Определение № 5189 от 12.11.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5189 гр. София, 12.11.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Марио Първанов

Членове:

Маргарита Георгиева

Николай Иванов като разгледа докладваното от Николай Иванов Касационно гражданско дело № 20258002102042 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. И. И., чрез пълномощник адв. Г. З. от САК и касационна жалба на М. И. Д., чрез пълномощник адв. Д. Т. от АК-Разград, срещу въззивно решение № 196/03.12.2024 г. постановено по в.гр.д. № 455/2023 г. по описа на Апелативен съд- Варна, с което частично е отменено и частично е потвърдено решение № 140/27.09.2023 г. по гр.д. № 54/2023 г. на Окръжен съд – Разград, и като краен резултат М. И. Д. е осъдена, на основание чл.79, ал.1, пр.2, във връзка с чл.82, ал.1 пр.2 ЗЗД, да заплати на М. И. И. сумата от 3 750 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди – пропуснати ползи от неизпълнено задължение по споразумение от 26.06.2013 г. за ползване на недвижим имот – 2/3 ид.ч. от офис, находящ се в [населено място], [улица], за периода от 01.03.2018 г. до 26.06.2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска, до окончателното изплащане на сумата, като иска в разликата над 3 750 лв. до размера 40 000 лв. /предявен като частичен иск, от иск за обезщетение в размер на 170 000 лв./, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди – пропуснати ползи от неизпълнено задължение по споразумение от 26.06.2013 г.: 1. за ползване на недвижим имот – 2/3 ид.ч. от офис, находящ се в [населено място], [улица], за периода от 26.06.2013 г. до 01.03.2018 г. и 2. за ползване на ателие с идентификатор № ... по КК на [населено място], находящо се в [населено място], [улица] за периода от 26.06.2013 г. до 26.06.2018 г., е отхвърлен.

Ищецът М. И. И. обжалва въззивното решение в частта, отхвърляща предявения от него иск за обезщетяване на имуществени вреди, за разликата над 3 750 лв. до размера 40 000 лв., с твърдения за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, и 1 необоснованост. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК повдига правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, както следва: 1. „Може ли въззивният съд да кредитира свидетелски показания относно обстоятелство от решаващо значение за делото, което страните са признали и което първоинстанционният съд е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване?“; 2.

„Кои са „третите лица“ по см. на чл. 181, ал. 1 ГПК, за които частният документ няма достоверна дата?“; 3. „От какъв порок страда въззивно решение, когато с него съдът не се е произнесъл по възражение, касаещо валидността и доказателствената сила на писмено доказателство, обусловило решаващите изводи на съда в обжалваното решение?“; 4.

