Решение № 3556 от 30.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3556 гр. София, 30.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на осми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Теодора Иванова при участието на секретаря Юлия С. Д. Асенова като разгледа докладваното от Теодора Иванова Въззивно гражданско дело № 20221100503121 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от ответника Д. С. Д., чрез адв. Н. К., срещу решение № 4508 от 08.12.2021 г. по гр.д. № 39191/2021 на СРС, ГО, 153 състав, в частта, с която е уважен предявеният по реда на чл. 422 ГПК от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Д. С. Д. иск за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД сумата 119,91 лв. – стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия за периода 01.12.2018 г. – 30.04.2020 г., за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „******* магазин № 1, аб. № 389087, ведно със законната лиха от 30.03.2021 г. (датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК) до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължени по чл. 410 ГПК по гр.д. № 17970/2021 г. на СРС, ГО, 153 състав, както и в частта, с която ответникът е осъден, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на ищцовото дружество сумата 141,71 лв. разноски по делото.

С въззивната жалба се поддържа неправилност на първоинстанционното решение, поради постановяването му в противоречие с чл. 59 ЗЗД и чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ. Твърди се също, че законната лихва върху претендираните суми, считано от подаване на заявлението за издаване на заповед по чл. 410 ГПК до изплащането им, не може да бъде предмет на установителните искове по чл. 422 ГПК. Иска се отмяна на 1 първоинстанционното решение в обжалваните части и отхвърляне на предявения иск, както и присъждане на разноски за двете инстанции.

В отговора на въззивната жалба, подаден от „Топлофикация София“ ЕАД, чрез юрк. М. К., се поддържа правилност на обжалваното решение и се иска неговото потвърждаване. Претендира се присъждане на разноски за въззивната инстанция, включително юрисконсултско възнаграждение. Твърди се неоснователност на претенцията за присъждане на адвокатско възнаграждение, евентуално - прекомерност на същото, с искане по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Третото лице помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД не е подало отговор на въззивната жалба и не е взело участие в производството пред настоящата инстанция.

Решението е влязло в сила в отхвърлителните части, като необжалвано.

Софийският градски съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК, след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на решението и прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразявайки основанията за неправилност, посочени във въззивната жалба, прие следното:

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми.

На осн. чл. 272 ГПК настоящият състав споделя изводите на първоинстанционния съд, касаещи фактическата и правна страна на спора. В допълнение към изложеното от СРС и като съобрази доводите във въззивното производство, съдът намира следното:

Делото има за предмет предявен по реда на чл. 422 ГПК от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Д. С. Д. иск за установяване съществуване на вземане на ищеца към ответника, основано на чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Това личи от фактическите и правни твърдения в обстоятелствената част на исковата молба, както и от петитума на същата.

Твърди се, че в процесния период ответникът е бил фактически потребител на топлинна енергия за небитови нужди, доставена от дружеството в процесния топлоснабден имот, без между страните да е възникнало договорно правоотношение за продажба на топлинна енергия за стопански нужди със сключване на писмен договор между тях, както и че стойността на доставената за периода топлинна енергия не е била платена от ответника. Това е довело до неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищеца, поради което и на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД същият дължи плащане на сумата, с която се е обогатил без основание, представляваща цената на доставена и неплатена топлинна енергия.

За уважаване на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е необходимо да са налице кумулативно следните елементи от фактическия му състав: 1) обогатяване на 2 ответника; 2) обедняване на ищеца; 3) липса на правно основание за обогатяването на ответника, съответно обедняването на ищеца; 4) наличие на връзка между обедняването и обогатяването – същите да произтичат от един и същ факт или фактически състав, като тази връзка не е причинна (ППВС № 1/1979 г.); 5) липса на друг иск за защита на обеднелия.

В тежест на ищеца е да докаже, че въпреки липсата на договорни отношения между страните, процесният имот в процесния период е бил топлоснабден, че ищецът е доставил претендираното количество топлинна енергия, че ответникът, а не друго лице е потребило тази енергия, както и да докаже размера на вземанията си (стойността на доставеното количество топлинна енергия). При недоказване на тези обстоятелства съдът е оправомощен да приеме, че заявените от ищеца правопораждащи факти не са се осъществили.

В случая страните не спорят, а и от представеният от ищеца нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 130/30.03.2004 г. по описа на нотариус В.А., се установява, че Д. С. Д. е собственик на процесния магазин.

Не се спори също, че между страните, за процесните имот и период, не е бил сключен писмен договор за продажба на топлинна енергия, съгласно изискването на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ, и не е възникнало договорно правоотношение.

