Решение № 222 от 19.08.2025, Апелативен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 222 гр. Варна, 19.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на първи юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Магдалена Кр. Недева

Членове:

Николина П. Дамянова

Диана Д. Митева при участието на секретаря Дарина Б. Баева като разгледа докладваното от Диана Д. Митева Въззивно търговско дело № 20253001000107 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството се води по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Приета е за разглеждане въззивна жалба срещу решение №

469/14.11.2024г., постановено по електронно дело 20243100900222 ( ТД № 222/2024г.), по описа на Окръжен съд - Варна, с което е бил уважен иск на заемодател за присъждане на дължими от заемополучател изискуеми главници по два договора за заем в размер съответно на 60 000 лв. и 20 000лв., ведно със законни лихви до окончателното им плащане и мораторни неустойки в размер на 6 000лв. и 2 000лв., съответни на по 0.5% за всеки ден от период на забава 01.04.2024 – 20.04.2024г, както и са разпределени разноски.

Предварителните въпроси и допустимостта на производството са разгледани от въззивния съд в определение №139/14.03.2025г., и докладвани наред с оплакванията на осъдения ответник по обжалвания първоинстанционен акт. В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК, въззивният съд е отстранил процесуални пропуски на първата инстанция и е дал възможност на страните да уточнят твърденията си по приложимите за спора императивни норми(чл. 26 ал.1 ЗЗД), ограничаващи свобода на договаряне на мораторна неустойка, поета като задължение на търговец, получател на парични средства, дадени от физическо лице. Само въззиваемият заемодател е ползвал правото си да допълни защитата си като обоснове уговарянето на неустойките в съотвествие с изискванията на добрите нрави и добросъвестно зачитане на субективни интереси при остойностяване на обезщетение за предвидими вреди от договорно неизпълнение в размер покриващ типични функции на неустойка(чл. 92 ЗЗД).

1

Въззивникът ответник „САРИС“ЕООД, чрез законния си представител управителя К., основава жалбата си на оплаквания за неправилно установени факти по възникването на паричното задължение.

Сочи, че безкритично са възприети оспорените доказателства на насрещната страна за твърдяното заемно правоотношение, като същевременно необосновано са били пренебрегнати констатации на вещото лице за осчетоводяване на същата сума по друга сделка. С доводи за неоснователност на претенцията, моли за отмяна на неправилното решение и отхвърляне на исковете в цялост.

Становище по същество пред настоящия съд не е обосновано.

Въззиваемият ищец Ц. К. И., чрез упълномощения адв. Т. в срока по чл. 263 ГПК е оспорил бланкетните оплаквания в жалбата. Позовава се на съвкупността от посочени от двете насрещни страни доказателства, като счита за установени фактите по предаване на заета сума по банков път и липсата на изпълнение на задължението на заемателя. В допълнителното становище обосновава приложимост на правилата за търговските сделки поради получаване на финансиране от търговец и липсата на съпоставимост между правилата за размер на законна лихва като обезщетение за забава и уговарянето на неустойка с допълнителни санкционни и обезпечителни функции, при липса на друго уговорено обезпечение за кредитора. Сочи, размерът от 0.5 % на ден, въпреки липсата на времево ограничение, не може да е свръхпрекомерен, при очаквани от заемодателя вреди за целия период на недобросъвестно неизпълнение, през който кредиторът не само е лишен от средствата си, но и се налага сам да ползва заемни средства, за да обслужва свои задължения. Позовава се на критериите за справедливост, установени в ТРОСГТК 1/2009г., изискващи отчитане на всички обстоятелства, за да не се наруши баланса на интересите в полза на недобросъвестния длъжник, не върнал с години взетия заем.

В пледоарията си пред настоящия състав, пълномощникът отново акцентира върху необоснованите бланкетни оплаквания и моли за потвърждаване на обжалваното решение, с което основателните претенции са били уважени в цялост.

Насрещните страни са заявили и претенции за разноски, като само въззиваемия ги е конкретизирал по размер в неоспорен списък по чл. 80 ГПК (л.46), като допълнително пълномощникът му е обявил и искане за определяне на възнаграждение за безплатно обслужване в настоящата инстанция .

