Решение № 16011 от 12.08.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 16011 гр. София, 12.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА при участието на секретаря МАРГАРИТА Р. ИВАНОВА като разгледа докладваното от ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА Гражданско дело № 20251110134216 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу С. М. З..

Ищецът извежда съдебно-претендираните си права при твърденията, че между „С.К“ ЕООД и ответника бил сключен договор за кредит №******/04.04.2022 г., съгласно който кредитодателят предоставил на длъжника-ответник кредит в размер на 400 лева, с краен срок за погасяване 20.06.2022 г., като с полагането на подпис в договора за паричен заем кредитополучателят удостоверил, че е получил сумата. В договора било уговорено заплащането на договорна лихва в размер на 20,42 лева, като по този начин общата дължима сума била в размер на 420,42 лева, платими на 11 броя седмични погасителни вноски, от които първата в размер на 3,12 лева, а останалите 10 вноски – в размер на 41,73 лева. Сочи, че поради забава в плащанията на длъжника било начислено обезщетение за забава в размер на законната лихва за срока 12.04.2022 г. - 02.05.2024 г. в размер на 195,09 лева.

С договор за покупко-продажба на вземания от 14.06.2023 г. ищецът придобил от „С.К“ ООД вземанията на кредитодателя по процесния договор за кредит. Сочи, че длъжникът бил уведомен за извършената цесия с уведомление, приложено към исковата молба. В случай че съдът прецени, че уведомяването не е редовно, моли исковата молба да се счита за уведомление за извршената цесия.

Ето защо ищецът моли съда да признае за установено, че ответникът му дължи следните суми: сумата в размер на 400 лева – главница по договор за кредит, сумата в размер на 17,30 лева – договорна лихва за периода 11.04.2022 г. - 20.06.2022 г., сумата в размер на 195,09 лева – лихва за забава за периода 12.04.2022 г. - 02.05.2024 г., за който суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №26792/2024 г. по описа на СРС, 35 състав. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове. Не била доказана материално-правната легитимация на ищца, доколкото в представения договор за цесия липсвали достатъчно данни за индивидуализация на вземането на ищеца, като според ответника не било доказано 1 изпълнението на задълженията по чл. 99, ал. 3 ЗЗД за уведомяване на длъжника за цесията. Сочи, че не било доказано предоставянето на заемната сума, доколкото сключването на договор за заем не било достатъчно. Оспорва претенцията за лихва, като сочи, че лихва за забава в размер на 195,09 лева при главница в размер на 400 лева била прекомерна и надхвърляла разумните граници на обезщетителната функция на лихвата. Излага съображения за противоречие на процесния договор за кредит с разпоредбите на чл. 11 ЗПК, като намира, че същият е нищожен. Релевира възражение за изтекла погасителна давност за процесните вземания. Оспорва представните по делото доказателства, като сочи, че същите представляват частни документи, доказващи единствено, че лицата сочени като автори на изявленията в тях, са ги направили. По изложените съображения моли съда да отхвърли предявените искове.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на страните, по реда на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено следното:

Съдът намира, че е сезиран с претенции с правна квалификация чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл.240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД и чл.

86 ЗЗД.

С оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест, по предявения установителен иск по чл. 415, ал. 1 ГПК ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване следните групи правопораждащи факти: 1) наличието на валидно сключен договор за кредит между „С.К“ ООД и ответника с твърдяното в исковата молба съдържание; 2) че кредиторът е предоставил, съответно длъжникът е усвоил сумата, отпусната по кредита; 3) да е налице валиден договор за прехвърляне на вземания, по силата на който ищецът да е придобил претендираното вземане.

Като доказателство по делото е представен договор за потребителски кредит №******/04.04.2022 г., сключен между „С.К“ ООД, в качеството му на кредитор, и С.

М. Захариев по силата на който „С.К“ ООД предоставило на ответника кредит в размер на 400 лева, при годишен лихвен процент в размер на 40,05% и годишен процент на разходите в размер на 49,78%.

