Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 40 от 16.03.2023, Апелативен съд - Велико Търново

Съд
Апелативен съд - Велико Търново
Дело
Въззивно гражданско дело 17/2023
Вид
Решение № 40
Подписан
16.03.2023
В сила
24.10.2024
Състав
ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА, ИСКРА ПЕНЧЕВА, ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ

Цитирани разпоредби

  • чл.116 б."в" · Граждански процесуален кодекс
  • чл.259 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.263 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.272 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.414 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.414 ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.417 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.430 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.433 ал.1 т.8 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.439 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.439 ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.450 ал.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.47 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.47 ал.1-5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.47 ал.1-5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.47 ал.1-5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.47 ал.1-5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.47 ал.1-5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.507 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.508 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78 ал.8 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.116 б."в" · Закон за задълженията и договорите
  • чл.117 ал.2 · Закон за задълженията и договорите

РЕШЕНИЕ

№ 40 гр. Велико Търново, 15.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ

И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА

Членове:

ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ

ИСКРА ПЕНЧЕВА при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно гражданско дело № 20234000500017 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по депозиранa въззивнa жалба от Г. Ю. Г. против Решение № 452/ 26.10.2022 г. по гр. д. № 258 2022 г. по описа на ОС – Плевен, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от него против „Банка ДСК“ ЕАД иск с правно основание чл.439 ГПК за признаване за установено, че не дължи на Банката сумите, за които е издаден изп. лист от 22.05.2013 г. по ч.гр.д. № 2701/ 2013 г. по описа на РС – Плевен: главница 52 956 лв., ведно със законна лихва върху нея, считано от 21.05.2013 г. до изплащане на вземането, както и 1059.20 лв. – внесена държавна такса, предмет на принудително изпълнение по изп. дело № 20217560400764 по описа на ЧСИ Ц. Н., поради погасяване на вземането по давност. Жалбоподателят счита решението за неправилно като постановено при допуснати съществени процесуални нарушения, в нарушение на материалния закон и поради необоснованост. Излага подробни съображения в подкрепа на тезата си, че вземането на Банката е погасено по давност.

Поддържа, че за периода от 06.06.2015 г., когато е прекратено поради перемция първоначално образуваното изп. дело № 489/ 2013 г., до 16.11.2021 г., когато е образувано ново изп. дело № 764/ 2021 г., не са извършени валидни изпълнителни действия, породили правните последици на прекъсване на давностния срок.

Неправилен бил формираният от съда извод, че извършените действия по перимираното по право изп. дело № 489/ 2013 г. са прекъснали давността. За този си 1 извод съдът се позовал на изолирана съдебна практика на ВКС, която погазвала принципа на диспозитивното начало в изпълнителния процес, прокламиран от чл.426 ГПК. Съдебният изпълнител можел да извършва изпълнителни действия само при надлежното му сезиране от кредитора с молби, съдържащи конкретни реквизити, каквито в случая не били подавани от Банката. Моли решението да бъде отменено и искът му да бъде уважен. Претендира присъждането на разноски.

В срока по чл.263 ал.1 ГПК насрещната страна „Банка ДСК“ ЕАД е подала отговор на въззивната жалба със становище за нейната неоснователност. Счита, че съдът подробно и в пълнота е разгледал събраните по делото доказателства и е достигнал до правилен извод, че процесното вземане в полза на Банката не е погасено по давност. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, в съответствие с предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, намира следното:

Фактическата обстановка по делото, възприета от първоинстанционния съд, не е спорна по делото: „Банка ДСК“ ЕАД се легитимира като кредитор по отношение на Г.

