Определение № 847 от 09.04.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 847 гр. София, 05.04.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Бонка Йонкова

Членове:

Петя Хорозова

Иванка Ангелова като разгледа докладваното от Иванка Ангелова Касационно търговско дело № 20238002901077 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД и по касационна жалба на К. И. С., чрез процесуални представители, против Решение № 1592 от 22.12.2022 г. по в. гр. д. № 3619/ 2021 г. на Апелативен съд – София, с което след частична отмяна на Решение № 900672/17.05.2021 г. по т. д. № 162/2019 г. на Окръжен съд – Благоевград, е отхвърлен като неоснователен предявеният от „Банка Пиреос България“ АД (понастоящем „Юробанк България“ АД) против К. И. С. иск с правно основание чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ за осъждането на ответника да заплати на банката изискуема и непогасена главница по Договор за предоставяне на многоцелеви кредит с ипотека ДК № 419/R/2007г. и анексите към него над сумата от 124 997, 19 евро до 133 308, 32 евро; просрочена и изискуема възнаградителна лихва по същия договор над 26 181, 87 евро до 41 413, 50 евро и изискуеми годишни такси по чл.12 „в“ от същия договор в размер на 1 805, 49 евро, като първоинстанционното решение в останалата му осъдителна част е потвърдено.

Ищецът „Юробанк България“ АД обжалва въззивното решение в отхвърлителните части, като поддържа, че същото е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което 1 претендира неговата отмяна, както и присъждане на направените разноски.

Счита, че въззивният съд неправилно е приложил Закона за защита на потребителите и не е разгледал и обсъдил факта, че въззивникът К. С. няма качеството на потребител.

Допускането на касационното обжалване е обосновано с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани въпросите:

1. „Въззивният съд длъжен ли е да се произнесе по всички твърдения на страните за релевантните факти, по техните възражения и доводи, както и да разпредели доказателствената тежест, като в мотивите си обсъди всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност ?;

2. „Въззивният съд как следва да разпредели доказателствената тежест на страните относно доказването на потребителско качество на физическо лице и как следва да постъпи съдът при наличие на доказателства по делото, от които е видно, че придобитото имущество от лицето, твърдящо потребителско качество, не е за задоволяване на жилищна нужда ?“;

3. „Относно спазването на разпоредбите на чл.20 ЗЗД, според които съдът е бил длъжен да се ръководи от точния смисъл на изявленията на страните, да търси действителната им воля и какви са правилата за тълкуване на договорите ?“.

По така формулираните въпроси № 1 и № 3 се твърди наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, с аргумента, че изводите на въззивния съд противоречат на практиката на касационната инстанция, намерила израз в Решение № 106 от 16.07.2018 г. по гр. д. № 4088/2017 г., ГК; Решение № 46 от 07.03.2018 г. по гр. д. № 2489/2017 г., ГК, както и на следната практика: по въпрос № 1 - Решение № 102 от 25.11.2016 г. по гр. д. № 1055/2016 г. на ВКС, ГК; Решение № 113 от 18.05.2016г. по гр. д. № 5961/2015 г. на ВКС, ГК и Решение №187 от 07.07.2016г. по гр.д. № 1332/2015 г. на ВКС, ГК; по въпрос № 3 - Решение № 526 от 03.02.2012 г. по гр.д. № 681/2010г. на ВКС, IV г. о.; по въпрос № 2 се твърди, че същият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предвид „оскъдната“ съдебна практика, застъпена в Решение № 8274 от 19.07.2022 г. по гр. д. № 20211110161342, 40ти състав на Софийски районен съд, Решение № 174 от 2

31.01.2022 г. по гр. д. № 20211100112217,1-26ти състав на Софийски градски съд и Определение № 70 от 28.02.2022 г. по гр.д. № 2847 от 2020 г. на ВКС, IV г. о.

Допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е обоснована с противоречие на извода на въззивния съд за притежаваното от К. С. качество на потребител с практика на Съда на Европейския съюз, застъпена в: Дело С348/14 на СЕС - т. 39 според което, в определението за „потребител” по член 2, б.“б“ от Директива 93/13 попада физическото лице, което действа извън рамките на неговата търговска, професионална или стопанска дейност; Дело С-110/14 на СЕС, в т.22 - т.23, в което е посочено, че понятието „потребител“ е обективно и съдът следва да извърши преценка на всички обстоятелства по делото с оглед установяване на качеството на „потребител“ на страната по него; т.27 и т.28 от определение по Дело С—74/15, Dumitru Tare ru, I. Tarcru срещу Вапса Comercial r Intesa S. RomBnia SA и др., посочващо, че по Дело С74/15 на СЕС е разяснено, че директивата се прилага за всички договори, извън изключенията, изброени в десето съображение на Директива 93/13, поради което предметът на договора е ирелевантен за приложното поле на директивата, която дефинира договорите, към които се прилага, с оглед качеството на страните - в зависимост от обстоятелството, дали те действат или не действат в рамките на осъществявана от тях стопанска дейност, което трябва да се провери от съда. По отношение на понятието „потребител“ по смисъла на пар.2, б.“б“ от Директива 93/13 СЕС е посочено, че същото има обективен характер и трябва да се преценява по функционален критерий, като преценката се извършва с оглед всички обстоятелства и доказателства по делото; Като аналогично е посочено и разрешението дадено в определение по Дело C-534/I5, P. Dumitras, Mioara Dumitras срещу BRD Groupe Soclete Generale - Sucursala Judeteana Satu Mare.; Решение по Дело С-464/01 Johann Gruber v Bay Wa AG, където съдът е постановил, че е без значение какви факти и обстоятелства другата страна по договора е могла да знае при сключване на договора, за да се прецени дали лицето, което претендира за качеството на потребител, действително е такъв.

Самостоятелната предпоставка по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт също е обоснована с твърдението за необоснованост на решението и за постановяване в противоречие с 3 принципите на формалната логика на извода, че ответникът по делото К. С. е имал качеството потребител.

Ответникът по касационната жалба К. И. С. в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение за оказана на ответника безплатна правна помощ.

С касационната жалба на ответника по иска К. И. С. въззивното решение се обжалва в частта, с която е потвърден първоинстанционният съдебен акт в осъдителната му част. Поддържа се, че въззивното решение е неправилно, поради което в обжалваната част следва да се отмени. Претендира се на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. присъждане на адвокатско възнаграждение за оказана на К. С. безплатна правна помощ.

Допускането на касационното обжалване този касатор обосновава с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и ал.2, пр.2 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси:

1. „Следва ли въззивният съд да съобрази всички доказателства и доводи на страните, които са от значение за правилното решаване на делото ?“.

2. „Какви са фактическите и правните обстоятелства, които следва да прецени съдът, когато извършва проверка дали може да се квалифицира като неравноправна клауза в потребителски договор за кредит, регламентираща условията, при които кредиторът може да упражни субективното си потестативно право да обяви кредита за предсрочно изискуем ? Задължен ли е съдът да обсъди всички критерии, изведени в тълкувателната практика на Съда на ЕС ?“.

Допълнителният критерий по чл.280, ал.1,т.1 ГПК по първи въпрос е аргументиран с противоречие на изводите на въззивния съд със задължителните разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и на безпротиворечивата практика на касационната инстанция, намерила израз в Решение № 211 от 21.01.2021 г. по гр. д. № 64/2020г. на ВКС, IV г. о. и Решение № 11 от 01.02.2021 г. по гр. д. № 1745/2020г. на ВКС, IV г. о.; по въпрос № 2 се сочи, че е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, 4 т.1, както и по т.2 ГПК. Предпоставката по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е обоснована с довода, че изводите на въззивния съд по поставения въпрос са в противоречие с практиката на Съда на Европейския съюз, застъпена в Решение по дело № С-415/11 г. на СЕС и Решение от 26.01.2017 г. по дело С421/14 на СЕС, а тази по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е аргументирана с противоречие между приетото от Апелативен съд – София и практиката на касационната инстанция, обективирана в Тълкувателно решение № 3 от 27.

