Решение № 263 от 27.10.2024, Районен съд - Гоце Делчев

РЕШЕНИЕ

№ 263 гр. , 27.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ в публично заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Крум Динев при участието на секретаря Ирена Анг. Кардашева като разгледа докладваното от Крум Динев Гражданско дело № 20241220100183 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба на С. К. К., ЕГН: **********, с адрес в с. А.а, общ. Х., обл. Бл., ул. „Д.“ № *, действаща чрез процесуалния си представител адв. Б., срещу ответника “Й. Б. ЕАД, ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление в град С., ж.к. М.*, “Б. п. С.”, сграда*, представляван от адвокат Л. Г. Г. - САК, със служебен адрес в гр. С., ул. ”Б. К.” №**, ет.*, офис № *8, с която са предявени два обективно кумулативно съединени установителни иска с правна квалификация по чл. 143, ал. 1 във вр. с чл. 145, ал. 1 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), а именно - да бъдат обявени за неравноправни и като такива за нищожни сключени между страните договор за лизинг от 17.04.2019 г. с предмет мобилен телефон марка “A.” модел “i.**” 2***** S., с номер на устройството 35*********, както и договор за лизинг на мобилен телефон марка “A.”, модел i. 6***G., с номер на устройството ***********, сключен също на ******* г. В обстоятелствената част на исковата молба се излагат твърдения, че двата телефона, предоставени от страна на лизингодателя били приобщени като веществени доказателства чрез протоколи за изземване от ****** г. и ******* г., в хода на провеждано разследване по образувано наказателно производство, като впоследствие 1 срещу лизингополучателя било образувано и изпълнително дело № 74/2023 г. по описа на ЧСИ Георги Цеклеов с оглед издадена срещу него заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК. От страна на заповедния съд не била извършена преценка за наличие или не на неравноправни клаузи в представените от заявителя договори. В тази връзка се изтъква, че в договора за лизинг и общите условия на дружеството ответник не съществувала хипотеза, при която лизингополучателят да може да бъде освободен от отговорност да заплаща вноските по договора при настъпила обективна невъзможност за използване на предадената вещ, поради което като недействителна се преценява разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от ОУ; в договорите за лизинг не била предвидена възможност потребителят да бъде уведомяван нарочно за възможно настъпване на неблагоприятни последици поради неплащане на парична вноска; потребителят нямал възможност да договаря условията по общите условия, които били предварително изготвени от лизингодателя; като неравноправна се изтъква клаузата от договора, предвиждаща възможност за заплащане на допълнителна сума за придобиване на собствеността на мобилния апарат, която сума в чл. 1, ал. 3 от договора се уговорила като неустойка; оспорва се и разпоредбата на чл. 6, ал. 6 от договора, която по отношение на дължимия размер на лихвата препращала към общите условия на дружеството ответник; според ищеца чл. 7, ал. 2 от ОУ попада под хипотезите на чл. 143, ал. 2 т. 18 и т. 19 от ЗЗП, а като недействителни са оценени още разпоредбите на чл. 13 и чл. 14 от представените общи условия.

В представения отговор по реда на чл. 131, ал. 1 ГПК се навеждат доводи срещу допустимостта на исковата претенция, като се изтъква, че била налице влязла в сила заповед за изпълнение и издаден въз основа на нея изпълнителен лист, за които ищцата била надлежно уведомено, но въпреки това не подала възражение по смисъла на чл. 414, ал. 1 ГПК. Оспорва се твърдението на ищцата, че мобилните телефони, предмет на договорите за лизинг, били иззети от страна на разследващ орган. Излагат се правни съображения срещу оплакванията на ищеца, като се акцентира върху разпоредби от общите условия, които потребителят писмено приел, указващи правата и задълженията на лизингополучателя, в това число задължението му да заплаща лизингови вноски при пълно или частично погиване на предоставената вещ, както и последиците при неизпълнение на основната 2 престация. Цитира се съответна практика на ВКС и СЕС по приложението и тълкуването на нормите на чл. 146, ал. 2 ЗЗП и чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Прави се искане претенциите на С. К. да бъдат отхвърлени като недопустими, евентуално като неоснователни и се претендират разноски.

В открито съдебно заседание страните поддържат изложените възражения, правни доводи и аргументи, като съдът е приел като писмени доказателства представените от ищеца и ответника материали. Именно след тяхната целокупна преценка, съдът намира следното от фактическа страна:

На ******* г. между страните по делото били сключен договор за лизинг, по силата на който лизингодателят се задължил да предостави на лизингополучателя за временно и възмездно ползване мобилен телефон марка “А.”, модел “i. X** 2****S., с номер на устройството 35************** (чл.

1, ал. 1 от договора). На същата дата и между същите страни бил сключен и втори договор за лизинг, с предмет също телефонен апарат марка “А.e”, модел i.* 5*** ****, с номер на устройството 35************* В чл. 5 и на двата договора е посочен погасителен план за заплащане на лизинговите вноски, като в чл. 1, ал. 1 от тях страните се съгласили за конкретния размер на общата лизингова цена на устройството с включен ДДС, като в ал. 2 приели лизингополучателят да има право да придобие собствеността върху предоставената вещ, но след подписване на нарочен договор в указан срок и заплащане на допълнителна цена, която цена ал. 4 определя като неустойка при невръщане на устройството или при неговото представяне в недобър търговски вид, респ. при отказ на лизингополучателя да закупи същото. Със Заповед № 228 за изпълнение на парично задължение, издадена по реда на чл.

410 ГПК по ч. гр. д. № 413/2022 г. по описа на РС - Гоце Делчев, е разпоредено на длъжника, сега ищец - С. К., да заплати на “Й. Б.” ЕАД, (с предходно търговско наименование “Т. Б.”) сума в размер на 3 708.54 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното погасяване на вземането, представляваща дължима и неизплатена главница по допълнително споразумение към договор за мобилни услуги с предпочетен номер 35********** от **********г. и двата процесни договори за лизинг.

Заповедта е влязла в законна сила, поради което в полза на заявителя бил издаден изпълнителен лист, въз основа на който било образувано и изпълнително дело № 74 по описа за 2023 г. на ЧСИ Г. Цеклеов, по което със съобщение от 23.02.2023 г. бил наложен запор на трудовото възнаграждение 3 на С. К.. В обстоятелствената част на подаденото заявление от страна на дружеството заявител е отразено, че претендираната сума е формирана от следните компоненти - дължими лизингови вноски по двата договора за лизинг в общ размер на 3 369.24 лева, от които 1 954.62 лв. за A. I.** и 1 414.62 лева за A. I.** ведно с начислени неустойки за прекратени мобилни договорни услуги в общ размер на 113.22 лева, респ. дължима цена за използването на тези услуги - 831.96 лева.

Въз основа на така посоченото от фактическа страна, съдът от правна страна по допустимостта на исковете счита следното:

Поначало съдът следи служебно за наличието на абсолютни отрицателни предпоставки пред упражняването на правото на иска, като сред тях е образуван и висящ, респ. приключил правен спор, имащ за предмет същото претендирано/отричано право между същите страни, като наличието на две идентични висящи производства е изключено (чл. 126 ГПК), а ако едно от тях вече е приключило с окончателен съдебен акт, силата на пресъдено нещо на последния препятства възможността за пререшаването на спора (чл. 299, ал. 1 ГПК). Това правило обаче търпи изключения, продиктувани от практиката на СЕС по приложението на Директива 93/13 на ЕО. Тази практика на СЕС изтъква необходимостта националните процесуални разпоредби, уреждащи принципа на сила на пресъдено нещо, да бъдат прилагани при съобразяване с принципа на ефективност, залегнал в правото на ЕС, т.е. да не препятстват възможността за ефективна съдебна закрила на потребителите. СЕС изтъква също, че при липса на ефективен контрол върху потенциална неравноправност на клаузи от договор с потребител не би могло да се гарантира спазването на предоставените с Директива 93/13 гаранции и с оглед на това е приел, че правото на ЕС не допуска национална правна уредба, която поради действие на силата на пресъдено нещо и на преклузивни срокове, не позволява на националния съд да провери неравноправния характер на договорни клаузи. С Решение от 17.05.2022 г. по дело С-600/19 на СЕС е прието, че чл. 6, § 1 и чл.

