30000 лв., като е отчел вида и характера на увреждането, вида и продължителността на проведеното лечение, причинения на ищцата дискомфорт от самото увреждане и от периода на обездвижване, продължителността на възстановителния период, съпътстващите заболявания на ищцата, като при отчитане на тези конкретни факти е приложил надлежно принципа на справедливостта. Приел е също, че е неоснователно възражението на ответника за допусната от ищцата груба небрежност, както и възражението му за приспадане от размера на обезщетенията на полученото от ищцата обезщетение за временна нетрудоспособност и за безработица. Приел е за неоснователно и възражението на ответника за изключване отговорността му предвид сключеното тристранно споразумение, предвиждащо /в чл. 9, ал. 1/, че доставчикът на лична помощ /ответникът/ не носи отговорност за действия или бездействия на асистента /ищцата/ и ползвателя на социалната услуга, в резултат на които възниква смърт или злополука, загуба или нанесена вреда на каквото и да било имущество вследствие изпълнение на дейностите по представяне на лична помощ. По оспорването по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК от страна на третото лице – помагач на разпореждането на НОИ за признаване на 3 злополуката за трудова е приел, че същото е недоказано /като го е квалифицирал като оспорване на валидността на акта/.

Изводите на първоинстанционния съд са правилни, направени са въз основа на надлежна съвкупна преценка на доказателствата по делото и се споделят от настоящия въззивен състав, поради което и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционното решение. Въззивният съд намира за неправилна единствено дадената от първоинстанционния съд квалификация на оспорването по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК от страна на третото лице – помагач на разпореждането на НОИ за признаване на злополуката за трудова като оспорване на валидността на акта, за което ще бъдат изложени съображения от въззивния съд. Това обаче не се отразява на правилността на крайния извод на първоинстанционния съд за недоказаност на оспорването.

С оглед изложените в жалбите оплаквания и предвид гореизложеното относно квалификацията на оспорването на разпореждането на НОИ следва да се добави следното:

По въззивната жалба на ответника:

Неоснователни са оплакванията, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички възражения на ответника и е направил фрагментарен анализ на доказателствата.

По отношение възражението на ответника, че трудовата злополука е причинена от трето лице – ползвателят на услугата, макар първоинстанционният съд да не е посочил изрично в мотивите на решението, че това обстоятелство не освобождава работодателя от отговорност, този извод се извежда от самото решение, доколкото е прието от първоинстанционния съд, че по делото е доказано, че ищцата е пострадала при трудова злополука, настъпила при описания в исковата молба механизъм, и същевременно са изложени съображения от първоинстанционния съд, че отговорността на работодателя е обективна /безвиновна/, като тя може да бъде изключена само при умишлено самоувреждане на пострадалия. Цитирана е и съдебна практика на ВКС в тази връзка, с която първоинстанционният съд изцяло и правилно се е съобразил. Съответно е направен правилен извод, че в случая не са налице основания за освобождаване на работодателя от отговорност. Направен е също правилен извод, че в случая не са налице 4 основания и за намаляване на отговорността на работодателя поради проявена от ищцата груба небрежност, тъй като по делото няма данни за такава.

Въззивният съд не споделя доводите във въззивната жалба в насока, че ищцата е била длъжна да предвиди възможна агресия от свекърва си предвид нейното състояние /твърди се, че тя е била дементна, като надлежни доказателства за това не са налице, тъй като става дума за медицинска диагноза и наблюдения на лица, непритежаващи съответната квалификация да диагностицират точно евентуалното заболяване, не могат да обусловят такъв категоричен извод/.

