Решение № 15 от 10.01.2024, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 15 гр. Благоевград, 09.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Н. Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Георги Янев при участието на секретаря Герасим Ангушев като разгледа докладваното от Н. Грънчаров Въззивно гражданско дело № 20221200501087 по описа за 2022 година и за да се произнесе взе в предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Срещу Решение № 206/04.10.2022г., постановено по гр.д. № 23/2022г. по описа на РС Гоце Делчев, е депозирана пред Окръжен съд Благоевград, въззивна жалба от „Профи Кредит България” ЕООД, чрез пълномощника си юрк. К. М., в частта му с която е прието за установено, че договора за потребителски кредит № * от 24.07.2018г. е недействителен на осн. чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 10 ал.1 и чл. 11 ал.1 т. 10 от ЗПК, както и в частта му в която ответното дружество- „Профи Кредит България” ЕООД, е осъдено да заплати на ищеца сума в размер на 2 033.91лв., представляваща недължимо платена сума над изтеглената главница по Договор за потребителски кредит № *.

С въззивната жалба срещу обжалваното решение е наведено оплакване за неправилност, необоснованост, като се поддържа че същото е постановено в нарушение на материалния закон, като се иска отмяната му в атакуваната част.

Оспорва се извода на първоинстанционния съд за наличието на нарушение на нормата на чл.

10 ал.1 от ЗПК, поради което съставът на РС Гоце Делчев е приел че сключения договор за потребителски кредит е нищожен на осн. чл. 22 от ЗПК, като в този случай съобразно чл. 23 от ЗПК, дължи се само чистата стойност на кредита. Навадени са доводи с въззивната жалба, че този извод на съда е неправилен и необоснован, тъй като разликата в размера на шрифта при изписването на отделните части от сключения договор е еднакъв, като това че в отделни 1 части шрифта е по- малък от 12 не е установено по делото по категоричен и допустим начин, а съдът е приел че видимо е налице разлика в размера на шрифта в отделните части на договора. Възразява се, че съдът не е изискал по делото оригиналите на документите по сключения договор, както и че не е допусната и назначена съдебно- техническа експертиза, чрез която да се установи дали разлика в шрифта действително съществува. В този смисъл наведено е и оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение, което е довело до един неправилен и необоснован съдебен акт. Същевременно поддържа се с въззивната жалба от процесуалният представител на дружеството жалбоподател, че процесният договор за потребителски кредит е сключен в писмена форма, клаузите на договора са изписани граматически по ясен и разбираем начин, като клаузите на договора могат да бъда разчетени с просто око и без никакви затруднения.

Оспорва се с въззивната жалба извода на първоинстанционния съд за недействителност на процесния Договор за потребителски кредит № *, поради нарушение на разпоредбата на чл.

10 ал.1 от ЗПК, като са изложени доводи че дори и да се приеме че посоченото с исковата молба нарушение досежно размера на шрифта на договора е формално налице, то не следва автоматично приложението на нормата на чл. 22 от ЗПК, тъй като ЗПК е приет в изпълнение на задълженията на Р България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г., поради което и ЗПК следва да се прилага съобразно духа и целите на закона в изпълнение на посочената директива.

Поддържа се от жалбоподателят чрез неговия пълномощник, че нормативната цел, която е установена с цитираната Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г., е осигуряване на максимална информираност на потребителите, при сключване на договорите за кредит при условия, които са отнапред установени от икономически посилната страна по договора. Развити са правни съображения от въззивната страна, че чл. 22 от ЗПК следва да намери приложение, единствено в случаите, когато потребителят би бил лишен от възможност да се запознае с клаузите на договора, тъй като последните са нечетливи с оглед на размера на използвания шрифт, респ. ако са формулирани по неясен и неразбираем начин. Поради изложеното поддържа се от „Профи Кредит България” ЕООД, чрез неговия пълномощник, че в настоящия случай не е налице нарушение на разпоредбата на чл. 10 ал.1 от ЗПК, тъй като от представените пред РС Гоце Делчев писмени доказателства не се установява че е използван различен шрифт за изписване на отделните части от сключения договор, а отделно от това очевидно е от съдържанието на текста на договора и приложенията към него, че същите са четливи, ясни и разбираеми. В този смисъл клаузите на договора визиращи основните параметри на същия са посочени и описани по ясен и разбираем за обикновения потребител начин.

С въззивната жалба са наведени доводи, че изводите на съда досежно неспазване на разпоредбата на чл. 10 ал.1 от ЗПК, които са мотивирали състава на РС Гоце Делчев да приеме че договора за потребителски кредит е недействителен, са неправилни тъй като приетото с цитираната разпоредба на ЗПК, противоречи на приетото с Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. В съображение № 9 от 2 цитирана директива е прието, че на националните законодателства на отделните държави, не следва да се позволява да запазят или въвеждат национални разпоредби, различни от предвидените в Директивата, но това ограничение следва да се прилага само тогава, когато са налице разпоредби, хармонизирани чрез Директивата. Посоченото съображения е закрепено като императивна норма в чл. 22 т. 1 от цитираната Директива. Сочи се с въззивната жалба от жалбоподателят чрез неговия пълномощник, че в Директивата не е предвидено конкретно изискване за размера на шрифта, с който е изписан текста на договора, стига текста да е изготвен по ясен и кратък начин. В този смисъл поддържа се от въззивната страна, че с разпоредбата на чл. 10 ал.1 от ЗПК, българският законодател е въвел изискване за големината на шрифта на договора, което е в разрез с изискването на чл. 22 т. 1 от Директивата, поради което съдът не следва да се съобразява с него и не следва да го прилага.