03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 на ОСГТК на ВКС, както и с Решение № 82 от 07.07.2022г. по т.д. № 871/2021г. на ВКС, I т.о. и Решение № 105 от 30. 09.

2021 г. по гр. д. № 2610/2020 г. на ВКС, III г. о.

Самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за очевидна неправилност на обжалваното решение е обосновано с твърдението, че същото е постановено при нарушаване правилата на формалната логика, относно формираните изводи на съда за действителност на Анекс № 1 и последващите анекси към договора. Сочи се също така, че въззивната инстанция в нарушение на чл.633 ГПК не е приложила относимата тълкувателна практика на СЕС, задължаваща националните съдилища да отстранят всички негативни последици от неравноправните клаузи, поради което, според касатора, въззивният съд е следвало служебно да извърши прихващане между всички недължимо получени от банката суми с главницата по кредита.

Ответникът по касационната жалба „Юробанк България“ АД в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на сторените разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими – изхождат от надлежна страна, подадени са в срока по чл. 283 ГПК и са насочени срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Сезиран с въззивна жалба на ответника К. И. С., за да достигне до обжалвания резултат, след собствен анализ на доказателствата по делото съставът на Апелативен съд – София е приел от фактическа страна, че 5 страните по делото на 14.03.2007г. са сключили Договор за предоставяне на многоцелеви кредит с ипотека № 419/R/2007г. за отпускане на многоцелеви кредит в размер на 160 000 евро, със срок на издължаване от 240 месеца и начин на погасяване - 240 равни месечни вноски от по 1 591 евро, платими на предварително уговорен ден от месеца; С чл.9, ал.1 от договора кредитополучателят се задължил да заплаща на банката годишна лихва, която се формира от тримесечния EURIBOR плюс надбавка от 6.65 %, като с чл. 9, ал. 2 било договорено, че при забава и при предсрочна изискуемост банката олихвява просрочената част от главницата с лихва равна на сбора от договорената лихва плюс надбавка от 10%; В чл.10 от договора било предвидено, че стойността на тримесечния EURIBOR за целите на чл.9 подлежи на актуализация, като се обявява стойността му, установена през първия работен ден на съответното тримесечие; В чл.12 били уговорени таксите, които кредитополучателят дължи, а именно: такса за разглеждане на документите съобразно Тарифата на банката; еднократна такса за управление в размер на 1, 75 % върху размера на кредита; годишна такса от 0, 5 % върху първоначално отпуснатия кредит, съответно върху остатъка за всяка следваща година, платима годишно на датата на усвояване на кредита, в случай, че застраховките по чл.20 са за сметка на банката; В чл.21 било предвидено, че кредитът може да бъде обявен за изискуем едностранно от банката в случай, че кредитополучателят не е погасил в срок която и да е от дължимите вноски по договора, както и при неизпълнение от страна на кредитополучателя на което и да е задължение по договора за кредит. На 14.04.2011 г. страните сключили допълнително споразумение (Анекс № 1) към договора, с което преуредили отношенията си както относно размера на главницата, така и по отношение на договорната лихва и начина на формирането й, като с чл.1, ал.2 от Анекса размерът на отпуснатия кредит бил изменен на 153 102, 38 евро, която сума се формирала от дължимата главница и лихвите, дължими през периода с по-ниска лихва по анекса и установеното в ал.1 просрочие на сумата 1 680, 86 евро, включващо главница, лихви, такси и комисионни. В ал.2 на същия чл.1 се предвиждало, че сумата се счита за изцяло усвоена, а с чл.2, ал. 1 от Анекса договорната лихва била определена на 11, 401 %, образувана от базовия лихвен процент на банката от 5, 75 % плюс надбавка от 5, 651 %, като с чл. 2, ал. 5 кредитополучателите се съгласили, че банката има право едностранно да променя лихвения процент в 6 неговата цялост и/или всеки от компонентите му в случай, че пазарните условия за привличане на финансов ресурс обуславят такава промяна или при наличие на предпоставките, посочени в Общите условия, които кредитополучателят и солидарните длъжници в чл.12 от същия Анекс са приели „без възражения“.