За да се произнесе по въззивната жалба, съдът съобразява следното:

Решението на първоинстанционния съд е действително (по критериите, възприемани в мотивите към ТРОСГТК по т. д. № 1/2011 г. на ВКС) и съответства на предявена претенция от заемодател за реално изпълнение на изискуемо задължение на търговец, получил и ползвал уговорени срочни заеми, предоставени според уговорки по два различни договора, чрез банкови преводи на главници от 60 000лв и 20 000лв. Твърденията за забава на заемателя по изпълнение на парично задължение и уговорките за неустойка за забавено плащане очертават интереса на неудовлетворен кредитор да търси осъждане на неизправния длъжник. Липсват процесуални пречки за разглеждана на допустимо упражнено право на иск и въззивният контрол 2 може да се проведе по същество.

В обжалваното решение търсените главници са присъдени ведно със законна лихва, чийто размер не е обозначен, но като краен момента на нейното начисляване е посочено окончателното изплащане на дълга. Доколкото такава претенция е била заявена в исковата молба с начален период от депозиране на исковата молба в съда, в съответствие с правилото на чл. 214 ал. 2 ГПК, въззивният съд намира, че и това акцесорно произнасяне е в рамките на допустимото сезиране, като точната индивидуализация с посочване на началната дата 29.04.2024г. може да бъде дадена и с настоящия акт.

Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно чл.269 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

По делото не се спори, а и от представените в производството писмени доказателства се установява, че на 19.07.2018г. и на 28.01.2019г. въззивното дружество е получило по банковата си сметка два парични превода съответно на стойност 60 000 лв и 20 000лв., наредени от лична сметка на въззиваемия Ц.

И. с посочено основание „предоставени средства по договор за кредит“ и „предоставяне на заем“.

Въззивникът е оспорила верността на така обявената причина на транзакцията, но убедителни доказателства за друго основание на тези преводи не са събрани. Самият законен представител на дружеството е потвърдил в отговора по иска, че е разписал документи за удостоверяване на вписаното основание, но в действителност между него и И. е била договорена доставка на лавандулово масло, като средствата е следвало да послужат за закупуването по цени към 2018г. за сметка на платеца на средствата.

За да разкрие действителното основание за получаване на сумите, въззивникът се е позовал на своите счетоводни записи. При извършена проверка, назначеното от първата инстанция вещо лице е констатирало, че със получените банкови преводи са били кредитирани две задължения, отразени като вземания на кредитор Ц. И. в аналитична сметка „други кредитори“ и това съответства на постъпление на заемни средства в банковата сметка на дружеството. В обясненията си пред съда експертът категорично сочи, че това начално отразяване кореспондира с банковите извлечения и не може да се манипулира. Същевременно пояснява и счетоводните правила за отразяване на постъпления по договорена доставка, изискващи както фактуриране на авансово или окончателно плащане по сключен договор, така и осчетоводяване на насрещното задължение на доставчика не в сметката на заемите 499, а в клиентските сметки 412 за аванс или 411 за окончателни плащания, кореспондиращи със сметки 701 и 702 – приходи на предприятието от продажба на продукция или услуги. При тези изводи, не може да се приеме за основателно оплакването на въззивника по преценката на експертното заключение. Специалните знания на експерта потвърждават именно вписаното в преводните нареждания основание, което съответства и на писмените договори. Вещото лице не е установило никакви първични документи, които да противоречат на така регистрираното кредитно задължение, напротив, възприело е вписването на придобита стока (лавандулово масло в две партиди от по 300 кг и 125 кг) като готова продукция на обща стойност 80 000лв. в аналитична подсметка на името на Ц.

3

И. като вътрешно управленско решение, необосновано с каквито и да са документи. Категорично тази стока е била заприходена от самото предприятие, а не е отразена задбалансово като „чужда“. При тези категорични изводи на експерта, счетоводните записи за съхранена стока за външно за предприятието лице (придобита за сметка на получения заем) не може да се квалифицират като вписвания в редовно водено счетоводство, тъй като противоречат на изискване за документална обоснованост ( чл. 3 ал. 3 ЗСч). Обратно, противопоставимите на самия търговец записи на задълженията за връщане на получените средства, според вещото лице съответстват на правилата за осчетоводяване и несъмнено потвърждават именно твърдяното от ищеца основание на транзакцията. Данните за последващите осчетоводявания по тези заемни задължения не могат да се противопоставят на насрещната страна, доколкото касаят отписване поради изтекла давност, но такова погасително възражение не е било заявено в отговора по иска на кредитора.

