Решение № 955 от 18.02.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 955 гр. София, 18.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20231100507423 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 4405 от 22.03.2023 г., постановено по гр.д. № 2758/2022 г. по описа на СРС, ГО, 151-ви състав, са отхвърлени изцяло предявените от ищеца Д. П. Д. против ответницата В. Ц. Ц. кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 2800,00 лв. /при констатирана от въззивния съд ОФГ в диспозитива на решението, доколкото в мотивите съдът е разгледал и формирал своята правосъдна воля по отношения на пълния предявения размер, но е допуснал техническа грешка вписвайки сумата от 2110,08 лева/, представляваща обезщетение за лишаване на ищеца от ползването на 1/2 ид. ч. от недвижим имот апартамент № 18, находящ се в гр. София, на 5- ти етаж, със застроена площ 71,13 кв.м., състоящ се от антре, кухненски бокс, дневна с тераса, коридор, баня с тоалетна, спалня с тераса, тоалетна, за периода 31.10.2018 г. до 19.06.2019 г. и за заплащане на сумата 736,56 лв., представляваща лихва за забавено изпълнение за периода 19.06.2019 г. - 20.01.2022 г.

Със същото решение ищецът е осъден да заплати на В. Ц. Ц. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 700.00 лв., представляваща разноски в първоинстанционното производство.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която главният иск е отхвърлен до сумата от 2641,10 лв., а акцесорният до сумата от 695,00 лв., е постъпила въззивна жалба от ищеца, в която са изложени оплаквания за неправилност решението поради допуснати от СРС нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите. Поддържа, че СРС неправилно е приел, че за него не се е породило желания да ползва имота поради отношенията с ответницата, тъй като по делото били събрани доказателства, от които се установява, че ответникът-съсобственик не е осигурил реална възможност да упражнява правото си. Сочи, че обезщетение не се дължи само в случай, че ползващия съсобственик не само предложи на неползващия съсобственик 1 да ползва имота, но и когато създаде обективни предпоставки да може да си упражни правата и ограничи ползването до размера на притежаваната част от съсобствеността, което по делото не било установено от ответната страна. Изтъква още, по делото е представено влязло в сила съдебно решение, от което се установява, че със сила на пресъдено нещо е установено, че през предходен период – 20.12.2017 г. до 31.10.2018 г. ответницата дължи обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС, поради което правопогасяващите възражения на ответника за периода преди 31.10.2018 г. са преклудирани, поради което и за да се освободи от отговорност ответникът следва да докаже, че след 31.10.2018 г. ищецът е имал възможност да ползва и да си служи със съсобствения имот, бил е поканен, но е отказал, което не се установява по делото. Поддържа, че по делото са установени наличието на всички предпоставки на чл. 31, ал. 2 ЗС, поради което главният иск е основателен и доказан до обжалвания размер, както и акцесорният иск до сумата от 695,00 лв. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника В. Ц.

Ц., чрез процесуалния й представител – адв. И.А., с който се оспорва жалбата по подробно изложените съображения. Счита въззивната жалба за неоснователна и претендира разноски.

Решението в частта, с която са отхвърлени предявените от ищеца Д. П. Д. против ответницата В. Ц. Ц. кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата от 2641,10 лв. до пълния предявен размер от 2800,00 лв. /при констатирана от въззивния съд ОФГ в диспозитива на решението, доколкото в мотивите съдът е разгледал и формирал своята правосъдна воля по отношения на пълния предявения размер, но е допуснал техническа грешка вписвайки сумата от 2110,08 лева/, представляваща обезщетение за лишаване на ищеца от ползването на 1/2 ид. ч. от недвижим имот - апартамент № 18, находящ се в гр.

София, на 5- ти етаж, със застроена площ 71,13 кв.м., състоящ се от антре, кухненски бокс, дневна с тераса, коридор, баня с тоалетна, спалня с тераса, тоалетна, за периода 31.10.2018 г. до 19.06.2019 г., както и акцесорният иск за разликата над сумата от 695,00 лв. до предявения размер от 736,56 лв., представляваща лихва за забавено изпълнение за периода 19.06.2019 г. - 20.01.2022 г., не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, срещу подлежащ на обжалване акт, като е заплатена дължимата ДТ за въззивно обжалване, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. Допусната и констатирана от настоящия състав ОФГ в диспозитива на обжалваното решение не рефлектира върху допустимостта му, а след връщане на делото СРС следва да отстрани допуснатата ОФГ.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

По конкретно наведените във въззивните жалби оплаквания, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, съдът намира следното:

По делото не се спори от страните, а и от приложения договор за покупко- продажба на недвижим имот, обективиран в Нотариален акт № 138, том X, per. № 11334, дело № 1641/2007 г. на нотариус С.Т., се установява, че на 15.11.2007 г. страните са придобили правото на собственост върху процесния апартамент при равни дялове. Страните не спорят 2 още, че с електронно писмо, изпратено по имейл на 20.12.2017 г., ищецът е поканил ответника В. Ц. да му заплаща сумата от по 400 лева месечно, представляваща обезщетение за лишаването му от ползването на 1/2 идеална част от съсобственото жилище.

Между страните е спорно обстоятелството дали за процесния период 31.10.2018 г. до 19.06.2019 г. В. Ц. Ц. е лишила Д. П. Д. от правото му на ползване на неговата ½ ид.ч. от съсобствения им недвижим имот.

С разпоредбата на чл. 32, ал. 1 ЗС законодателят установява, че когато общата вещ се ползва от някой от съсобствениците, последният дължи обезщетение на останалите съсобственици за ползата, от която са лишени, от деня на писмено поискване. При така очертания фактически състав, за да възникне правото на обезщетение на лишения от възможността да полза съсобственик, първо, следва да е налице съсобственост по отношение на конкретен обект през процесния период (на правото на собственост или друго ограничено вещно право), което в случая се установява от приложения по делото Нотариален акт № 138, том X, per. № 11334, дело № 1641/2007 г. на нотариус С.Т.. Второ, ползването на вещта според предназначението и́ да се осъществява само от единия съсобственик по начин и обем, превишаващ обема на дела му от съсобствеността, и този начин на ползване да препятства другия /респ. останалите/ съсобственик да ползва процесната вещ. Третият елемент е отправено и надлежно получено от ползващия имота съсобственик писмено поискване, което в случая се установява от изпратената и връчена нотариална покана. Така очертаните правнорелевантни факти следва да бъдат доказани от ищеца - съсобственик, лишен по ползването на съсобствения имот, при условията на пълно и главно доказване.

Последователна е практиката на ВКС /в този смисъл са съображенията, изложени в мотивната част на ТР 7/2012 г. на ОСГК на ВКС/, че за да може да се приеме, че съсобственикът, който използва сам общата вещ съобразно с чл. 31, ал. 1 ЗС започва да пречи на другите съсобственици и ги лишава от възможността да ползват общата вещ, трябва да има конкретно искане от друг съсобственик да си служи с вещта и това искане да е доведено до знанието на другия съсобственик, а за да се освободи от отговорност, ползващият съсобственик следва да докаже, че е предложил на неползващия съсобственик да ползва вещта лично според правата му в съсобствеността и му е осигурил възможността реално да упражнява това свое право.

В конкретния случай по делото е установено, че в отговор на поканата на ищеца обективирана в електронното писмо от 20.12.2017 г., В. Ц. Ц. е изпратила отговор на поканата на Д. П. Д., обективирана електронно писмо, изпратено по имейл в същия ден 20.12.2017 г. /лист 6 по делото на СРС представен от ищеца/, с който последната е поканила ищеца Д. по всяко време да упражнява правото си на ползване върху собствената му ½ ид.ч от жилището, сочейки че същия има ключове от апартамента и входа на комплекса, място в гардероба, както и място за спане. Неоснователен е правният довод на ищеца в жалбата, че всички правопогасяващи възражения на Ц. до 31.10.2018 г. са преклудирани от силата на пресъдено нещо, предвид влязлото в сила на 24.11.2021 г. решение № 266658 от 24.11.2021 г. по гр. дело № 7246/2020 г. на СГС, IV- Г въззивен състав, с който предявеният от ищеца срещу В. Ц. Ц. иск с правна квалификация чл. 31, ал.2 ЗС е уважен за сумата 3520,50 лева, представляваща обезщетение за ползване на процесния апартамент № 18 за периода 20.12.2017 г. - 31.10.2018 г. Това е така, тъй като от съдържанието на решение № 266658 от 24.11.2021 г. по гр. дело № 7246/2020 г. на СГС, IV- Г въззивен състав не се установява, отговорът на електронното писмо да е било представено по делото и същото да е било предмет при формиране изводите на съда. Или при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства /писмени и гласни/ настоящият състав на съда, приема, че ищецът не е установил, а негова е доказателствената тежест съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, че е бил възпрепятстван някога да влиза в имота поради обективни причини - сменена ключалка или липсата на чип за достъп до комплекса. Житейски и правно логично е, че всеки от 3 съсобствениците притежават ключ от съсобствения недвижим имот, като по делото не се установява обратното, нито ответницата да е сменила патрона на входната врата или да са препрограмирани чиповете за достъп до комплекса, още повече че в случая процесният недвижим имот не е бил част от Споразумението за прекратяване на брака, одобрено с Решение от 04.01.2016 г., т.е. процесното жилище не е предоставено на ответница като семейно такова. Нещо повече, ищецът не е възразил по фактите посочени в получения от ответницата по електронната поща отговор, а пък от представения по делото Нотариален акт за покупко-продажба № 181 от 19.06.2019 г. на нотариус Ю.К., с който страните по делото са продали на И.Д. и В.Н. процесния недвижим имот се установява, че владението върху същия е предадено от страните по делото - В. Ц. Ц. и Д. П. Д..

С оглед всичко изложено, макар по делото да е установено безспорно обстоятелството, че апартаментът в процесния период е ползван за жилищни нужди само от В. Ц. Ц. и малолетното на страните дете - София, то ищецът не е доказал, че обективно е бил възпрепятстван да ползва процесния имот, съобразно собствената му идеална част, респективно че е бил лишен от възможност за фактически достъп до него. Подобен извод не би могъл да бъде направен и въз основа на показанията на св. Т. Д.а, че съжителството между страните е било невъзможно поради наличието на граждански брак между нея и ищеца. Напротив, именно въз основа на тях следва да бъде прието, че у ищеца единствено е било породено нежелание да използва процесния недвижим имот за жилищни нужди с оглед на отношенията с ответницата и на тези със свидетелката Д.а, а не че същият е бил реално възпрепятстван да го използва въобще /в този смисъл са и споделяните от настоящия състав съображения в Решение № 157 от 16.11.2017 г. по гр.д. No 4878/2016 Г., Г. К., І Г. О. на ВКС и Решение № 95 ОТ 16.06.2014 г. по гр.д. No 1913/2014 Г., Г. К., ІІ Г. О. на ВКС/.