Решение № 722 от 22.10.2026, Районен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 722 гр. Благоевград, 22.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:

Габриела Тричкова при участието на секретаря Лилия Мл. Дренкарска като разгледа докладваното от Габриела Тричкова Гражданско дело № 20261210100698 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по настоящото дело е образувано въз основа на искова молба, подадена от Д. И. К., с ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. Б., чрез Еднолично адвокатско дружество М., с ЕИК в регистър Булстат: 180814656, със съдебен адрес: гр. Стара Загора, ул.

„Александър Батенберг“ №28, ет. 5, офис 42, действащо чрез управителя адв. М. В. М., с имейл за кореспонденция: [email protected] против „КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ" ООД, с ЕИК 207079835, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Младост, бул.

„Цариградско шосе“ №115 Е, ет. 5, представлявано от Н. П. П. - Управител.

С исковата молба се иска от съда да постанови решение, с което да бъде прогласена недействителността на Договор за потребителски кредит № 1156026 от 27.09.2024 година, сключен между "КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ" ООД, с ЕИК 207079835 и Д. И. К., с ЕГН:

**********, поради противоречие с императивните разпоредби на ЗПК и ЗЗП.

В условията на евентуалност, в случай, че бъде приет сключения договор за валиден, да бъдат прогласени за нищожни клаузите на чл. 3, ал. 1, т. 7 съгласно който се дължи възнаградителна лихва в размер на 48% върху главницата и чл. 11, съгласно който се дължи неустойка, в случай че не се предостави обезпечение по договора в тридневен срок от сключването му и двете от Договор за потребителски кредит № 1156026 от 27.09.2024 година, сключен между "КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ" ООД, с ЕИК 207079835 и Д. И. К., с ЕГН: **********. Претендират се сторените разноски.

Твърди се в исковата молба, че между Д. И. К., в качеството му на кредитополучател и "Кеш Пойнт България" ООД, в качеството си на кредитор, е сключен Договор за потребителски кредит № 1156026 от 27.09.2024 година, по силата на който последният се задължава да предостави заемни средства в размер на 1400 лв. на г-н К., а той се задължава да ги възстанови, ведно с възнаградителна лихва, при уговорен годишният лихвен процент на заема 48 % и годишен процент на разходите 61,94 %. Излага се, че са уговорени 44 седмични погасителни вноски.

Твърди се, че действително приложеният в кредитното правоотношение годишен процент на разходите е различен от посочения в договора, тъй като съгласно договора се дължи неустойка по смисъла на чл. 11 от договора за заем, в случай, че ищеца не предостави в тридневен срок от подписване на договора поръчител или банкова гаранция или предоставеното обезпечение не отговаря на поставените от кредитодателя условия. Навежда се, че кредитодателят, залагайки като клауза чл. 11 в договора за потребителски кредит 1 всъщност цели заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си, като използва заблуждаваща търговска практика, която създава неравноправност и същата благоприятства Кредитодателя и уврежда Кредитополучателя. Излага се, че съгласно уговореното в процесния договор за потребителски кредит, ищеца е следвало да предостави в тридневен срок от сключването на съглашението, обезпечение, на което обезпечение да бъде извършена предварителна проверка от страна на Кредитора и едва след нея, и след като отговаря на посочените от кредитора условия, обезпечението под формата на банкова гаранция или договор за поръчителство във връзка с процесния договор за кредит, би могло да се ползва или в противен случай се дължи неустойка в размер на BGN 1749,52 лв., равняваща се на EUR 894,52 евро, която неустойка се дължи пропорционално към всяка вноска по кредита и е отразена в погасителния план и представлява неразделна част от договора за кредит. Посочва се, че с налагането на кратък срок за ангажиране на обезпечение - поръчител или даже двама, се препятстват всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Сочи се, че уговореното възнаграждение под формата на „неустойка“ е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР индикаторът за общото оскъпяване на кредита, по смисъла на чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК.

Навежда се, че поради невключването на това възнаграждение в посочения от потребителските договори размер на ГПР, последният не съответства на действително прилагания такъв от кредитора в кредитното правоотношение, като посочването в Договорите на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява "заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Навежда се, че процесния договор за кредит е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК и неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 11, т. 20 от ЗПК, в каквато връзка се цитира съдебна практика. Излага се, че в случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията на чл.5 от договора за кредит, същият дължи „неустойка“, която се начислява пропорционално към всяка от вноските по кредита, т.е. се кумулира месечната вноска за „неустойка“, с която неустойка падежното вземане нараства значително, което кумулиране на неустойката към погасителните вноски води до скрито оскъпяване на кредита и създава предпоставка за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя.