„Обещанието на длъжника да изпълни задължението си представлява ли признание на вземането по смисъла на чл. 116, 6. "а" от ЗЗД и води ли до прекъсване на погасителната давност, едностранен акт на длъжника ли е, следва ли да достигне до знанието на кредитора и от кой момент признанието поражда действие?“; 5. „Как следва да се преценяват свидетелските показания от съда и длъжен ли е съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК?“; 6. „Изпълнението към различен от кредитора правен субект извън хипотезите на чл. 75, ал. 1 ЗЗД на изпълнение към овластено от кредитора, от съда или от закона лице, представлява ли точно изпълнение и освобождава ли длъжника от отговорност за задължението“ и 7. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, като изложи мотиви защо кредитира определени доказателства и не възприема конкретни защитни доводи на страните?“. Сочи се, основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, с твърдения, че произнасянето на въззивния съд по тези въпроси е в противоречие с практиката на ВКС, както следва: по първия въпрос с решение № 129/29.06.2015 г. по гр. д. № 7040/2014 г. на III г.о. и решение № 189/28.11.2017 г. по гр. д. № 734/2017 г. на I г.о.; по втория въпрос с решение № 235/04.06.2010 г. по гр. д. № 176/2010 г. на II г.о. и решение № 128/20.08.2018 г. по т. д. № 1744/2017 г. на II т.о.; по третия въпрос с решение № 609/15.01.2009 г. по т. д. № 323/2008 г. на I т.о. и решение № 142/21.03.2012 г. по гр. д. № 263/2011 г. на I г.о.; по четвъртия въпрос с Тълкувателно решение № 4 от 14.10.2022 г. по тълк. д. № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС; по петия въпрос с решение № 79/12.07.2017 г. по гр.д. № 3244/2016 г. на IV г.о., решение № 100/08.05.2018 г. по гр. д. № 1737/2017 г. на IV г.о. и решение № 800/22.03.2011 г. по гр. д. № 776/2009 г. на IV г.о.; по шестия въпрос с решение № 42/07.04.2009 г. по т. д. № 453/2008 г. на II т.о., решение № 147/06.10.2009 г. по т. д. № 85/2009 г. на II т.о. и решение № 1063/15.10.2008 г. по гр. д. № 4084/2007 г. на IV г.о.; и по седмия въпрос с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и др.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът М. И. Д. е подала писмен отговор, в който излага становище и съображения за неоснователност на жалбата на ищеца. От своя страна Д. обжалва въззивното решение в осъдителната му част, с твърдения за необоснованост и нарушения на материалния закон. Моли решението в тази част да бъде допуснато до касационен контрол по посочени в изложението към касационната й жалба правни въпроси, както следва: 1. „Длъжен ли е съдът, включително и въззивната инстанция в мотивите си да 2 обсъди и прецени всички доказателства и доводи на страните по делото в съответствие с изискванията на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като мотивира писмено вътрешното си убеждение, обосновавайки кои релевантни за спора факти счита за установени и въз основа на кои доказателства?“ Сочи се, основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, с твърдения, че е налице противоречие с решение № 77/06.08.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2151/2018 г., I г.о., решение № 68/22.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 748/2011 г., II г.о., решение № 18/09.03.2018 г. на ВКС по т. д. № 1512/2017 г., I т.о., решение № 470/16.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1318/2010 г., IV г.о. и др.; 2. „Длъжен ли е съдът при предявен иск относно за последиците от сключен между страните договор да обсъди и определи вида, правната характеристика и валидността на договора, на който се основава иска като правнорелевантен факт по съществото на спора?“.

По въпроса се сочи противоречие с решение № 792/12.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 281/2010 г., III г.о. и решение № 705/17.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1388/2009 г., IV г.о.; 3.

„Съставлява ли постигнатото съгласие за сключване реален и безвъзмезден договор, само по себе си предварителен договор за сключване на такъв окончателен договор и конкретно договор за заем за послужване?“; 4. „Може ли предварителен договор да предостави на страните права и задължения каквито законът изрично изключва за окончателния договор и конкретно в случая за правото на заемателя по договор за заем за послужване да предоставя ползването на имота на трети лица (чл. 244, ал. 2 ЗЗД )?“; 5. „Търпи ли заемателят по договор за заем за послужване вреди под формата на пропуснати ползи изразяващи се в това, че не е могъл да реализира наеми от заетия имот, след като по силата на чл. 244, ал. 2, предл. 2 ЗЗД няма право да отстъпва другиму ползването от вещта и предвидими ли са тези вреди по смисъла на чл. 82, ал. 1 от ЗЗД?“. По последните три въпроса се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдения, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; 6. „Какъв е давностния срок за погасяване на задължения за обезщетения по чл. 82 във вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД?“. Твърди се, че този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 115/08.05.2008 г. по т. д. № 774/2007г., II т.о., решение № 419/25.04.2005 г. по т д. № 711/2004 г., II о., решение № 831/28.12.2006 г. по т. д. № 447/2006 г., I т.о. и решение № 103/14.07.2021 г. по гр. д. № 2187/2020 г., IV г.о. Сочи се и основанието по смисъла на чл. 280 ал.2 предл. 3-то ГПК очевидна неправилност на въззивното решение.