Дори и да приемем факта, че ползвателката на социалната услуга е страдала от деменция и е имала отделни прояви на агресия /доколкото свид. М.С. дава показания в тази посока/, то това не обуславя проява на груба небрежност от страна на ищцата, доколкото дължимото от нея поведение е да обслужва ползвателката на социалната услуга хигиенно, което именно е правила, когато е настъпила злополуката. Жалбоподателят всъщност не сочи каква грижа не е положила ищцата в случая, която грижа би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност, при подобни условия, в резултат на което неполагане на грижата да е настъпила злополуката. Защото дори и да е била длъжна да предположи, че е възможна проява на агресия от страна на свекърва й, ищцата не може да откаже да изпълни задължението си, а не може да се очаква възрастната жена да бъде вързана или държана от членовете на семейството от мъжки пол. Наличието на маса в помещението /доколкото това е установено по делото/ съвсем не налага извод, че ползването й за опора би предотвратило злополуката, а изводите на съда не могат да се основават на догадки /догадка е и възможността при притискане към масата или удар в нея злополуката дори да би била по-тежка/ и при липса на конкретни твърдения, доказани надлежно, извод за допусната от ищцата груба небрежност не може да се наложи /недоказано е по делото и твърдението, че ищцата системно била санкционирана за неспазване на правилата за здравословни и безопасни условия на труд и несъобразяване с въведените процедури, а дори да бе доказано, това би било само косвено доказателство/.

Неоснователно е и оплакването, че първоинстанционният съд не е обосновал защо кредитира показанията на сина на ищцата и на съседката и очевидно близка на семейството М.С.. Първоинстанционният съд е обсъдил подробно и надлежно показанията на всички свидетели по делото и е кредитирал същите /доколкото показанията на двете групи свидетели не си 5 противоречат/, като е отчел, че показанията на свидетелите, разпитани по искане на ищцата, кореспондират с останалите доказателства по делото, поради което не са налице основания да не им се дава В. само поради родствената връзка на единия свидетел с ищцата и близката съседска връзка с нея на другия свидетел. Въз основа на съвкупната преценка на всички свидетелски показания, отнесена и към останалите доказателства по делото, първоинстанционният съд е направил правилен извод относно механизма на злополуката. Следва да се отбележи в тази връзка, че именно работодателят е декларирал в НОИ злополуката като трудова.

Неоснователно е и оплакването, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че не следва от размера на присъдените обезщетения да се приспада размера на получените от ищцата обезщетения от НОИ. В първоинстанционното производство ответникът е навел възражение за приспадане на получените от ищцата обезщетение за временна нетрудоспособност и обезщетение за безработица от размера на претендираните обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, като по делото са установени и размерите на получените от НОИ обезщетения. Не е дискутабилен въпросът, че получените от НОИ обезщетения не следва да се приспадат от обезщетението за неимуществени вреди, тъй като обезщетенията от НОИ не репарират неимуществени вреди, а липсата на трудов доход за периода на неработоспособността и на безработицата. В този смисъл към момента е налице и задължителна съдебна практика – ТР № 1 от 5.03.2026 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2023 г., ОСГК. Получените от НОИ обезщетения обаче в случая не следва да се приспадат и от размера на обезщетението за имуществени вреди. Макар принципно плащанията на определен вид обезщетения и парични помощи по социалното осигуряване при трудова злополука и професионално заболяване да се припокриват с част от имуществените вреди, за които работодателят дължи обезщетение при трудова злополука или професионално заболяване, а именно за пропуснатите ползи /нереализирано трудово възнаграждение/ и за претърпени вреди /за належащ медицински преглед, за изследване и/или лечение, за санаторно-курортно лечение, а също така и за парични помощи за помощно-технически средства, свързани с увреждането/ в конкретния случай не е налице такова припокриване. Имуществената претенция на ищцата е за действително направени разходи във връзка с лечението на увреждането, настъпило при 6 трудовата злополука – за медицинско изделие, лекарства и медицински такси, които представляват претърпяна загуба, изразяваща се в реално намаляване на имуществото на пострадалото лице, а получените от ищцата обезщетения за временна неработоспособност и за безработица имат различно предназначение. Те заместват неполучавания през периода на временната неработоспособност и на безработицата трудов доход и не зависят от размера на направените медицински разходи. Получаването на обезщетенията не установява, че стойността на медицинското изделие, лекарствата или другите разходи за лечение са били възстановени чрез тези обезщетения от НОИ. В този смисъл именно е и ТР № 1 от 5.03.2026 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2023 г., ОСГК на ВКС, както и изцяло правилни са изводите на първоинстанционния съд.