Въззивният съд отчита, че защитната теза на ответника съответства по същество на твърдяна симулативност, доколкото не се оспорва автентичност на самите писмени договори от 15.07.2018г и 28.01.2019г. (ответникът признава, че е подписал документи за да удостовери основанието за преводите), но се обосновава друго, прикрито като заем, съглашение, основано на взаимното им доверие. Разкриването на прикритата сделка изисква пълно доказване на действително постигнатото между страните съгласие. Посочените от търговеца писмени доказателства обаче не съдържат противопоставими на въззиваемия признания за сделка, различна от заем.

Липсата на декларирани по реда на чл. 50 ЗДДФЛ вземания от заемодателя, удостоверена от ТД НАП – Варна нито изключва съществуването на подписаните договори, нито установява друго съдържание на уговорките между страните. Други доказателства не са посочени и събрани.

При това положение и въззивният съд, както и първата инстанция, намират за недоказани възраженията на ответника за съществуване на друго, различно от заемните договори, основание за получаване и съответно задържане на получените с двата превода парични средства. Напротив, съдържанието на уговорките и по двата договора категорично се доказва с неопроверганите автентични писмени изявления на насрещните страни( чл.

180 ГПК), които убедително установяват именно договаряне на ползване на заети за срок от 1 година парични суми, както и задължаването на търговеца – заемател да върне получени с банкови преводи главници в края на уговорения срок и да обезщети заемодателя за допусната забава след пропускане на падежа с мораторна неустойка. Оплакванията по така установените факти се оказват неоснователни.

Възражения за изпълнение на договорното задължение на заемателя след изтичане на едногодишните срокове за ползване по двата договора, съответно на 15.07.2019г. и на 28.01.2020г. не са обосновани нито в първа, нито във въззивна инстанция. Оплаквания по изводите на съда за правните последици от неизпълнение на задълженията на заемателя не са заявени.

Данните за счетоводното отписване на дълга не само че не са въведени надлежно с възражения в предмета на спора като възражение за изтекла давност, но не са и съответни на правилото за отчитане на начало на давностен 4 срок от падеж, а не от възникване на безсрочен дълг( чл. 114 ал.1 и 2 ЗЗД).

Въззивният съд приема за изцяло съобразени с приложимия закон изводите за породено от договорната отговорност на длъжника право на неудовлетворения кредитор да иска принудително изпълнение и също намира за основателна претенцията за осъждане на заемателя да върне получените главници.

По отношение на отговорността за забава, наред с установяването на уговорената по идентичен начин в двата договора неустойка, обаче, въззвиният съд съобразява, че прилагането на издирената от първата инстанция норма на чл. 92 ЗЗД(допускаща договаряне на размер на обезщетение за вреди при неизпълнение на договор, което да изпълни съответни на интереса на изправната страна обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции), е предпоставено от служебен контрол за валидност на договорното съглашение. Ограничението на договорната свобода от общоприетите нравствени норми (чл. 26 ал.1 ЗЗД) е императивно и доколкото страните, след дадените в тази насока указания, не са обосновали допълнителни твърдения за специфични особености на преддоговорните им отношения, въззвиният съд не следва да установява допълнителни факти извън самото съдържание на уговорката (ТРОСГТК 1/2020 на ВКС). В тази насока значение за добросъвестното уговаряне на парично задължение имат критериите за справедлива защита на типични за този вид уговорки индивидуални интереси на насрещните страни (по смисъла на ТРОСТК №1/2009 г). На първо място, въззивният съд съобразява, че заемите са били договорени между физическо лице и търговец и това несъмнено квалифицира сделката като търговска, доколкото получените от търговско дружество средства обслужват търговията на предприятието. Сама по себе си обаче тази характеристика изключва само потестативното възражение на неизправния длъжник за уговаряне на размер на предвидими вреди над действително реализираните такива при допуснатото неизпълнение или т.нар.