7, § 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която поради действието на сила на пресъдено нещо и на преклузивния срок не позволява нито на съда в производството по принудително изпълнение да провери неравноправния характер на договорни клаузи, нито на потребителя – след изтичането на срока за подаване на 4 възражение – да се позове на неравноправността на тези клаузи в това производство или в последващо производство по установителен иск, когато при образуването на производството за принудително изпълнение посочените клаузи вече са били проверени служебно от съда относно евентуално неравноправния им характер, но съдебното решение, с което се допуска принудителното изпълнение, не съдържа никакви мотиви, дори в обобщен вид, свидетелстващи за извършването на тази проверка, и в това решение не е посочено, че преценката на съда след посочената проверка повече не може да бъде оспорвана, тъй като не е направено възражение в посочения срок. Тази практика е доразвита и в Решение от 29.02.2024 г. по дело С-724/22 на СЕС и е анализирана в Решение № 491 от 23.07.2024 г. по гр. дело № 1767 по описа за 2023 г. на ВКС, IV Г.О. Ето защо наличието на влязла в сила заповед за изпълнение срещу С. К., съдържаща вземания, произтичащи от процесните лизингови договори, която заповед има ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо на влязло в сила съдебно решение, не съставлява процесуална пречка за съда да разгледа искането по същество. В разпореждането, с което първоинстанционният съд е издал тази заповед не се съдържат никакви мотиви, дори такива в обобщен вид, за приложението на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК по отношение на която и да е от договорните клаузи от двата договора за лизинг. Такава пречка не съставлява и Определение № 430 от 25.08.2023 г. по гр. д. № 259 по описа за 2023 г. на РС - Гоце Делчев (служебно известно на съда, посочено и от ищеца в обстоятелствената част на исковата молба), с което съдът е прекратил производството по първоначално подадената искова молба на С. К., съдържаща искане, идентично като настоящото, защото това определение не се ползва със сила на пресъдено нещо и не е преграждащо пред възможността на страната да предяви наново претенцията си, след като не е отстранила в срок констатираните нередовности и е понесла тежестта производството да бъде прекратено. На трето място, според съда е и налице правен интерес за воденето на настоящите установителни искове, предвид обвързаността на страната от процесните договори и изпълнителния процес, който е образуван срещу нея по повод на задължения, произтичащи от тях, като при евентуалното обявяване на цялата сделка за недействителна, респ. на част от нея, произтичащите от нея вземания биха били платени без основание на привиден кредитор, взискател по изпълнението, като в прерогативите на страната е да определи вида на конкретното искане, с което е сезирала съда. В 5 случая обаче, както се посочи по-горе, съдебната претенция на ответното дружество е продиктувана единствено от дължимостта на лизинговите вноски, начислени съгласно чл. 1 от двата договора от 17.04.2019 г. и в този смисъл за ищеца, с оглед твърденията в обстоятелствената част на молбата, липсва правно защитим интерес да оспорва други договорни клаузи по сделката (в това число посочения изрично в молбата чл. 7, ал. 2 от ОУ, разписващ реда за придобиване на собствеността върху лизинговите вещи или тяхното връщане, клаузите, посочени в чл. 13 и чл. 14 от ОУ, свързани с гаранционната отговорност, както и тази по чл. 6 от ОУ, определяща задължение за лихва за забава, от която кредиторът не се е възползвал). Съдът дължи преценка относно начина на формулиране и съдържанието на клаузите, оформящи основното задължение по договора, с оглед императивните изисквания на ЗЗП - чл. 1 и свързания с нея чл. 8 от ОУ.