Решение № 68 от 08.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 68 гр. София, 08.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Ваня Н. И.

Димитър Ковачев при участието на секретаря Галина Хр. Христова като разгледа докладваното от Ваня Н. И. Въззивно гражданско дело № 20241100512285 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 15768 от 17.08.2024 г. по гр.д. № 65790/2023 г. Софийският районен съд е осъдил Министерство на вътрешните работи да заплати на М. И. Й., на основание чл. 234, ал. 8 от ЗМВР и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, сумата 46 131 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода 1996 г. – 2008 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 30.11.2023 г. до окончателното изплащане, и сумата 13 755,21 лв., представляваща мораторна лихва за периода 06.03.2021 г. – 30.11.2023 г.

Ответникът Министерство на вътрешните работи е осъден да заплати на пълномощника на ищцата М. Й. – адв. Я. А., на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, адвокатско възнаграждение в размер на 1884,44 лв. за оказана безплатна правна помощ, както и по сметка на СРС сумата 2395,45 лв. – държавна такса и разноски за производството.

Решението е обжалвано от ответника Министерство на вътрешните работи като неправилно – постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, и необосновано. Излага се възражение, че при формиране на правните си изводи първоинстанионният съд неправилно е приложил закона и не е изпълнил в цялост задължението си да анализира всички доказателства по делото, както и не е зачел доказателствената сила на представените от ответника официални документи, опровергаващи извода му за основателност на главния иск по чл. 234, ал. 8 от ЗМВР.

Навежда се оплакване срещу извода на съда, че Министерство на вътрешните работи е пасивно легитимирано да отговаря по предявените искове. Изтъква се, че работодател на ищцата към момента на формалното прекратяване на служебното й правоотношение в МВР е ОДМВР – София, а не МВР, подробни съображения за което били изложени от ответника в отговора на исковата молба, които твърде пестеливо били коментирани в обжалваното решение. На следващо място, въззивникът излага довод, че ако се приеме за правилно 1 становището на районния съд, че МВР е пасивно легитимиран да отговаря по предявените искове, обжалваното решение е неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила, в частност правилата за разпределение на доказателствената тежест на страните и писмените доказателства в процеса. В тази връзка се поддържа, че изводът на съда за доказаност, че ищцата не е ползвала полагащия й се платен годишен отпуск през процесния период, е направен без обсъждане на доказателствената сила на представените от ответника удостоверения, представляващи официални удостоверителни документи. От приетите по делото удостоверения/справки, изготвени от структурите на МВР, в които ищцата била на държавна служба, се установявало, че към датата на прекратяване на служебното й правоотношение в МВР, считано от 06.12.2020 г., същата е запазила правото си по силата на § 69, ал. 10 от ЗИД МВР /ДВ, бр. 81 от 2016 г./ да ползва платен отпуск по чл. 189 от ЗМВР на 1 ден за 2016 г. Съдът не бил съобразил също, че данни за наличието на неизползван от ищцата платен годишен отпуск за исковия период 1996 г. – 2008 г. не се съдържат и в отбелязванията на длъжностните лица на съхраняваните в кадровото дело на ищцата заявления за отпуск. Според възивника, тези удостоверения/справки, като издадени от длъжностни лица от МВР в кръга на службата и в по установения в МВР ред и форма, съобразно чл. 179, ал. 1 от ГПК съставляват доказателство за отразените в тях обстоятелства.

Същите не били оспорени по надлежния процесуален ред от ищцата и съдът следвало да зачете доказателствената им сила. Навежда се довод за некоректно интерпретиране от съда на направеното от вещото лице уточнение в съдебно заседание, че при проверка на ведомостите то е констатирало, че в тях не е посочено за исковия период ищцата да е ползвала платен годишен отпуск. Въззивникът изтъква, че вещото лице е разяснило нещо съвсем друго, а именно, че начинът на счетоводно отразяване на ползването на отпуск в МВР, и в частност в СДВР през исковия период, е бил нетрадиционен – дните, ползвани като отпуск, са отчитани като присъствени. С оглед на това счита, че е невъзможно да бъдат изведени данни във връзка с броя дни, които съответният служител е ползвал платен годишен отпуск от ведомостите за заплати. Въззивникът навежда и довод, че при оценката на доказателствата съдът е следвало да съобрази и отдалечеността на исковия период – времевият диапазон на исковата претенция бил с начало 18 години преди предявяване на иска, като през това време ищцата била работила в няколко структури на МВР. Същата била запозната с издадените от съответните длъжностни лица удостоверения за броя на дните платен годишен отпуск, които не е ползвала, и в нито един момент не е била възразила срещу отразените в тях данни. Въззивникът излага и оплаквания срещу извода на съда за основателност на иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Изтъква се, че не е налице основание за прилагане на разпоредбата а чл. 234, ал. 10 от ЗМВР по отношение на лице, държавен служител по чл. 142, ал.1, т. 2 от ЗМВР, във връзка с отношения, прекратени по реда на Закона за държавния служител. Разпоредбата на чл. 234, ал. 10 от ЗМВР, както и останалите разпоредби от глава 11 „Обезщетения” от ЗМВР, били приложими единствено по отношение на държавните служители по чл. 142, ал.1, т.1 и ал. 2 от ЗМВР. По отношение на ищцата била налице хипотезата на § 86 от ПЗР на ЗИДЗМВР /ДВ, бр. 14 от 2015 г., като за таза категория държавни служители в МВР изрично в § 69, ал. 10 от ПЗР на ЗИДЗМВР /ДВ, бр.