Оспорват се с въззивната жалба изводите на първоинстанционния съд за допуснато нарушение на изискванията на чл. 10 ал.1 т. 10 от ЗПК при сключения договор за потребителски кредит, тъй като в него липсва посочване на ГПР на общата сума дължима от потребителя. Сочи се че с процесния Договор за потребителски кредит № *, страните са уговорили че ГПР по кредита е в размер на 49.90%, като последният се формира от посочените в разпоредбата на чл. 19 ал.1 от ЗПК компоненти. Оспорва се като неправилен извода на първоинстанционния съд, че невключването на предвиденото в договора възнаграждение за допълнителни услуги в размер на ГПР, води на недействителност на сключения договор за кредит на осн. чл. 22 от ЗПК, поради нарушение на разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.

Поддържа се с въззивната жалба, че в настоящия случай при сключване на договора между страните е спазена разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, а именно че ГПР не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочените задължения в левове и валута, опредЕ. с Постановление на МС на РБ. Сочи се че ГПР следва да включва общите разходи по кредита на потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита, включително разходите по член 19 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. В настоящия случай страните са уговорили глобален фиксиран размер на ГЛП, като в договора ясно са посочени размера както на ГПР, така и ГЛП, както и точния размер на дължимата сума от длъжника кредитополучател. Приет е от страните и подписан Погасителен план, в който са посочени равните месечни вноски и съответните падежи. В този смисъл поддържа се от жалбоподателят чрез неговия пълномощник, че кредиторът е предоставил цялата информация на потребителя, като е посочил по кратък и ясен начин всички условия на сключения договор за кредит.

Оспорва се с въззивната жалба, че напълно неоснователни се явяват изводите на първостепенния съд за допуснато нарушение във връзка с разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, тъй като с уговорката да се заплащат допълнителни услуги се нарушава изискването за размера на ГПР. Излагат се съображения от жалбоподателя, че не всички потребители са се ползвали от предлаганите допълнителни услуги, а освен това в обхвата на общите разходи 3 на ГПР, следва да попаднат и допълнителните услуги, но само в случаите когато получаването на такива допълнителни услуги е задължително условие за сключването на договора за кредит/по аргумент от § 1 т. 1 от ДР на ЗПК/, какъвто не е настоящия случай. В този смисъл изразява се становище, че в този случай дължимото възнаграждение за допълнителни услуги се дължи от кредитополучателя отделно и независимо от цената на самия кредит, при което съставлява разход по смисъла на чл. 19 ал.1 от ЗПК и § 1 т. 1 от ДР на ЗПК, поради което възнаграждението за закупените допълнителни услуги не следва да бъде включван в изчисленията на ГПР.

Отделно възразява се с въззивната жалба, че с оглед на разпоредбата на чл. 19 ал. 6 от ЗПК, дори и да се приеме за вярно, че размерът на ГПР е по- висок от законово допустимия по чл.

19 ал.4 от ЗПК, то последица от това следва да бъде недължимост на сумите, с които се надвишава размера по чл. 19 ал.4 от ЗПК, но не и недействителност на целия договор за кредит.

Поддържат се с въззивната жалба доводи, че в настоящия казус за потребителя е съществувала яснота относно точния размер на задълженията му и общата стойност на кредита, тъй като дори и задължението за заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги да не е включено в процентното измерение на ГПР, това задължение е посочено в договора като глобален размер и като част, която се добавя към размера на месечната вноска по кредита, поради което при условията при които е сключен процесния договор, потребителят не е бил поставен в невъзможност да разбере какъв е размера на задължението му по кредита и какъв е размера на задължението за допълнителните услуги, поради което следва да се приеме че са спазени условията на чл. 24 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г.

Поради изложеното поддържа се с въззивната жалба, че изводът на първоинстанционния съд, изведен от мотивите на обжалваното съдебно решение- за недействителност на сключения между страните договор за кредит на осн. чл. 22 от ЗПК, тъй като не са били спазени част от императивните изисквания на закона са неправилни и напълно необосновани, като сключения Договор за потребителски кредит № * е един валиден договор, в който не се съдържат неравноправни клаузи, тъй като без затруднение всеки потребител може да се запознае със съдържанието на сключения договор, както и да разбере уговорените между страните параметри и условия, като договора е сключен в изискуемата от закона писмена форма- четливо, ясно и недвусмислено, като в него липсват клаузи които да противоречат на императивни правни норми, включително и на нормите на чл. 10 ал.1 и чл. 11 ал.1 т. 10 от ЗПК.

Отделно поддържат се съображения, че дори и въззивният съд да приеме че заплащането на възнаграждение за предоставянето на допълнителни услуги е нищожно, то следва да се приеме че процесния договор е действителен и ищецът е длъжен да заплати на кредитора не само размера на предоставената чиста сума като главница по кредита, но също така и уговорения размер на възнаградителната лихва срока на договора за кредит. Иска се от въззивния съд, в случай че приеме доводите за действителност на сключения договор за 4 кредит, да се произнесе по направеното възражение за прихващане с отговора на ИМ като го уважи като основателно и присъдената с обжалваното решение сума в полза на ищеца в размер на 2 033.91лв., представляваща надплатената над главницата сума, да бъде отнесена за погасяване на непогасената и дължима сума за възнаградителна лихва.