Видно от протокол от общото събрание на етажната собственост в сградата на адрес ж.к. „Суха река – запад“, чл. 209 А от 07.09.2004 г. за избор на дружество, което да извършва услугата дялово разпределение на сградата и договор № 94/ 01.11.2007 г., сключен между „Топлофикация София“ АД и „Т.С.“ ЕООД за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия процесната сграда е била топлоснабдена.

Топлинната енергия за отопление на сграда в режим на етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите (чл. 142, ал. 2 ЗЕ). От представените от „Т.С.“ ЕООД индивидуални справки за отопление се установява, че за процесния период и имот претендираната от ищцовото дружество сума е във връзка с разпределяна на абоната топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, но не и за топлинна енергия за отопление на имота. Съгласно чл. 153, ал. 6 ЗЕ клиентите в сграда - етажна собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, остават клиенти на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата. Съгласно разясненията дадени в Тълкувателно решение № 2 от 25.05.2017 г. по т.д. № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, титулярят на права върху отделни обекти в сградата – етажна собственост може да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите части 3 енергия при доставката на централно отопление в сградата. Ето защо доводите на въззивника, че не дължи претендираната сума, тъй като в имота не е доставяна топлинна енергия за отопление на същия, са неоснователни.

Налице е обогатяване на ответника, доколкото той е собственик на магазина и по делото няма данни друго лице да го ползвал.

С отговора на исковата молба ответникът изрично е посочил, че не оспорва претенцията на дружеството по размер, поради което следва да се приеме за установено, че доставената от „Топлофикация София“ ЕАД топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, за периода 01.12.2018 г. – 30.04.2020 г. и за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „******* магазин № 1, аб. № 389087, възлиза на 119,91 лв.

По делото няма наведени твърдения за плащане на тази сума, нито са представени доказателства такова да е извършено.

Неоснователно е оплакването на въззивника, че законната лихва върху претендираните суми, считано от подаване на заявлението за издаване на заповед по чл. 410 ГПК до изплащането им, не може да бъде предмет на установителните искове по чл. 422 ГПК. След като тази претенция е присъдена със заповедта по чл. 410 ГПК(присъдена е законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК – 30.03.2021 г. до окончателното й изплащане) и срещу нея е подадено възражение по чл. 414 ГПК, то същата следва да се включи в предмета на предявения по реда на чл. 422 ГПК установителен иск. А предпоставките за дължимостта й са предвидени в чл. 86 ЗЗД и в случая са налице – забавено изпълнение на парично задължение. Видът на иска, предявен за защита на вземането, е без значение при преценка основателността на претенцията за законна лихва от предявяването му, съответно от подаването на заявлението за издаване на заповед по чл. 410 ГПК.

Предвид изложеното предявеният по реда на чл. 422 ГПК иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД се явява основателен и подлежи на уважаване.

Поради съвпадение на изводите на настоящата инстанция с тези на районния съд, обжалваното решение ще следва да бъде потвърдено в обжалваните части.

По отношение на разноските, направени пред настоящата инстанция, съдът намира, че на въззиваемото дружество „Топлофикация София“ ЕАД не следва да се присъжда претендираната сума от 200 лв. за юрисконсултско възнаграждение. От името на същото във въззивното производство са били предприети процесуални действия по подаване на отговор на въззивната жалба и по подаване на молба за разглеждане на делото в отсъствие на процесуален представител на дружеството, за потвърждаване на първоинстанционното решение и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, но нито в отговора, нито в молбата са изразявани мотивирани 4 становища, касаещи основателността на въззивната жалба, нито дружеството е представлявано в проведеното по делото открито съдебно заседание.

По изложените съображения, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 4508 от 08.12.2021 г. по гр.д. № 39191/2021 на СРС, ГО, 153 състав, в частта, с която е уважен предявеният по реда на чл. 422 ГПК от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Д. С. Д., иск за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищцовото дружество, на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, сумата 119,91 лв. – стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия за периода 01.12.2018 г. – 30.04.2020 г., за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „******* магазин № 1, аб. № 389087, ведно със законната лиха от 30.03.2021 г. (датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК) до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължени по чл. 410 ГПК по гр.д. № 17970/2021 г. на СРС, ГО, 153 състав, както и в частта, с която ответникът е осъден, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на ищцовото дружество сумата 141,71 лв. разноски по делото.

Решението е постановено при участието на Третото лице помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.

Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5