81 от 2016 г./ било предвидено, че неизползваните отпуски, пропорционално към датата на влизане на този закон в сила, се запазват и могат да се ползват. Ищцата попадала в обхвата на § 69 от ПЗР на ЗИДМЗВР /ДВ, бр. 81 от 2016 г./ и към момента на прекратяването на първото й служебното й правоотношение в МВР същата била държавен служител по чл.

142, ал.1, т. 2 от ЗМВР, т.е. статутът й бил уреден в Закона за държавния служител и императивно изброените в чл. 142, ал. 4 от ЗМВР разпоредби. Възивникът изтъква, че доколкото в Закона за държавния служител и в § 71, ал. 2 от ЗИД на ЗМВР /обн. ДВ, бр. 81 от 2016 г./ не е предвиден срок, в който съответният орган следва да заплати обезщетението за неизползван платен годишен отпуск на служителя при прекратяване на служебното му правоотношение, приложима е общата разпоредба на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД – когато няма 2 определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава след като бъде поканен от кредитора. Сочи се, че исковата молба ищцата не е изложила твърдение да е отправяла такава покана, а в доказателствата по делото няма данни за депозирана такава от нея до МВР.

Въззиваемата страна М. Й. е подала писмен отговор, с който оспорва жалбата. Излага аргументи срещу наведените от въззивника възражения, че не е пасивно легитимиран на отговаря по предявените искове, както и срещу оплакванията му за допуснати процесуални нарушения във връзка със събирането и оценката на доказателствата.

За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното:

М. И. Й. е предявила срещу Министерство на вътрешните работи иск за осъждането му да й заплати сумата 48 960 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода 1996 г. – 2008 г., общо за 450 дни, ведно със законната лихва от подаването на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и на сумата 14 598,76 лв., представляваща обезщетение за забава върху тази сума за периода от 06.03.2021 г. до 30.11.2023 г.

Ищцата твърди в исковата молба, че със заповед рег. № К-1424 от 01.08.1996 г. на министъра на вътрешните работи е била назначена на длъжността „Разузнавач І степен в сектор „Икономическа полиция” при 07 РУ-СДВР, като за периода от 01.08.1996 г. о 06.12.2020 г. е изпълнявал различни длъжности. Със заповед рег. № 8121 К-8665/18.04.2019 г. на министъра на вътрешните работи е била преназначена в длъжност „Галевн експерт” в сектор „Човешки ресурси” към отдел „Административен” при ДКИС-МВР. Със заповед рег.

№ 8121 К-10822/27.11.2020 г. на МВР служебното правоотношение на ищцата било прекратено на основание чл. 105, ал.1 от Закона за държавния служител – по взаимно съгласие считано от 06.12.2020 г.

Твърди се, че за времето си на работа в ответното ведомство в периода от 1996 г. до 2008 г. ищцата не е ползвала полагащия й се платен годишен отпуск, а именно: за 1996 г. – 15 дни; за 1997 г. – 31 дни; за 1998 г. – 32 дни; за 1999 г. – 33 дни; за 2000 г. – 34 дни; за 2001 г. – 35 дни; за 2002 г. – 36 дни; за 2003 г. – 37 дни; за 2004 г. – 38 дни; за 2005 г. – 39 дни; за 2006 г. – 40 дни; за 2007 г. – 40 дни; за 2008 г. – 40 дни. Твърди, че при прекратяване на служебното й правоотношение от страна на МВР не й е заплатено дължимото обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за посочения период в размер общо на 450 дни за посочения период от 1996 г. до 2008 г. включително. Поддържа, че са налице предпоставките на чл. 234, ал. 8 от ЗМВР да претендира от ответника да й заплати обезщетение за неизползвания отпуск по чл. 189, ал. 1, т. 1-3 от ЗМВР в размер на исковата сума. Сочи, че към момента на прекратяване на служебното й правоотношение размерът на последното получено брутно трудово възнаграждение е бил 2285 лв., или 108,80 лв. на ден. Предвид размера на неизползвания платен годишен отпуск за процесния период от 1996 г. до 2008 г. – 450 дни, дължимото според ищцата обезщетение е в размер на 48 960 лв.