Ю. Г. със заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК № 1609/ 22.05.2013 г. и изп. лист от 22.05.2013 г., издадени по ч.гр.д. № 2701/ 2013 г. по описа на РС – Плевен. На 05.06.2013 г. по искане на Банката и въз основа на соченото изпълнително основание пред ЧСИ Ц. Н. е било образувано изп. дело № 489/ 2013 г. Поради неоткриване на длъжника на регистрирания от него адрес, заповедта за изпълнение му е връчена от ЧСИ по реда на чл.47 ГПК – чрез залепване на уведомление на 05.07.2013 г. – л.13 от изп. дело № 489/ 2013 г. По искане на взискателя ЧСИ е извършил множество справки за установяване имуществото на длъжника. На 19.05.2016 г. взискателят е депозирал молба с искане за налагане на запор върху банковите сметки на Г. в „Юробанк България“ АД и такъв е наложен със запорно съобщение на 31.05.2016 г. На 08.11.2016 г. по искане на Банката от 02.11.2016 г. е наложен запор и върху две МПС – собственост на длъжника, като на основание молба от 19.12.2016 г. за 20.01.2017 г. е насрочен опис на запорираните лек автомобил и мотоциклет. Описът не е извършен, 2 тъй като длъжникът не е намерен на посочения адрес, а ЧСИ не му е назначил особен представител съгласно изискванията на чл.430 ГПК. На 16.11.2021 г. изп. дело № 489/2013 г. е прекратено при посочено в акта на ЧСИ основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК и са вдигнати наложените обезпечителните мерки. На същата дата „Банка ДСК“ АД е отправила до същия ЧСИ заявление за образуване на ново изп. дело срещу Г. въз основа на същия изпълнителен титул, посочвайки способ за принудително изпълнение – опис, оценка и продан на лично имущество. Поискала е налагане на запор върху притежаваните от длъжника МПС и е възложила на ЧСИ правомощия чл.18 ал.1 ЗЧСИ. По заявлението е образувано и висящо към настоящия момент изп. дело № 20217560400764 по описа на ЧСИ Ц. Н..

Въз основа на така изяснената фактическа обстановка първоинстанционният съд е приел за неоснователен предявения от ищеца – жалбоподател пред ВТАС установителен иск с правно основание чл.439 ГПК – за приемане за установено спрямо „Банка ДСК“ ЕАД – взискател по висящото изп. дело № 20217560400764 по описа на ЧСИ Ц. Н., че вследствие на изтекла погасителна давност след влизане в сила на заповедта за изпълнение, послужила като изпълнително основание, изпълняемото право на Банката е престанало да съществува. Съдът в настоящия му състав изцяло споделя формирания от ОС – Плевен извод и съдебната практика на ВКС, с която този извод е обоснован, и на основание чл.272 ГПК препраща към изложените от него мотиви.

