Решение № 30 от 11.02.2025, Районен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 30 гр. С., 11.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С. в публично заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Гергана Кузманова при участието на секретаря Веселина Младенова като разгледа докладваното от Гергана Кузманова Гражданско дело № 20245440100972 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба на С. Ф. М. против „А.“ АД и „Ф.“ ЕООД, в която се твърди от ищцата, че на 10.01.2024 г. между нея, в качеството й на „Заемател“ от една страна и ответника „А.“ АД, в качеството му на „Заемодател“ е сключен Договор за паричен заем №***. По силата на сключения Договор за заем, Заемодателят е предоставил на Заемателя сума в размер 1,000.00 лв. (хиляда лева), при условия: - лихвен процент – 40.00%, - годишен процент на разходите (ГПР)- 49.02% - срок на погасяване – 12 месеца 2 - обща сума за връщане – 1,229.64 лв. Съгласно чл. 3, ал. 1 от Договора за заем доверителката ми е следвало в срок до 10 дни, считано от датата на сключване на договора да предостави едно от следните обезпечения: 1. Едно физическо лице - поръчител, което да отговаря на следните изисквания: - да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; - брутния размер на дохода да е в размер не по-малък от 1,500.00лв.; - да работи по безсрочен трудов договор; - да не са заематели или поръчители по друг договор за паричен заем, сключен с „А.“ АД; - да нямат неплатени осигуровки за последните две години; - да нямат задължения към други банкови и финансови институции или ако имат - кредитната им история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“ 2. Банкова гаранция с бенефициер - Заемодателя, за сумата по чл.2, т. 7, със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по настоящия договор.; 3. Одобрено от Заемодателя Дружество – Гарант, което предоставя гаранционни сделки. Едновременно със сключването на договора за заем доверителят ми е сключил и Договор за предоставяне на гаранция №*** с посочено от Заемодателя дружество - „Ф.“ ЕООД, ЕИК ***, за което дължи допълнително възнаграждение в размер на 516.48 лева, платимо на разсрочени вноски, всяка по 43.04 лв., всяка към погасителните вноски по 1 договора за заем.

Твърди се от ищцата, че договорът за кредит е недействителен поради неточно посочено в него ГПР, а договорът за предоставяне на гаранция е нищожен като противоречащ на добрите нрави. Счита, че Договорът за заем е нищожен поради следното:

Съгласно чл. 3, ал. 1 от Договора за заем, заемателят се задължава в срок от три дни да предостави обезпечение при крайно завишени изисквания, описани по-горе. Тези условия са създадени във вид да изглежда, че кредитополучателят има избор, но всъщност първите две условия са на практика невъзможни за изпълнение от лице, което прибягва до услугите не на банка, а нанебанкова кредитна институция. Третото условие е формулирано по начин, който да придаде вид, че съвсем друго лице поема задължение да е гарант на заемателя пред заемодателя и че този гарант предоставя някаква реална услуга, срещу която изглежда оправдано да му се плати възнаграждение, а всъщност заемателят по този начин плаща огромна възнаградителна лихва на заемодателя, на която е придаден вид, че представлява възнаграждение за гаранция.

Следва да се има предвид, че при справка в ТР в видно, че кредиторът – „А.“ АД и дружеството-гарант – „Ф.“ ЕООД имат един и същ действителен собственик - "М." АД.

Счита, че процесния случай възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство е пряко свързано с договора за паричен заем и представлява разход по него, тъй като икономическата тежест се понася от потребителя, който го заплаща наред с другите парични задължение по договора за потребителски кредит. Нещо повече, Заемодателят по договора за потребителски кредит е овластен директно да получи плащане на възнаграждението. Предвид на това, възнаграждението по договора за гаранция е било предназначено да постъпва пряко в патримониума на заемодателя и е сигурен доход за него, кумулиран към погасителните вноски. Така нареченото възнаграждение всъщност представлява пряк разход, свързан с кредита, доколкото същото се дължи, независимо дали отговорността на гаранта е ангажирана при евентуално длъжниково неизпълнение или не.

Същевременно непредставянето на обезпечението по договора за заем не води до претърпяването на вреди или увеличаването на разходите за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора, а не след сключването на договора. Процесното възнаграждение води до неравенство на правата на страните, тъй като така се създават права само за едната страна по правоотношението - кредитора, която е икономически по-силната страна и не отговаря на изискването за добросъвестност. Нещо повече, възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция е установено като услуга в полза на заемодателя, която в случая е задължително условие за отпускане на заема.

Счита, че говореното възнаграждение за гаранта представлява допълнително възнаграждение за заемодателя за предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В случая сумата, определена за възнаграждение за предоставената от дъщерното дружество гаранция е в размер 516.48 2 лева, разсрочена на вноски, дължими заедно с погасителните вноски за главница и лихва по договора зазаем. С кумулирането на възнаграждението към вноските по погасителния план още от самото начало, то посоченият размер на разходите по кредита за потребителя – ГПР, нараства значително с размера на възнаграждението от договора за предоставяне на гаранция. В случая посоченото ГПР в размер 41.70% е абстракно посочено в някакъв размер, който формално отговаря на законовите изисквания колкото да фигурира в процесния Договор за заем. В случая в ГПР не са включени всички разходи, водещи до оскъпяване на кредита, а именно таксата възнаграждение за гарант в размер на 516.48 лв.

Следователно, този разход, който определено е известен изначално на кредитора, умишлено не е включен в изчисляването на ГПР и ГПР е посочен в размер значително по-нисък от реалния, което води до пълната недействителност на процесния Договор за заем. Относно ГПР, "Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителя, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл, като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит, кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Следва да се има предвид и най-актуалната практика на СЕС по настоящия върпос, а именно решение по дело С- 714/22. Считам, че договорът за заем е недействителен на основание чл.

22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него не е посочен действителния годишен процент на разходите. Посочването на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация с характер на заблуждаваща търговска практика съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Относно нищожността на Договор за предоставяне на гаранция №***: Счита, че същият е нищожен като противоречащ на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл.

3 ЗЗД, тъй като с него се нарушава принципът на добросъветност, справедливост и еквиталентността на престациите. На първо място, възнаграждението в общ размер от 516.48 лв. се дължи без насрещна престация. Следва да се има предвид, че изискването правните сделки да съответстват на добрите нрави, за да бъдат валидни, предполага известна еквивалентност на насрещните престации на страните, когато става дума за един двустранен договор. Явното несъответствие в престациите е основание за извода, че добрите нрави са накърнени, което води до нищожност. В процесния случай, съгласно чл. 2, ал. 3 от Договора за предоставяне на гаранция, възнаграждението се дължи не на дружеството-гарант, а на дружеството кредитор, което на практика води единствено до увеличаване на дължимата 3 сума по заема. На второ място, трябва да се отбележи и взаимната свързаност на Договора за предоставяне на гаранция и Договора за заем, който е и основанието за сключването на договора за гаранция. В подкрепа на горното са и следните факти: - Двете дружества са част от холдинга на "М." АД, ЕИК/ПИК *** - Договорите за заем и предоставяне на гаранция са сключени в един и същи ден.; - Договорите са с един и същи номер - №***.; - Видно от т. 1 от Договора за предоставяне на гаранция, същият е сключен от ответното дружество „чрез посредника си „А.“ АД“. - Налице е еднакъв период на дължимост на сумите по двата договора, с един и същи начален период и краен срок на погасяване. - Възнаграждението за гаранта е включено в погасителния план по договора за заем и разсрочено на равни вноски, дължими заедно с вноските за главница и договорна лихва. Счита, че изброените по-горе факти безспорно водят то извода, че двата договора са взаимно свързани. Нещо повече, процесният договор за гаранция е сключен едновременно с договора за кредит, на същата дата и то преди доверителят ми да е направил избор за предоставяне на описаните в Договора за заем обезпечения, което ясно личи от чл. 1, ал. 2 от процесния договор за гаранция, а именно, че влиза в сила в срок от 3 дни от сключването в случай че потребителят не изпълни задължението си за предоставяне на обезпечение – поръчители физическо лице или банкова гаранция. Договор с точно този гарант, при тези условия е било задължително условие за сключване на договора за заем, което съставлява неравноправно третиране на потребител. Счита също така, че възникването на задължение за заплащане на възнаграждение на дружеството - гарант, което задължение възниква непосредствено след възникване на задължението за връщане на паричната сума и което задължение има определен размер, без да се отчита дали страната заемополучател би изпълнявала добросъвестно или би допуснала неизпълнение на своите договорни задължения по договора за заем, представлява уговорка, която нарушава добрите нрави. С тази уговорка се достига до значително увеличение на общия размер на задължението по заема в ущърб на икономически по-слабата страна. В процесния случай това увеличение е в размер на 516.48 лв. при главница на договора за заем от 1,000.00 лв., или повече от половината от заетата сума. С оглед на всичко изложено считам, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен поради накърняване на добрите нрави и нарушаване на принципите за добросъвестност и справедливост.

Моли съда да постанови решение, с което да се признае за установено, че Договор за паричен заем №*** от 10.01.2024 г. е нищожен на осн. чл. 22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК., както и да се признаете за установено, че Договор за предоставяне на гаранция №*** от 10.01.2024 г. е нищожен на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. В условията на евентуалност, да се признае за установено, че чл. 4 от Договор за паричен заем №*** от 10.01.2024 г. е нищожен на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.

В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „Аксес файнънс“ АД, с който оспорва иска. Преди всичко, трябва да се обърне внимание, че съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен само и единствено в случаите, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 4