Решение № 526 от 28.04.2026, Районен съд - Пазарджик
- Съд
- Районен съд - Пазарджик
- Дело
- Гражданско дело 4698/2025
- Вид
- Решение № 526
- Подписан
- 28.04.2026
- В сила
- 30.05.2026
- Състав
- Димитър Чардаков
Цитирани разпоредби
- чл.124, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.87, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.38, ал.1, т.2 · Закон за адвокатурата
- чл.38, ал.2 · Закон за адвокатурата
- чл.143 · Закон за задълженията и договорите
- чл.26 · Закон за задълженията и договорите
- чл.26, ал.1, предл. 2 и 3 · Закон за задълженията и договорите
- чл.26, ал.1, предл. 2 и 3 · Закон за задълженията и договорите
- чл.11, ал.1, т.10 · Закон за потребителския кредит
- чл.19, ал.1 · Закон за потребителския кредит
- чл.19, ал.4 · Закон за потребителския кредит
- чл.22 · Закон за потребителския кредит
- §1, т.1 · Закон за потребителския кредит
- чл.1, ал.1 · Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения
РЕШЕНИЕ
№ 526 гр. Пазарджик, 28.04.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Димитър Чардаков при участието на секретаря М.а Савова като разгледа докладваното от Димитър Чардаков Гражданско дело № 20255220104698 по описа за 2025 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са субективно съединени установителни искове по чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.22 ЗПК и чл.26 ЗЗД.
Ищецът М. З. И. с ЕГН ********** от гр. ** твърди, че е сключил договор за паричен заем №5205239 от 22.08.2024 г. с ответника „*“ АД, ЕИК *, седалище и адрес на управление: *, в изпълнение на който ответникът й е предоставил потребителски кредит в размер на 400 лв., който се е задължила да върне ведно с лихвата – общо 478.56 лв., на 8 равни погасителни вноски с краен срок 19.04.2025 г. Твърди, че клаузата на чл.4, ал.2 от този договор го задължава да обезпечи кредита чрез поръчителство от две физически лица, отговарящи на определени условия, банкова гаранция или поръчителство от одобрено от кредитора дружество-гарант. Твърди, че в изпълнение на това задължение е сключил с ответника „Ф*я“ ЕООД, ЕИК *, седалище и адрес на управление: *, договор за предоставяне на гаранция №5205239 от 22.08.2024 г.
С него дружеството-гарант се задължило да отговаря пред кредитора за задълженията на ищеца по договора за кредит, срещу което ищецът се задължил да заплати на гаранта възнаграждение в размер на 150 лв. Ищецът поддържа, че сключването на договора за предоставяне на гаранция срещу заплащане на възнаграждение е въздигнато в условие за отпускането на кредита, без да предоставя реален избор на потребителя относно начина за 1 неговото обезпечение. Поддържа, че това възнаграждение е свързано с кредита и представлява скрита печалба за кредитора „*“ АД, тъй като той и гарантът „Ф*я“ ЕООД са свързани лица. Твърди, че възнаграждението е допълнителен разход по кредита, т.е. част от годишния процент на разходите по чл.19, ал.1 ЗПК и увеличава неговия размер над пределно допустимия по чл.19, ал.4 ЗПК, което е основание за нищожност на договора за кредит, съгласно чл.19, ал.5 и чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Твърди, че чрез договора за предоставяне на гаранция се цели заобикаляне на забраната по чл.19, ал.4 ЗЗП, както и че този договор противоречи на добрите нрави, поради което той също е недействителен.
При тези твърдения ищецът иска от съда да обяви за недействителен, на основание чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4 ЗПК, договора за потребителски кредит с ответника „*“ АД или при условията на евентуалност да обяви за недействителна клаузата на чл.4 от него. Освен това иска от съда да обяви за недействителен на основание чл.26, ал.1, предл. 2 и 3 ЗЗД и чл.143 ЗПК договора за предоставяне на гаранция с ответника „Ф*я“ ЕООД. Сочи доказателства и претендира съдебни разноски.