Ищцата твърди, че ответникът е следвало да й изплати дължимото обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в тримесечен срок от датата на прекратяване на служебното й правоотношение, на основание действащата към този момент разпоредба на чл. 234, ал. 10 от ЗМВР. С оглед на това поддържа, че ответникът е изпаднал в забава за плащането на обезщетението на 06.03.2021 г. и размерът на мораторната лихва от този момент до датата на подаване на исковата молба 30.11.2023 г. възлиза на сумата 14 598,76 лв.

В писмения си отговор ответникът оспорва исковете. На първо място излага възражение за недопустимост на исковете поради липса на процесуална легитимация на ответника. Изтъква, че МВР, като юридическо лице по чл. 2, ал. 2 от ЗМВР, не е носител на материална и процесуална легитимация да отговаря по предявените претенции, тъй като към момента на прекратяване на първото й служебно правоотношение в МВР ищцата е изпълнявала държавна служба в ОДМВР- София, която е самостоятелно юридическо лице и 3 разпоредител с бюджетни кредити. Сочи, че по аргумент от правилото на чл. 61 от КТ, приложимо по аналогия и при действието на Закона за държавния служител, ЗМВР и други закони, уреждащи държавна служба, заплатата и всички други допълнителни възнаграждения и обезщетения се дължат от учреждението, в което се изпълнява службата – структурата, разпоредител с бюджетни кредити. Във връзка с това ответникът счита, че легитимирана да отговаря по предявените искове е ОДМВР-София, с оглед на което настоява за прекратяване на производството. Алтернативно, ответникът излага съображения за неоснователност на исковете. Оспорва твърдението на ищцата, че МВР има спрямо нея неизпълнено задължение, произтичащо от разпоредбата на чл. 234, ал. 8 от ЗМВР, както и че към 06.03.2021 г. е в забава на изпълнението му. Сочи, че ищцата попада в обхвата на § 69 от ПЗР на ЗИДЗМВР /ДВ, бр. 81/2016 г./ и към момента на прекратяване на първото й служебно правоотношение в МВР същата е била държавен служител по чл. 142, ал.1, т. 2 от ЗМВР, съответно статутът й е уреден в Закона за държавния служител и императивно изброените в чл. 142, ал. 4 от ЗМВР разпоредби. Твърди, че със заповедта за прекратяване на служебното правоотношение на ищцата министърът на вътрешните работи е разпоредил да й се изплатят полагащите й се обезщетения по чл. 61, ал. 2 от ЗДСл и § 71 от ПЗР на ЗИДЗМВР /ДВ, бр. 81 от 2016 г./, в обхвата на които влиза и обезщетението за неизползваните към момента на прекратяване отпуски по § 69, ал. 10 – до датата на назначаването на ищцата като държавен служител по реда на ЗДСл, считано от 01.02.2017 г. на длъжността „началник отдел Човешки ресурси” при СДВР. Дължимите на ищцата обезщетения били платени от ОДМВР – София на 19.02.2021 г. Ответникът сочи, че от изготвените от структурите на МВР, в които ищцата е била на държавна служба, документи – удостоверения/справки, се установява, че към датата на прекратяване на служебното й правоотношение в МВР, считано от 06.12.2020 г., същата е запазила правото си по силата на § 69, ал. 10 от ЗИД на ЗМВР /ДВ, бр. 81/2016 г./ да ползва платен отпуск по чл. 189 от ЗМВР на 1 ден за 2016 г. Данни за наличието на неизползван платен годишен отпуск за исковия период – 1996 г. – 2008 г. не се съдържали и в отбелязванията на длъжностните лица на съхраняваните в кадровото й дело заявления за отпуск. Ответникът поддържа, че доколкото не са представени доказателства за наличие на неизползван платен годишен отпуск на ищцата за процесния период, а от представените удостоверения/справки се установява противното, не е възникнало правото на ищцата на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск като държавен служител в МВР. По отношение на претендираните лихви за забава, ответникът излага възражение, че разпоредбата на чл. 234, ал. 10 от ЗМВР не е приложима в случая, тъй като в ЗДСл и в § 71, ал. 2 от ЗИД на ЗМВР /ДВ, бл. 81/2016 г./ не е предвиден срок, в който съответният орган следва да заплати обезщетението за неизползван платен годишен отпуск на служителя при прекратяване на служебното му правоотношение. С оглед на това счита за приложима разпоредбата на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД, като твърди, че ищцата не е депозирала до МВР покана за изплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск.