Решение № 1200 от 11.10.2024, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 1200 гр. Пазарджик, 11.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ненка Цветанкова при участието на секретаря Иванка Панчева като разгледа докладваното от Ненка Цветанкова Гражданско дело № 20245220101745 по описа за 2024 година

Производството е образувано по повод искова молба от Т. Л. И., ЕГН **********, с постоянен адрес с. О.,, общ. П., ул. ********* № **, чрез пълномощник - адвокат М. В. М. от АК Пловдив, със съдебен адрес гр. П., бул. ******“ № 81, ет. 3, ап. Б, против „Макроадванс“ АД, ЕИК 201127485, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Г. С. Р Раковски“ № 147, ап.14, представлявано от В. С. - изпълнителен директор, с която се иска от съда да постанови решение, с което да бъде прогласена нищожността Договор за потребителски кредит № 232863 от 01.12.2023 г., сключен между страните. В условията на евентуалност предявява иск за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 10 от договора за потребителски кредит, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение.

В исковата молба ищецът твърди, че на 01.12.2023 г. между страните е сключен договор за кредит № 232863, с размер на заемната сума от 1000 лева, с краен срок на договора 23.07.2025 г., при месечна вноска от 130,13 лева. Крайната сума, която ищецът следва да заплати с включена главница, лихва и начислена неустойка е в размер на 2602,58 лева.

Посочва, че въз основа на чл. 10 от процесния договор ищецът дължал неустойка с обезщетителен характер в случай, че в срок от 3 дни от сключването му не представи обезпечение, изразяващо се в поръчителство на едно физическо лице. В тази връзка му била начислена неустойка в размер на 1400 лева.

Твърди, че процесният договор не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В договора била посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсвало ясно разписана 1 методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. В посочената величина следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Доколкото в случая е предвидена дължимост на неустойка, не ставало ясно дали същата е включена в ГПР и какво точно е включено в ГПР. Сочи, че в договора за кредит липсва яснота досежно тези обстоятелства.

Посочва, че след като кредиторът при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях.

Твърди, че не става ясно посочената годишна лихва в договор за паричен заем как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят бил поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. За да бъде спазена разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК следвало в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения паричен заем представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които заемателят ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

Посочва, че заплащането на сумата по договора за поръчителство следва да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като е пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно е на кредитора и се заплаща от потребителя. В този смисъл счита, че е налице заобикаляне и на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи за неустойка се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва.

Също така посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП.

По отношение на оспорената клауза в условията на евентуалност – по чл. 10 от процесния договор, заявява, че е налице накърняване на добрите нрави, поради което същата се явява нищожна. Счита, че е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 19 от ЗЗП. По този начин безспорно се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост.

Смята, че клаузата е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй като същата предвиждала заплащането на неустойка, която е необосновано висока. Неустойката по договора, дължима при неосигуряване на някое от обезпеченията по договора, се намирала в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водели до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение била пример за неустойка, която излизала извън присъщите си функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване. По посочения начин се заобикаляла и разпоредбата на чл. 33, ал.

2

1 от ЗПК.

Претендира разноски. Сочи доказателства.

В проведеното съдебно заседание ищцата не се явява и не се представлява.

Постъпила е молба от пълномощника на ищцата – адвокат М. М. от АК Пловдив, който моли съда да уважи исковата претенция в цялост. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът депозира отговор на исковата молба чрез пълномощник – юрисконсулт Ж. Т., с който изразява становище за допустимост и неоснователност на исковата претенция.

Оспорва, че между страните е бил сключен процесният договор, тъй като такъв не бил представен с ИМ.

Заявява, че договорите, които сключва ответникът не са в нарушение на цитираните в исковата молба разпоредби.

Твърди, че не е налице нищожност на процесния договор на основание чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като ответното дружество изчислявало ГПР съгласно чл. 19, ал. 2 от ЗПК и същият не надвишал установения в чл.19, ал.4 ЗПК размер.

Счита, че дори в договора да не е посочено какво се включва в ГПР, това можело да се изведе от тълкуване на клаузите по договора, съотнесени към разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и тази на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. ГПР не надхвърля максимално допустимия размер по чл. 19, ал. 4 от ЗПК и неустойката не е включена в ГПР на основание чл. 19, ал. 3 от ЗПК.

Допълва, че договорите за кредит се сключвали в хипотеза на фиксирана лихва, което било изрично упоменато в тях. В допълнение, лихвеният процент бил конкретизиран и в погасителния план, както и данни какъв бил общият размер на договорната лихва за процесния период на договора.