Ответникът „*“ АД не оспорва сключването на договора за паричен заем с ищеца и предоставянето на кредита. Твърди, че договорът за кредит е действителен и отговаря на изискванията на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.70-12 и т.20 и ал.2 ЗПК. Твърди, че договорната клаузата по чл.4 за изискване на обезпечение от потребителя не задължава потребителя да сключи договор за предоставяне на гаранция с дружеството-гарант и да заплаща възнаграждение, тъй като предвижда и други начини за обезпечение на кредита. Самото възнаграждение не е разход по кредита и част от ГПР, тъй като се дължи на трето за договора лице. Затова същото не е част от съдържанието на договора за кредит по смисъла на чл.11, т.10 ЗПК и не трябва да се включва в него, още повече, че задължението за заплащане на възнаграждение е възникнало покъсно и въз основа на друго облигационно правоотношение. Счита, че размера на ГПК не води до недействителност на целия договор, а само на клаузите, които го определят. Моли за отхвърлянето на иска и претендира съдебни разноски.
Ответникът „Ф*я“ ЕООД оспорва иска за недействителност на договора за предоставяне на гаранция при твърдение, че този договор, който е различен от договора за поръчителство, има самостоятелно, а не акцесорно значение и неговата действителност не зависи от тази на договора за кредит. Твърди, че основният предмет на неговата търговска дейност е да гарантира 2 изпълнението на чужди задължения срещу възнаграждение. Твърди, че с процесния договор и по възлагане от страна на ищеца се е задължил да поръчителства пред кредитора „*“ АД за изпълнението на неговите задължения по кредите, както и че е изпълнил това свое задължение, като е сключил договор за поръчителство с кредитора. Затова счита, че е изправна страна по договора с ищеца и има право да получи уговореното възнаграждение независимо от реализирането на поръчителството и от погасяването на кредита. Моли за отхвърлянето на иска и претендира съдебни разноски.
Съдът въз основа на събраните по делото доказателства и закона достигна до следните правни и фактически изводи:
Исковете са допустими, тъй като са предявени между страните по договорно правоотношение и при наличие на правен интерес за ищеца от търсената защита, доколкото при положително съдебно решение неговите правни последици ще рефлектират благоприятно върху патримониума на ищеца.
За основателността на иска ищецът следва да установи сключването на договорите, както и тяхната недействителността, като установи фактите, които ги опорочават.
Сключването на договора за кредит и предоставянето на кредита не се оспорва от никоя от страните. От представения по делото договор за паричен заем №5205239 от 22.08.2024 г. се установява, че ответникът „*“ АД се е задължил да предостави на ищеца финансова услуга от разстояние под формата на потребителски заем в размер на 400 лв. срещу фиксирана годишна лихва от 50 % и годишен процент на разходите в размер на 64.32%. Общата дължима сума по кредита е 478.56 лв. Срокът за връщането на кредита е до 19.04.2025 г., а задължението е разсрочено на 8 месечни погасителни вноски по 59.82 лв. Клаузата на чл.4 от договора задължава потребителя да представи на кредитора обезпечение, което следва да направи в 3-дневен срок от сключването на договора за кредит по един от следните три начина: поръчителство от две физически лица; банкова гаранция с бенефициент заемодателя; одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки.
Представен е и договор за предоставяне на гаранция №5205239 от 22.08.2024 г., сключен между ищеца и дружеството - гаранта „Ф*я“ ЕООД, с който ищецът е възложила на гаранта, а последният се е задължил да отговаря за изпълнението на неговите задължения, произтичащи от договора за кредит.
3
Срещу това ищецът се е задължил да заплати на гаранта възнаграждение в размер на 353.44 лв., което задължение е разсрочено на 8 вноски по 44.18 лв., прибавени към месечните погасителни вноски по кредита.
Сключването на посочените договори не се оспорва от страните.
Спорният въпрос е дали те имат за резултат недопустимо от закона оскъпяване на потребителския кредит над прага по чл.19, ал.4 ЗПК.
Заобикалянето на закона е основание за недействителност на договорите по чл.26, ал.1 ЗЗД, което се характеризира със сключване на повече от една сделки, всяка от които, разгледана без връзка с другата (или другите), е валидна, но взети заедно сделките постигат забранен от закона резултат. В този случай нищожна е не някоя от сделките или клаузите, а цялата поредица, която води до постигането на забранената цел.
Процесният договор за кредит е регламентиран в ЗПК, който поставя изискване за максималния размер на дължимите от потребителя разходи по кредита, които следва да са посочени в договора посредством дефинирана в закона величина наречена „годишен процент на разходите /ГПР/“.
Следва да се даде отговор на въпросите дали посоченият в договора за кредит ГПР е определен правилно, трябва ли в него да се включи дължимото от потребителя възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция и дали надхвърля максимално допустимия от закона праг.
Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК, общи разходи по кредита за потребителя това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
При процесния кредит първият предвидим разходи за потребителя към момента на сключване на договора се изразяват в заплащането на фиксирана годишна лихва от 50 %. В тежест на потребителя обаче е въведено 4 задължението да обезпечи кредита чрез поръчителство, банкова гаранция или като сключи договор за гаранция с избран от кредитора гарант, който да поръчителства срещу възнаграждение, дължимо от потребителя. Разгледани по отделно уговарянето на лихвата по кредита и на възнаграждението по договора за гаранция са валидни и допустими от закона съглашения. В случая обаче, обезпечението на кредита от страна на потребителя, в т.ч. и чрез сключването на възмезден договор за предоставяне на гаранция с трето лице, е въведено като задължително условие за предоставянето на финансовата услуга. Ето защо дължимото от потребителя възнаграждение по този договор представлява разход, който е пряко свързан с кредита и следва да се има предвид при определянето на ГПР. С него общата дължима сума от потребителя възлиза на 832 лв. Хипотезата е идентична с тази, при която потребителят дължи застрахователна премия, когато застраховката е задължително условие за получаване на кредита.
Като се има предвид разхода на ищцата за възнаграждение по договора за гаранция в размер на 353.44 лв. годишният процент на разходите /изчислен от съда с калкулатора за ГПР по бързи кредити от електронната страница calculator.bg/ е в размер на 784.63 %. Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съгласно чл.1, ал.1 от Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, годишният размер на законната лихва за просрочени парични задължения е равен на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта.
Процесният договор за кредит е сключен на 22.08.2024 г. Към 1 юли 2024 г.
ОЛП е 3.63 %, респ. към 22.08.2024 г. размерът на законната лихва е 13.63 %, а максимално допустимият размер на ГПР по потребителски кредити е 68.15 %.
Следователно действителният ГПР за процесния потребителски кредит не съответства на посочения в договора и многократно превишава допустимия размер по чл.19, ал.4 ЗПК. По този начин посредством сключените между страните две сделки се преодолява законовата забрана за прекомерно оскъпяване на финансовата услуга.
Договорите, които водят до постигането на забранена от закона цел са недействителни на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. Друго основание за нищожност на договора за кредит е некоректното посочване в него на ГПР, който е много 5 по-нисък от действителния. Този порок на договора води до неговата нищожност, съгласно чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Ето защо исковете следва да се уважат, като се обявят за недействителни процесните два договора, а именно: договора за потребителски кредит, който задължава потребителя да обезпечи кредита чрез сключване на договор за предоставяне на гаранция с дружество-гарант, одобрено от кредитора, както и самия договор за предоставяне на гаранция, който задължава потребителя да заплати възнаграждение на свързания с кредитора гарант.