Ищецът М. И. И. оспорва касационната жалба на ответницата. Излага съображения за правилност на обжалвания акт в частта, в която искът за обезщетение е уважен.

Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:

Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и са процесуално допустими.

С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че на 26.06.2013 г. страните са подписали споразумение, по силата на което ответницата М. Д. поела задължение за срок от 5 години да предостави за ползване на ищеца два недвижими имота: 2/3 ид.ч. от офис в 3

[населено място], [улица] и ателие в [населено място], [улица]. Ищецът твърдял, че въпреки отправените от него покани, Д. не изпълнила задължението си, поради което претендирал обезщетение за неизпълнение в размер на 170 000 лв. за периода от 26.06.2013 г. до 26.06.2018 г., а вредата определял като пропуснати ползи, съизмерими с наемите, които би могъл да получи през исковия период за двата имота. Искът за заплащане на сумата от 40 000 лв., предявен като частичен иск / от общо дължими 170 000 лв./ е квалифициран като такъв с правно основание чл.79, ал.1, предл.2, вр. с чл.82, ал.1, пр.2 от ЗЗД, тъй като ищецът претендирал заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди – пропуснати ползи, настъпили в пряка причинна връзка от пълното неизпълнение от страна на ответницата на задълженията по сключеното между страните споразумение от 26.06.2013г. – да му предостави ползването на описаните имоти.

Въззивният състав е приел, че е недоказано от ищеца неизпълнението на задължението на ответницата за предаване на имота в [населено място]. Позовал се е на показанията на св.В.

Д., според които през периода от 2013 г. до 2018 г. в имота е живяла сестрата на ищеца.

Направен е извод, че предвид близките родствени отношения между лицето живяло в имота и ищеца, следва да се приеме, че ответницата е изпълнила задължението си по споразумението в тази част и за ищеца не е налице вреда под формата на пропусната полза.

Въз основа на показанията на св. М. Д. и св. В. Д. съдът е приел, че ответницата не е изпълнила задължението си за предаване на 2/3 ид.ч. от имота в [населено място]. Направен е извод, че с неизпълнението на задължението си по подписаното споразумение, тя лишила ищеца от възможността да реализира доходи от този имот. Възможността да се отдава под наем недвижимия имот – офис била реална и нереализирането й съставлявало вреда под формата на пропусната полза.

Като доказателство по делото за установяване на размера на пропуснатите ползи за имота в [населено място] ищецът представил договор за наем на имот от дата 07.01.2014 г.

/приложеният по делото препис от договора е заверен за вярност с оригинала с рег. № 7831/16.08.2023 г. на нотариус с рег. № 291 с район РС- Разград/ сключен между него, като наемодател и св. Г. Г., като наемател, за срок от 3 години и уговорена възможност за продължаване на срока, ако никоя от страните не възрази писмено, и при наемна цена в размер на 2 400 лв., подлежаща на актуализиране съобразно инфлационния индекс.

Ответницата оспорила датата на сключване на договора за наем, с твърдения, че за нея договорът има достоверна дата от деня, в който е бил нотариално заверен - 16.08.2023 г.

Въззивният съд е приел, че тъй като приложеният документ не се ползва с обвързваща доказателствена сила относно датата на съставянето му, при направеното оспорване, датата следва да бъде установена с други доказателствени средства, а доказателствената тежест е за ищеца- лицето, което претендира изгодни за себе си правни последици. Посочил е, че показанията на разпитания в тази връзка св. Г. – страна по договора, като неподкрепени от други доказателства, не доказват сключването на договора преди датата на нотариалната заверка – 16.08.2023 г, поради което това писмено доказателство не е взето предвид за установяване на размера на пропуснатите ползи. За да определи този размер въззивният съд се е позовал на заключението на СОЕ, за пазарната наемна цена за периода от 26.06.2013 г.