По отношение на неустойка смята, че не нарушава добрите нрави и не излиза извън присъщите й функции. Съгласно клаузите на договорите, които „Макроадванс“ АД сключвал, кредитополучателят дължал неустойка с обезщетителен характер, в случай че не представи обезпечение съгласно реда и условията, предвидени в договора. Същата се дължала поради неосигуряването от страна на кредитополучателя на обезпечение на кредита с поръчителство на едно физическо лице, което да отговарял на поставените в общите условия изисквания. Като клауза, уговорена в договора, неустойката била проявление на принципа на автономия на волята в частното право /чл. 9 ЗЗД/. С нея страните уговаряли предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай, че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размерът на вредите, настъпили от неизпълнението. Смята, че неустойката не представлява и допълнително възнаграждение и по този начин не следвало да се включва в ГПР. Смята, че неустойката не е прекомерна. Посочва, че следва да се съобрази и разпоредбата на чл. 26, ал.

4 от ЗЗД.

Претендира разноски и прави възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК.

В проведеното съдебно заседание за ответника не се явява представител. Постъпило е 3 становище, с което изразяват становище за неоснователност на претенцията.

Съдът, като съобрази правните доводите на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

От представените по делото писмени доказателства /Договор за потребителски кредит № 232863 от 01.12.2023 г., ведно с погасителен план към него, Общи условия за предоставяне на потребителски кредити на физически лица от „Макроадванс“ АД, Стандартен европейски формулар за предоставяне на информация за потребителските кредити/ се установява, че между страните е възникнало правоотношение по договор за предоставяне на потребителски кредит, по силата на който в полза на ищеца – кредитополучател, е предоставена сумата в размер от 1000 лева срещу насрещното задължение на кредитополучателя да върне предоставената сума на 20 месечни погасителни вноски. Установен е лихвен процент от 41 % и годишен процент на разходите от 49,65%.

В клаузата на чл. 20 от договора страните са уговорили, че кредитополучателят поема задължение за обезпечаване на вземането по договора с поръчителство за пълния размер на кредита, като следва в срок от три работни дни от сключване на договора да обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо лице, одобрено от кредитора, което следва да отговаря кумулативно на следните изисквания: физическо лице с брутен осигурителен доход над 1 400 лв., работещо по трудов договор с най-малко 6 месеца стаж при последния работодател; да няма активни експозиции в Централния кредитен регистър с просрочие над 30 дни; да не е страна по договори за кредит, сключени с „Макроадванс“ АД.

С разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от договора е установено, че кредитополучателят дължи неустойка с обезщетителен характер в случай, че не представи обезпечение съгласно реда и условията, предвидени в чл. 20 от договора, която неустойка е в размер на 6,90 лв. плюс 0,230 % от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и 0,230 % за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен.

От представения по делото погасителен план към договора за кредит се установява, че месечната погасителна вноска, включваща задължението за заплащане на главница и възнаградителна лихва е в размер на сумата от 67,73 лв., като е установена и месечна вноска за неустойка от 62,40 лв. или общ размер на погасителната вноска от 130,13 лв.

Следователно установява се, че към датата на сключване на договора за кредит общият размер на задължението за неустойка е от 1248 лв.

При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното от правна страна:

РС Пазарджик е сезиран с установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл.

1 от ЗЗД за установяване нищожността на договор за потребителски кредит, съединен с установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за установяване нищожността на клаузата на чл. 10 от Договора, който да бъде разгледан при условията на евентуалност.

4

В тежест на ищеца е при условията на пълно и главно доказване да установи по делото наличието на облигационна връзка между страните по силата на процесния договор и сочените основания за нищожност на целия договор, респективно на отделната клауза от договора за кредит.

Безспорно е установено по делото, че страните са били обвързани от облигационно правоотношение по силата на Договор за потребителски кредит № 232863 от 01.12.2023 г., съгласно който „Макроадванс“ АД е предоставил на ищеца заем в размер на 1000 лева срещу задължението на ищеца да го върне при уговорените в догова условия.

Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Сключеният между страните договор има правната характеристика на договор за потребителски кредит по смисъла на цитираната разпоредба, поради което действителността на неговите клаузи следва да се съобрази с изискванията на специалния закон – ЗПК и с общите изисквания за валидност на договорите съгласно ЗЗД. За нищожността на договора съдът следи служебно, ако същата произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства - ТР № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС.