Определение № 1275 от 05.05.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1275 гр. София, 05.05.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на втори март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Вероника Николова

Членове:

Мадлена Желева

Мирослава Кацарска като разгледа докладваното от Мирослава Кацарска Касационно търговско дело № 20268002900076 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „ПРОДУКЦИЯ БГ“ ЕООД чрез пълномощника му – адв. Л. П., срещу въззивното решение № 355/20.06.2025г. по в.т.д. № 117/2025г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1191 от 30.08.2024 г. на СГС, ТО, VI-11 състав, постановено по т.д. № 1301/2021г. в обжалваната му част, с която касаторът е осъден да заплати на „Първа инвестиционна банка“ АД на основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл.430, ал.1 и 2 ТЗ, следните суми по договор за банков кредит № 000LD-S-001009/16.11.2017г.: сумата от 113 099,42 лева - главница, сумата от 6936, 31 лева - договорна лихва за периода 23.12.2019г. - 16.09.2020г.; сумата 1527,96 лева - мораторна неустойка за периода 22.10.2019г. 12.03.2020г. /с характер на наказателна лихва/, сумата 4 398,80 лева мораторна неустойка за периода 14.05.2020г. - 16.09.2020г., също с характер на наказателна лихва, сумата 377,00 лева - мораторна лихва за периода 17.09.2020г. - 28.09.2020г., както и сумата от 168 лева - разноски за връчване на покани за изпълнение, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 46762/2020г. на СРС, 27 състав.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на процесуалните правила и е необосновано. В жалбата се твърди, че въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния, но изложил и свои, изразяващи се в теоретични постановки, неотносими към конкретния случай.

Касаторът счита, че неправилно САС е приел, че дружеството има качеството солидарен длъжник по процесния договор за банков кредит, без дори да обсъди доводите му. Счита, че при тълкуване на клаузите на договора 1 съгласно чл. 20 ЗЗД, следва да се приеме, че той е поръчител по смисъла на чл.

138 и сл. ЗЗД. Касационният жалбоподател поддържа, че не се е ползвал от предоставените парични средства, поради което отговаря за чужд дълг.

Възразява, че не са обсъдени доводите му относно нищожност на клаузите за лихви, както и възраженията му относно различните дати на обявяване на предсрочната изискуемост по отношение на тримата ответници. По подробно изложените доводи касаторът претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна и отхвърляне на исковите претенции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се сочат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал.

2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, като се поставят следните въпроси:

1. „Задължен ли е въззивният съд да обсъди доказателствата по делото и доводите на страните като изложи мотиви защо кредитира определени доказателства и не възприема конкретни защитни доводи на страните?“, за който въпрос се сочи разрешаване в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №134/19.11.2015г. по т.д. № 3495/2014г., 2 т.о., решение №212/01.02.2012г. по т.д. №1006/2010г., 2 т.о., решение №202/21.12.2013г. по т.д. № 866/2012г., 1 т.о., решение №76/12.06.2012г. по т.д. №377/2011г, 2 т.о. и др.;

2. „Какви са задълженията на въззивния съд при направено обосновано оплакване за неточен или непълен доклад на първоинстанционния съд от страна на въззивника?“, като се твърди разрешаването му в противоречие с практиката на ВКС по т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение №136/11.01.2021г. по гр.д. № 1865/2019г., 1 г.о., решение №40/15.09.2014г. по т.д. №1554/2013г., 2 т.о.;

Ответникът по касационната жалба - „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД оспорва същата чрез юриск. Митов, по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 14.11.2025г. Поддържа, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК, поради което е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за кредит от 16.11.2017г., с краен срок за погасяване - 22.11.2021г. Отчел е, че считано от 23.09.2019г. кредитополучателят „Бъргър груп“ ЕООД е преустановил обслужването на кредита, като са просрочени описаните вноски, съответно с падеж 23.09.2019г.

- за главница и с падеж – 23.12.2019г. - за лихва. САС е изложил, че 2 обявяването на кредита за предсрочно изискуем е считано от 17.09.2020г. съгласно чл. 28.2 от договора за кредит, като волеизявлението на банката е достигнало до длъжниците чрез връчване на съобщение - покана за изпълнение чрез ЧСИ Стоян Якимов. САС е посочил, че от заключението на съдебно - икономическата експертиза се установява размерът на дължимите суми така, както са претендирани.

Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответниците за изтекла погасителна давност, приемайки че обявяването на предсрочната изискуемост е началният момент, от който започва да тече давността по чл.

114 ЗЗД, като се е позовал на задължителните указания на ВКС, дадени с ТР № 3/2023 от 21.11.2024г. на ОСГТК на ВКС. САС е приел, че петгодишният давностен срок към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 29.09.2020г. не е изтекъл, както не е изтекла и кратката тригодишна давност за вземанията за неустойка / с характер на наказателна лихва/ и мораторна лихва по чл.111, б. „б“ и б. „в“ ЗЗД.

Апелативният съд е изтъкнал, че банката не е упражнила правото си през исковия период едностранно да изменя лихвения процент при промяна на икономическите условия, както е уговорено в чл. 11.3 и чл. 11.4 от договора за кредит, което е потвърдено и от заключението на ССЕ, неоспорено от страните. С оглед горното е счел, че правилно съдът не е разглеждал наведеното от ответника възражение за нищожност на двете клаузи.

Въззивният съд е приел за неоснователно оплакването на ответника „ПРОДУКЦИЯ БГ“ ЕООД, че дружеството не е съдлъжник, а е поръчител, след обстоен анализ на характеристиките на договора за поръчителство по чл.

138 ЗЗД и съпоставката му с института на солидарната отговорност. САС е счел, че при тълкуването на основание чл. 20 ЗЗД на клаузите на договора за банков кредит от 16.11.2017г. се налага извод, че лицата, посочени в Раздел 1 от договора като съдлъжници, имат качеството на съдлъжници, наред с главния длъжник „Бъргър Груп“ ЕООД, отговарящи на същото правно основание, на което дължи първоначалният длъжник и солидарно с него, независимо от факта, че сумата по кредита е усвоена от кредитополучателя.

Съдът е посочил, че в договора за кредит никъде няма уговорена клауза, че същият ще бъде обезпечен с договор за поръчителство, че поръчители са посочените в него като съдлъжници лица, а и договорът за поръчителство е писмен /формата е за действителност/, и следва да бъде сключен в писмена форма, или отделно между кредитора и поръчителя, или да бъде инкорпориран в договора за кредит, а такава уговорка между страните не е налице.

Въззивният съд е приел, че са неоснователни и доводите на жалбоподателя, обосновани с качеството му на поръчител, че процесният договор е реален, както и че сумата по кредита била предоставена само на кредитополучателя. Изложил е съображения, че договорът за банков кредит е консенсуален и в изпълнение на вече сключен договор за банков кредит за банката възниква задължение за отпускане на уговорената с договора парична сума. С така изложените мотиви САС е потвърдил първоинстанционното решение.

3

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в тълкувателното решение, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни.

Първият поставен от касатора въпрос е процесуален и отговаря на общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, но не удовлетворява допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По същия въпрос е формирана съдебна практика на ВКС, обективирана в редица решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК / посочени от касатора, както и служебно известните на настоящия състав решение №183/21.11.2018г. по т.д. №542/2018г. на ВКС, I т.о., решение №93/27.11.2020г. по т.д. №2013/2019г. на ВКС, I т.о., решение №125/15.01.2020г. по т.д. №1204/2018г. на ВКС, II т.о., решение №240/15.01.2019г. по т.д. №518/2018г. на ВКС, I т.о., решение №209/20.02.2018г. по т.д. №1096/2017г. на ВКС, I т.о., решение №112/28.10.2020г. по т.д. №2029/2019г. на ВКС, I т.о. и др./, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Съгласно последователната практика на Върховния касационен съд, съдът основава 4 решението си на приетите за установени обстоятелства по делото; при спор относно фактите, в мотивите към решението обосновава изводите си кои факти приема за осъществили се и кои не и въз основа на какви доказателства, извършвайки преценка на достоверността и доказателствената сила на всяко от доказателствата и съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и зависимост.

В настоящия случай обжалваното въззивно решение е постановено при обсъждане на доводите и възраженията на страните и на доказателствения материал, събран по делото. Обсъдени са твърденията по въззивната жалба и отговора, а несъгласието на касатора с направените изводи не може да обоснове допускането на въззивното решение до касационно обжалване.