Съгласно чл.439 ал.2 ГПК длъжникът може да оспорва изпълнението чрез иска по чл.439 ГПК, позовавайки се само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, и макар в заповедното производство да не се провежда съдебно дирене, разпоредбата е приложима и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение /в този смисъл Определение № 956/ 22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. I т. о. на ВКС, Определение № 831/ 17.10.2013 г. по ч.гр.д. №7393/2013 г. IV г.о. на ВКС, Определение № 501/ 16.09.2015 г. по ч. гр. д. № 4150/2015 г. III г. о. на ВКС, Решение № 6/ 21.01.2016 г. по дело № 1562/ 2015 г. I т. о. на ВКС/. В случая срещу издадената по ч.гр.д. № 2701/ 2013 г. по описа на РС – Плевен заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК № 1609/ 22.05.2013 г. не е подадено възражение от длъжника по реда на чл.414 ГПК. Заповедта е връчена от ЧСИ чрез залепване на уведомление на 05.07.2013 г., срокът за подаване на възражение тече от връчването й по реда на чл.47 ал.1-5 ГПК, т.е. след изтичане двуседмичния срок на уведомлението, и съгласно чл.414 ал.2 ГПК в редакцията към сочената дата този срок е двуседмичен, при което заповедта е влязла в сила на 02.08.2013 г. Съгласно нормата на чл.117 ал.2 ЗЗД давностният срок за вземане, установено със съдебно решение, е пет години, като това се отнася и до вземания, установени с влязла в сила заповед за изпълнение, защото при неподаване на възражение против нея в преклузивния законов срок се получава крайният ефект на 3 окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането. Съобразно даденото с Постановление № 3 от 18.11.1980 г. на Пленума на ВС тълкуване на чл.116 б.„в“ ЗЗД, погасителната давност за вземането по заповедта за изпълнение е прекъсната с образуването на изп. дело № 489/ 2013 г. и давността не тече докато трае изпълнителното производство. Това постановление е обявено за изгубило сила с т.10 на ТР № 2/ 26.06.2015 г. на ВКС, с което е разяснено, че образуването на изп. дело не представлява предприемане на действия на принудително изпълнение по смисъла на чл.116 б. „в“ ЗЗД и не води до прекъсване на погасителната давност, а тя се прекъсва многократно с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. Поради противоречие в съдебната практика по въпроса от кой момент действа отмяната на ППВС № 3/ 1980 г. и прилага ли се ТР № 2/ 26.06.2015 г. за вземания по изп. дела, образувани преди приемането му, е образувано тълкувателно дело № 3/ 2020 г., по което към настоящия момент няма постановено решение. Настоящият състав споделя становищата, възприети в цитираните от ОС – Плевен актове на ВКС – Решение № 170/ 17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/ 2017 г. на IV г.о. и Решение № 252/17.02.2020 г. по гр.д.№1609/2019г., ІІІ г.о. , както и в Решение № 51/ 21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/ 2018 г. , ІV г. о на ВКС, в Определение № 735/ 06.11.2019 г. по гр. д. № 3982/2019 г., III г. о. на ВКС и Определение № 278/ 08.05.2019 г. по т. д. № 2469/2018 г., II т. о. на ВКС . Съгласно същите отмяната на ППВС поражда действие от датата на обявяване на ТР № 2/ 26.06.2015 г., предшестващият тълкувателен акт престава да се прилага по отношение на висящите към този момент изп. дела и от тази дата за тях се прилага новото разрешение. Отнесено към казуса това означава, че от 05.06.2013 г. до 06.06.2015 г. за вземането на „Банка ДСК“ ЕАД давност не е текла. Както поддържа ищецът на 06.06.2015 г. е настъпила перемция, защото в продължение на две години изп. дело № 489/2013 г. не са извършени никакви същински изпълнителни действия, насочени към удовлетворяване на кредитора /исканите справки за установяване на имуществото на длъжника не съставляват такива действия/ и от тази дата делото следва да се счита за прекратено. Тъй като прекратяването е по право, без правно значение е обстоятелството, че ЧСИ е констатирал и обявил основанието за прекратяване едва на 16.11.2021 г. Настъпилата перемция и прекратяване на изп. дело на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК поради бездействие на взискателя в продължение на две години обаче е ирелевантна за давността.

На настоящата инстанция е известна противоречивата практика на ВКС по въпроса дали извършените по перимирано дело изпълнителни действия са годни да доведат по прекъсване на давността: едни състави на ВКС приемат, че в хипотезата на прекратено по право принудително изпълнение, всички предприети изпълнителни действия по него се обезсилват по право и дори да е имало такива от вида на посочените в чл.116 б.”в” ГПК, те не са от естество да доведат до прекъсване на 4 давността, а други състави застъпват тезата, че перемпцията е без правно значение за давността и когато по перимирано изп. дело е направено искане за нов способ на изпълнение съдебният изпълнител не може да откаже да го изпълни и то прекъсва давността независимо от това дали е образувано ново дело или не. Именно поради наличието на противоречие в практиката към настоящия момент е образувано тълкувателно дело № 2/2023 г. ОСГТК на ВКС по въпроса: Погасителната давност прекъсва ли се от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция? До произнасянето на ВКС съдилищата не са обвързани от задължителна за тях тълкувателна практика. ВТАС изцяло споделя практиката на ВКС, застъпена в посочените от ОС – Плевен Решение № 37/ 24.02.2021 г. по гр.д.

№1747/2020 г., IV г.о. и Решение № 60282/ 19.01.2022 г. по гр.д. № 903/ 2021 г., ІІІ г.о., както и в Решение № 10/ 16.02.2016 г. по г.д. №3231/2014 г., ІІІ г.о., Решение № 3/ 04.02.2022 г. по гр.д. №1722/2021 г., IV г.о и Решение № 127/ 12.07.2022 г. по г.д.

№2884/2021 г., ІІІ г.о., че перемпцията е без правно значение за давността. Перемцията и давността са два различни правни института с различни правни последици.