В чл. 5 от договора е предвидено, че заемателят се задължава в срок до 3 дни, считано от усвояване на заемната сума, да предостави едно от следните обезпечения: поръчител или банкова гаранция, а чл. 11, ал. 1 от договора предвижда, че заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 118,58 лева в случай на неизпълнение на задължението си по чл. 5 от договора. Посочено е, че неустойката се начислява автоматично от заемодателя, като с подписването на договора за заем заемателят се счита за уведомен за нейното начисляване. Начислената по тази точка неустойка се заплаща разсрочено по съгласно включения в договора погасителен план.

Условия, на които следва да отговаря поръчителя са посочени в чл. 5, ал. 1 от договора и са следните: при един поръчител – осигурителният доход следва да е в размер на не по-малко от 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; при двама поръчители – осигурителният доход следва да е в размер на не по-малко от 4 пъти размера на минималната работна заплата за страната; да не са поръчители по други договориза кредит, сключени с кредитора; да не са кредитополучатели по договори, сключени с кредитора, по които да е налице неизпълнение; да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход.

Представен е и погасителен план към договора за кредит, съгласно който общо 2 дължимата сума от потребителя при непредоставяне на обезпечение е в размер на 539 лева, от които – 400 лева главница, 20,42 лева – възнаградителна лихва и 118,58 лева – неустойка.

В чл. 4, ал. 1 от договора е посочено, че кредитополучателят с полагането на подписа си в настоящия договор удостоверява, че надлежно е получил в брой заемната сума в размер на 400 лева и се задължава да я заплати на „С.К“ ООД в сроковете и при условията, описани по-горе.

Договорът за кредит е подписан за кредитополучател, като същият собственоръчно е изписал своето име и фамилия – С. М.. Така положения подпис не е оспорен от ответната страна.

Представен е договор за продажба и прехвърляне на вземания от 14.06.2023 г., сключен между „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, в качеството на цесионер, и „С.К“ ООД, в качеството на цедент, по силата на който цедентът прехвърля и продава, вземания на продавача, произтичащи от просрочени кредити на физически лица.

Представено е и Приложение №1 от 14.06.2023 г. към договор за продажба и прехвърляне на вземания от 14.06.2023 г., от което се установя, че вземанията, произтичащи от процесния договор за кредит, са измежду прехвърлените на цесионера с договора за цесия от 14.06.2023 г.

Съгласно разпоредбата на чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК нищожни са договорите за потребителски кредит, в които липсва посочване на годишния процент на разходите по кредита.

Съгласно цитираната разпоредба, договорът за кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин. Визираната норма е в съответствие с чл. 19 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити. Съгласно чл. 4, б. "а" от Дирекитва 2008/48/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2008 г., ГПР трябва да се изчисли в момента, в който кредитният договор е сключен. Съгласно практиката на СЕС, целта на уредбата е потребителите да разполагат с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението, като това информиране има съществено значение за правата на потребителя.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Неустойката, която предвижда, че при неизпълнение на задължение за предоставяне на поръчител или банкова гаранция като обезпечение на задълженията за главница и възнаградителна лихва, в тежест на заемополучателя се начислява неустойка, платима разсрочено заедно с вноските по погасителния план, обезпечава не пряко изпълнението на задълженията за връщане на главницата и заплащане на възнаградителната лихва по заема, а изпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение. Така уговорена неустойката се дължи независимо от своевременното изпълнение на задълженията за главница и лихва съобразно уговорения погасителен план. Съдът приема, че така уговорената неустойка по своя характер притежава санкционна функция, но не зависи от вредите от това неизпълнение, а цели да се кумулира със задължението (вкл. е предвидена като размер от погасителните вноски), което се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция, което 3 противоречи на принципа на добросъвестността. С оглед обстоятелството, че същата е включена наред с основното задължение по погасителния план също води до извод, че не цели обезпечаване на кредита, а скрито възнаграждение.

В този смисъл, претендираната неустойка е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР – индикатор за общото оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 %/, което означава, че разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК.

Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.

В този смисъл е и Решение на Съда на Европейския съюз по дело C-714/22, съгласно което член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.