Посочва се, че „неизпълнението“ на задължението от ищеца да представи поръчителство на две физически лица отговарящи на условията, посочени по-горе или банкова гаранция, вдига лихвения процент на кредита неколкократно, тъй като тази „неустойка“ представлява прикрита възнаградителна лихва, което според ищеца се потвърждава и от факта, че тази „неустойка“ е уговорена и в погасителния план към договора. Предвид неизпълненото изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, и на основание чл. 22 ЗПК договора е недействителен, като съгласно чл. 23 ЗПК се заявява, че ищеца дължи само чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи, в тази насока се цитира съдебна практика. В заключение се посочва, че посоченият лихвен процент в договора за кредит от 48 % не отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената „неустойка“ представлява добавък към договорната лихва. Сочи се, че поради по-високия лихвен процент нараства и стойността на годишния процент на разходите, доколкото възнаградителната лихва е един от компонентите му, но същият не е обявен на потребителя и не е посочен в чл.3, ал.1, т.5 от договора в действителния му размер, а това е в нарушение на изискванията на чл. 5 и чл. 11, т. 10 от ЗПК, като по този начин според ищеца се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга, което е в разрез е изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, като се счита, че това обстоятелство води до нищожност на договорното съглашение. На следващо място се излага, че договорната лихва по договора противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД, като страните са уговорили заплащането на възнаградителна лихва в размер на 48 % годишно. Посочва се, че съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, лихви могат да се уговарят до размер, определен от Министерски съвет, а според чл. 9 от същия закон, страните имат свобода на договаряне, доколкото съдържанието на договора не трябва да противоречи на повелителните норми на Закона и на добрите нрави, като именно добрите нрави определят максималния размер, до който може да се уговаря възнаградителна парична лихва. Навежда се, че уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва следва да компенсира заемодателя за това, че се е лишил временно от определена своя парична сума, предоставяйки я на трето лице /кредитополучателя/, но да не води до неоснователното му 2 обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем, като тази преценка се прави с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички относими обстоятелства. В тази насока се цитира съдебна практика. По отношение на уговорената „неустойка“ в чл. 11 от договора за кредит се твърди, че същата е нищожна, тъй като с така уговорената неустойка се цели единствено да се постигане неоснователно обогатяване, като с тази разпоредба се излиза извън присъщите функции на неустойката, посочени в т. 3 от Тълкувателно дело №1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС. Сочи се, че неустойката по никакъв начин не обезщетява кредитора за претърпени от него вреди, като единствената цел, която се преследва с тази разпоредба е свръхпечалба на Заемодателя. Навежда се, че с клаузата за неустойка е предвидено допълнително възнаграждение за кредитора, което се подкрепя и от начина, по който е установено това задължение, доколкото в договора е предвидено неустойката да се заплаща на вноски, подобно на главницата и възнаградителната лихва, като в случая неустойката представлява сигурна печалба за кредитора, която печалба би увеличила стойността на договора. Сочи се, че уговорената неустойка води до увеличаване на подлежащата на връщане сума и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя, като тази клауза нарушава съществено принципа на добросъвестност и справедливост в гражданските и търговските правоотношения и не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението. Твърди се, че процесната неустойка също така е и неравноправна по смисъла на чл. 145 от ЗЗП и съответно е нищожна на основание чл. 146 от Закона за защита на потребителите, тъй като потребителят не е могъл да влияе върху съдържанието й, тъй като е предварително изготвена от дружеството- кредитор и съответно не е индивидуално уговорена. Клаузата на чл.11 от процесния договор за потребителски кредит и уговорената с него „неустойка“ представлява неравноправна клауза, тъй като представлява уговорка във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя, поради обстоятелството, че задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, като се твърди, че всички мотиви в тази насока по-горе в искова молба са приложими и за въпросната неустойка. Изтъква се, че с така уговорената неустойка се цели заобикаляне на закона, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвижда, че при забава се дължи само обезщетение в размер на законната лихва. Твърди се, че по процесния Договор за потребителски кредит № 1156026 от 27.09.2024 година, ищецът е заплатил сума равняваща се, а дори и надхвърляща главницата по кредита, на ответника в настоящото производство.

Към исковата молба са приложени писмени документи.

С Разпореждане с рег. № 2183/14.04.2026г. съдията-докладчик, след като е извършил проверка за редовност на исковата молба /чл. 129 от ГПК/ и допустимост на предявените с нея искове, в съответствие с чл. 130 от ГПК, на основание чл. 131 от ГПК е постановил препис от исковата молба и доказателствата към нея да се изпратят на ответника с указание, че в едномесечен срок може да подаде писмен отговор, отговарящ на изискванията на чл.

131, ал. 2 от ГПК. Препис от исковата молба и доказателствата към нея е изпратен на ответника и връчен на 20.04.2026 година, чрез ССЕВ.

В указания от съда едномесечен срок на 20.05.2026г. ответното дружество е депозирало писмен отговор. Със същия е направено искане на основание чл. 213 ГПК за обединяване на гр. д. № 697/2026 гр. д. № 698/2026 г. като се сочи, че същите са на един и същи етап, налице е идентичност между делата, както и страните. В случай, че не бъде уважено искането се прави искане за отхвърляне на предявения иск, като неоснователен. Претендират се сторените по делото разноски.

Излагат се твърдения, че не е налице недействителност по смисъла на ЗПК, като валидността на договора за кредит произтича от това, че основните му параметри - главница и лихва, са валидно уговорени в изискуемата от закона форма, както и са покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК.