Решение № 5070 от 04.09.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5070 гр. София, 04.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Наталия П. Лаловска

МИХАЕЛА КАСАБОВАХРАНОВА при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от МИХАЕЛА КАСАБОВА-ХРАНОВА Въззивно гражданско дело № 20231100507788 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С решение № 6170/20.04.2023 г., постановено по гр.д.№ 30511/2022 г. по описа на СРС, 69-ти състав ответникът Столична община е осъден да заплати на „ДЗИО.З.“ АД на основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ вр. чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД сумата от 1048,53 лв., представляваща регресно вземане за платено застрахователно обезщетение по имуществена застраховка „Каско” за вреди на лек автомобил марка „Мерцедес S500“ с рег. № ****, причинени вследствие на ПТП, настъпило на 03.02.2021 г., в гр. София, на бул. „Черни Връх“, в близост до МОЛ „Парадайс“ , заедно със законната лихва от 08.06.2022 г. до погасяване на задължението.

С решението съдът е присъдил разноски на ищеца съобразно изхода на спора.

Срещу постановеното решение в срока по чл. 259 ГПК е депозирана жалба от Столична община, в която са наведени доводи за неправилност и необоснованост на атакуваното решение. Твърди се, че ищецът не е доказал заплащане на застрахователното обезщетение, каквото оспорване е било направено с отговора на исковата молба. Поддържа се съдът в противоречие с изменението на доклада да е приел за безспорно това обстоятелство. Сочи, че неоснователно е уважена претенцията в пълен размер, доколкото по делото се установява увреждането само на две гуми.

Иска се отмяна на решението и постановяване на друго, с което претенцията да бъде отхвърлена. Алтернативно, да бъде намален размерът на присъденото обезщетение.

Претендират се разноски.

В законоустановения срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „ДЗИ – О.З.“ ЕАД, в който се излагат подробни съображения за 1 неоснователност на подадената жалба. Изтъква се, че решението на СРС е правилно и законосъобразно. Иска се потвърждаване на първостепенния акт. Претендират се разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Съдът приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл. 410, ал.

1, т.2 КЗ, вр. чл. 49 ЗЗД за сумата от 1048,53 лева, представляваща регресно вземане за изплатено по застраховка „Каско” за л.а. „Мерцедес S500“ с рег. № **** обезщетение за застрахователно събитие, настъпило на 03.02.2021 г. в гр. София, на бул. „Черни Връх“, в близост до МОЛ „Парадайс“.

В исковата молба се твърди, че на посочената дата застрахованият при ищеца по имуществена застраховка „Каско“ л.а. „Мерцедес S500“ с рег. № **** преминал през необезопасена дупка на пътното платно при движение по бул. „Черни Връх“, в близост до МОЛ „Парадайс“ в гр. София, при което били причинени щети на застрахования на автомобила в размер на 1048.53 лв., като в този размер твърди да е изплатил застрахователно обезщетение. Поддържа ответникът като стопанин на пътя да носи отговорност за репариране на претърпените вреди.

Ответникът оспорва предявения иск.

С обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил претенцията на ищеца, като е приел за доказани всички елементи от фактическия състав на претенцията по регресното вземане, както и че, последното се съизмерява с извършеното плащане в размер на 1048,53 лв., с включени ликвидационни разноски в размер на 15 лв. Ето защо е уважил в цялост предявения иск.

Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС.

Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

При съвкупната преценка на събраните по делото доказателства съдът приема за осъществени предпоставките на претенцията по чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ, вр. чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД. Пътят, на който е реализирано произшествието, е общински. По силата на чл. 31 от Закона за пътищата вр. с чл. 56 от Закона за общинска собственост, ответникът Столична община като негов собственик следва да го поддържа.

В проведеното производство ищцовото дружество успешно е доказало наличието на всички предпоставки за основателност на претенцията си по заплащане на регресно вземане, а именно: 1. наличието на валиден договор за имуществено застраховане между увреденото лице и застрахователното дружество (ищец); 2.

2 заплащане на застрахователното обезщетение от страна на дружеството-ищец; 3. предпоставките по чл. 49 ЗЗД - вреди, които са причинени от лице, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД е възложил работа, вследствие на противоправно деяние при или по повод на възложената работа, като причинителят да е действал виновно.

Вината се предполага съгласно чл.45, ал. 2 ЗЗД. Съгласно чл. 410 КЗ с плащането на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне.

Съдът приема, че в конкретния случай от събраните пред първата инстанция писмени доказателства и заключение по САТЕ, което настоящият състав възприема изцяло по реда на чл. 202 ГПК, неопровергани от другите доказателства, по делото са установени онези предпоставки, които обуславят наличието на основание за ангажиране отговорността на ответника - деликт, извършен от общината съобразно разпоредбата на чл. 49 и сл. ЗЗД вр. чл. 31 от Закона за пътищата вр. с чл. 56 от Закона за общинска собственост - неизпълнение на задължението й по закон, а и като собственик да поддържа пътища, в следствие на който деликт на 03.02.2021 г. застраховано при ищеца лице по имуществена застраховка, е претърпяло имуществени вреди- увреждания - щети по автомобила, които са описани в съставения протокол за ПТП и в описа съставен от застрахователя при извършения оглед. За обезщетяване на сочените щети на автомобила застрахователят – ищец е заплатил сумата 1033,53 лв.

Сочените обстоятелства се установяват в производството чрез представените пред първата инстанция писмени доказателства. Установено е чрез констатациите на САТЕ, че средната пазарна стойност на увредените детайли и сумата, дължима за тяхното ремонтиране е 1193,38 лв. определена по средни пазарни цени към датата на ПТП, която сума е надхвърля действително заплатените от ищеца 1033,53 лв. Налице е бездействие по законово задължение по стопанисване на пътя, поддържане в изправно състояние и отстраняване на препятствията по него, от където и произлиза противоправното поведение на ответната страна. Отговорността, като гаранционнообезпечителна, е обективна. Независимо от наличието или липсата на вина, ответникът отговаря за действията или бездействията на работниците, които е натоварил с извършване на възложената работа.

Спорни по делото пред настоящата инстанция са обстоятелствата дали ищецът е изплатил застрахователното обезщетение в полза на правоимащото лице, а от друга размерът на обезщетението.

Жалбоподателят поддържа, че по делото не е установено заплащане на обезщетение на застрахованото лице, като неправилно и въпреки отправените възражения към доклада по делото и неговото изменение във връзка с това, районният съд е приел за безспорно обстоятелството, че ищецът е заплатили застрахователно обезщетение. Действително това обстоятелство е спорно между страните, като последното изрично е отбелязано в доклада по делото, но при постановяване на решението съдът е приел същото неправилно за безспорно. Независимо от този извод, въззивният съд намира, че при съвкупна преценка на ангажираните пред първата инстанция доказателства - кореспонденция, масов превод, ликвидационен акт и документи по щета се установява, че на 09.02.2021 г. „ДЗИ-О.З.“ ЕАД е изплатило на застрахованото лице „П.“ ЕООД сумата от 1033,53 лв. по процесната щета чрез насрещно прихващане срещу дължимата застрахователна премия. В подкрепа на този извод са и показанията на св. К.. Ето защо оплакванията на въззивника в тази връзка съдът намира за неоснователни.

3

Съдът намира за неоснователно възражението на въззивника относно размера на определеното обезщетение. От ангажираните по делото писмени доказателства, САТЕ, което съдът кредитира като обосновано и компетентно изготвено, и от разпита на св. К., непосредствен участник в процесното ПТП, се установява, че в причинна връзка с претърпяния инцидент – попадане в голяма и необезопасена дупка на пътя са увредени три гуми на автомобила – предна и задна лява гума както и предна дясна гума. Неоснователни са възраженията в тази връзка на въззивника, тъй като същите присъстват в уведомлението за щета, описа към щетата, а и вещото лице дава разяснения по реда на чл. 202 ГПК при устното му изслушване, че става въпрос за голям дупка с голяма дълбочина 30 см., при която са увредени и двете предни гуми, като колкото е по-голямо препятствието, толкова е по-трудно неговото заобикаляне. В подкрепа на този извод са и показанията на св. К., която сочи, че не може да си спомни със сигурност, което съдът намира за житейски нормално с оглед изминалия период от инцидента, но имало протокол от КАТ, опис и снимки, в които било посочено всичко.

От изложеното до тук съдът приема, че процесното ПТП е настъпило единствено поради наличието на необезопасената дупка. При доказателствена тежест за ответника, по делото не са събрани доказателства последният да е погасил вземането на ищеца размер на 1048,53 лева, предвид на което претенцията на ищеца е основателна и правилно искът по чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ, вр. чл. 49 ЗЗД, е уважен от първоинстанционния съд.

Във въззивната жалба липсва конкретно оспорване и не се излагат никакви съображения по отношение на установеното от СРС вземане по акцесорния иск за мораторна лихва върху главницата, съдът не намира основание за промяна изводите на СРС по този въпрос, доколкото при въззивната проверка съдът е ограничен до доводите изложени в жалбата по смисъла на чл. 269 ГПК.

Доколкото първоинстанционният съд е достигнал до идентичен извод и предвид факта, че други оплаквания не са въведени във въззивната жалба, а и с оглед препращането към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК, решението в обжалваната част следва да бъде потвърдено.

По разноските:

При този изход на спора само ответникът по жалбата има право на разноски, съгласно списък по чл. 80 ГПК за платено адвокатско възнаграждение в размер на 485,82 лв. с ДДС.

Така мотивиран, Софийският градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 6170/20.04.2023 г., постановено по гр.д. № 30511/2022 г. по описа на СРС, 69-ти състав.

ОСЪЖДА СТОЛИЧНА ОБЩИНА, БУЛСТАТ 000696327, с адрес в гр. София, ул. „Московска“ № 33, да заплати на „ДЗИ – О.З.“ ЕАД, ЕИК ****, на основание чл.

78, ал. 3 ГПК, сумата от 485,82 лева с ДДС - разноски във въззивното производство.

Решението не подлежи на обжалване.

4

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5