Решение № 143 от 26.02.2025, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 143 гр. гр. Хасково, 26.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Христина З. Жисова при участието на секретаря Антония Сл. Бузова като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело № 20245640102335 по описа за 2024 година

Предявен е установителен иск с правно основание чл.26, ал.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ от П. К. И., ЕГН **********, с адрес: **************, съдебен адрес: **************, адв. П.И.П. от АК - Хасково против „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: гр.София, п.к.1784, район Младост, бул.“Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.5, представлявано от управителя Н.П.П., съдебен адрес:

**************, Адвокатско дружество „Н., У. и М.“, адв. Х. М. – САК, за прогласяване нищожността на чл.5 и чл.11 от Договор за потребителски кредит № 829573 от 16.03.2023 г., предвиждащи заплащане на неустойка в размер на 174,54 лева, поради нищожност на уреждащите ги клаузи на основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД и поради неспазване на нормите на чл.143 ал.1 и чл.146 ал.1 ЗЗП.

Ищцата твърди, че е страна по Договор за паричен заем № 829573, сключен с ответното дружество на 16.03.2023 г., по силата на който получила сума в размер на 450 лева, която следвало да върне на 14 седмични вноски. По процесния договор тя следвало да заплати и неустойка, предвидена в чл. 11 ал. 1 от същия в размер на 174,54 лева, като по този начин общото задължение по договора с включена главница, лихва и неустойка възлизало на сумата от 658 лева.

Според ищцата, така уговорената в договора клауза за неустойка за сумата от 174,54 лева била нищожна, поради противоречие с добрите нрави (чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД), поради това, че е уговорена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19, ал.4, вр. чл.21 ал.1 ЗПК, като се излагат подробни 1 съображения.

На първо място се поддържа, че били накърнени добрите нрави и поради нарушаване на този правен принцип по смисъла на чл.26, ал.1, пр. 3 ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода за кредитора. Същата била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП, тъй като сумата от 174,54 лева, която се претендирала чрез нея, била в прекомерен размер спрямо получената сума по отпуснатия кредит, с което безспорно били нарушени принципите на добросъвестност и справедливост, целящи предотвратяване несправедливо облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Оспорваната клауза била неравноправна по смисъла на чл. 143 т.5 ЗПП, тъй като предвиждала заплащането на необосновано висока неустойка. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв, в който смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити, а разгледана в този аспект, клаузата за неустойка се намирала в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията му.

Неустойката за неизпълнение на акцесорно задължение излизала извън присъщите й функции и водела до неоснователно обогатяване, в който смисъл било и възприетото в т.3 от ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС становище, че нищожна поради накърняване на добрите нрави била тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикалял чл.33 ал.1 ЗПК. С процесната клауза в полза на кредитора се уговаряло едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение, в какъвто смисъл била и т.32 от извлечение от протокол № 44 от заседание на КЗП от 05.11.2015г. По съществото си неустойката била добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя, която увеличавала стойността на договора и основната й цел била да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя и до увеличаване на подлежащата на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. Последователна била и съдебната практика, че неустойка, уговорена извън присъщите й функции е нижощна поради противоречие с добрите нрави.

Ищцата поддържа още, че оспорваната клауза за неустойка освен неравноправна е и нищожна на основание чл. 146 ал.1 ЗЗП, тъй като не била уговорена индивидуално по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП, а била част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. В този смисъл била и Директива 2

93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

На следващо място се сочи, че съобразно чл.21 ал.1 ЗПК нищожна била всяка клауза в договор за потребителски кредит, която имала за цел или резултат заобикаляне на закона, а с предвиждането на такива разходи за неустойка с процесния договор се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като доколкото представлявали разходи по дейността по управление на кредита, те следвало да бъдат включени в ГПР на същия. Налице било заобикаляне на закона, тъй като с уговорката за неустойка се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС № 426/2014 г. Поради невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение и посочването на размер на ГПР, който не бил реално прилаган в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 ЗЗП. В този аспект, с преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлявало един от елементите, на които можело да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. ЗЗП.

Следвало да се обърне внимание и на факта, че за да заобиколят материалноправните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 ЗПК, фирмите за бързи кредити, регистрирани по реда на чл. 3а ЗКИ, въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят: осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия и/или предоставянето на банкови гаранции и др. След като кредитодателите създали предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не могат да удовлетворят, те включили в договорите за потребителски кредит санкции заплащането на неустойки или пък предвидили заплащането на такси за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат задълженията на потребителите. Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение, небанковите финансови институции си осигурили допълнителна печалба, която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодолели законовото изискване на чл. 19 ал.4 ЗПК за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума.

Въведените изисквания в процесния договор за вида обезпечение и срока за представянето му, създавали значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Кредиторът изисквал от потребителя да представи лично обезпечение, като едно от следните обезпечения:

- безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ тьрговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер 3 на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва или

- поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: при един поръчител - осигурителният доход следва да е в размер на не помалко от 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната. При двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки от тях следва да е в размер на не помалко от 4 пъти минималната работна заплата за страната. Да не e/ca поръчител/и по други договори за кредит, сключен/и с кредитора. Да не е/са кредитополучател/и по договори за кредит, сключени с кредитора, по които е налице неизпълнение. Да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от "Редовен" както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ;да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход.

Вземането по чл. 11, ал.1 от потребителския договор нямало характера на неустойка, тъй като макар и да било именувано така, това вземане изначало било уговорено, без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава обезщетителна и обезпечителна функции. Чрез създадените от търговеца предпоставки за сигурно неизпълнение на ограничителните му изисквания той си гарантирал, че ще го получи срещу предоставените в заем средства. Това вземане било допълнителна и гарантирана за него сигурна икономическа облага, поради което съставлявало печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка - лихва. Поради това, че неустойката била скрита лихва, кредиторът не изпълнил условията на чл. 11 ал. 1 т. 9 ЗПК, тъй като не разписал в съдържанието на договора действително приложената в правоотношението договорна лихва.

По тези и други, подробно изложени в исковата молба съображения се иска от съда да постанови решение, с което да бъде прогласена нищожността на чл.5 и чл.11 от Договор за паричен заем № 829573 от 16.03.2023 г., сключен между страните поради нищожност на уреждащите ги клаузи на основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, като противоречащи на добрите нрави и поради неспазване на нормите на чл.143 ал.1 и чл.146 ал.1 ЗЗП.

Претендират се направените съдебни разноски и присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. на адв.П.И.П., за което е представен списък по чл. 80 ГПК.

В едномесечния срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на исковата молба от страна на ответника, който оспорва иска. Той поддържа, че оспорената клауза е действителна. Сочи, че оспорената неустойка била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от изброените в него обезпечения. Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране била съобразена със закона практика, която не водела задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните. Процесният договор бил сключен изцяло по волята на ищеца, която попълнила искане за сключване на договор за кредит, получила подробна информация 4 за желания кредитен продукт под формата на СЕФ и имала пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки. Дори да не била осъзнала поетия от нея ангажимент по силата на подписания договор, то тя разполагала с 14 дни да упражни правото си на отказ от договора по чл.29 ЗПК. Друга възможност за кредитополучателя било удължаването на тридневния срок чрез предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед например, но ищцата не се била възползвала от договорните си права. Напротив - от поведението й ставало ясно, че изначално тя нямала намерение да предоставя обезпечение, а да се обогати неоснователно от кредитора си чрез водене на неоснователни искове срещу него.