Решение № 753 от 20.02.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 753 гр. Пловдив, 20.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Весела П. Кърпачева при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Весела П. Кърпачева Гражданско дело № 20255330113253 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от В. П. П., чрез адв. С. Н., срещу „Кредит тайм“ ЕООД, с която е предявен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за прогласяване нищожността на клаузата от договор за паричен заем №*****г., сключен между страните, обективирана в т.3 „Условия по заема“, предвиждаща заплащане на еднократна такса за експресно разглеждане на заявка за одобрение на паричен заем в размер на 1068 лв.

В исковата молба се твърди, че между ищцата и ответника „Кредит тайм“ ЕООД, в качеството му на заемодател, е сключен договор за паричен заем №**** г., по силата на който на ищеца била предоставена заемна сума в размер на 1200 лв., при фиксиран годишен процент на заем от 10 % лихвен процент на ден, както и ГПР 10,24 %. Посочва, че съгласна точка 3 раздел „Условия на заема“ от процесния договор кредитополучателят дължал еднократна такса за експресно разглеждане на заявка за одобрение на паричен заем в размер на 1086 лв. Твърди, че изцяло е усвоила заемния ресурс, както и че не е изплатила изцяло задълженията си по кредита, в това число и процесната такса. Поддържа, че не дължи плащане на таксата, тъй като намира уговорката в т.3 от договора за нищожна, като неравноправна. Твърди, че таксата била уговорена в договора, едва след като е направена заявката, като потребителят преди подписването на договора се задължавал да плати такса, за която не му е известно в какъв размер ще бъде и как ще бъде платена. Сочи, че липсвала еквивалентност между таксата и уговорената услуга от заемодателя, поради което поддържа, че същата има неравноправен характер и с нея се цели неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника. Поддържа, че таксата представлявала скрит разход по договора за кредит и с нея се целяло заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Твърди, че клаузата противоречала на добрите търговски практики, както и на добрите нрави, поради което била нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. Позовава се на разпоредбата на чл.22 ЗПК. Предвид изложените твърдения предявява настоящия иск, моли за неговото уважаване и претендира разноски.

1

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е депозирал писмен отговор със становище за неоснователност на предявения иск. Излага твърдения, че от ищеца в нито един момент не е изисквана процесната такса, както и че няма плащане на същата. Сочи, че всички клаузи по договора за паричен заем са индивидуално уговорени между страните, поради което няма как да са неравноправни и същите са породили своето право на действие. Намира, че обявяването на нищожността на клаузата, уреждаща таксата би могло да се претендира, само ако ищецът е заплатил същата. Моли за отхвърляне на иска. Прави възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По възражението на ответника за недопустимост на предявения иск:

Съдът намира същото за неоснователно. Предявен е иск за прогласяване на нищожност на клауза от договор сключен между страните по спора. Всяка страна по договор има правен интерес да оспори действителността на обвързващото я правоотношение изцяло или в отделна негова част. Още повече, ищецът претендира прогласяване на нищожност само на отделна клауза от договора, а не на целия.

Ирелевантно е, че потребителят не е упражнил правото си на отказ от договора в предвидения 14-дневен срок, респективно, че е усвоил заемните средства. Както се посочи, в настоящото производство се атакува само отделна клауза от договора, а не и главното задължение за предоставената в заем сума. В този смисъл, възражението на ответника за недопустимост на иска е неоснователност, за ищеца е налице правен интерес от предявяване и поддържане на иска, поради което същият следва да се разгледа по същество.

По обхвата на контрола за законосъобразност на договора, осъществяван от настоящата инстанция:

Съгласно трайната съдебна практика в случаите, когато е сезиран с нарочен установителен иск за прогласяване на недействителност на договор, съдът е обвързан от основанията за недействителност, посочени от ищеца в исковата молба. Недопустимо е при формулирани фактически основания и петитум съдът да се самосезира с решаване на подобен, но различен по предмет спор за недействителност на сделката, тъй като счита, че на друго основание тя е нищожна, респ. унищожаема.

Ако процедира по този начин, съдът се произнася по непредявен предмет на иска и актът му подлежи на обезсилване. При предявен установителен иск с правна квалификация чл. 26 ЗЗД с изрично посочени в исковата молба основания за недействителност силата на пресъдено нещо обхваща порочността, респективно липсата на порочност на атакуваната сделка само на посочените основания и не лишава ищеца от възможността в същото производство да съедини и други искания за недействителност на същата сделка или да стори това в отделен процес. Това е така, защото ищецът по иск за недействителност на договор, за разлика от ответника по иск за изпълнение на договорно задължение, не е длъжен в рамките на един иск или един процес да изчерпи всичките си правоизключващи възражения. Колко от тях, кои и кога ще бъдат въведени зависи от суверенната преценка на ищеца, като съдът е обвързан от наведените фактически и правни основания. В този изричен смисъл решение № 949 от 7.09.2010 г. по гр. д. № 653/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 868/15.02.2010 г. гр. дело № 2976 по описа за 2008 г., ВКС, решение № 233/ 31.07.2015 г., по гр.д. № 4380 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г., по гр.д. № 5252 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 33/02.07.2015 г., по гр.д. № 3903/2014 г., ВКС, I г.о., решение № 267/03.10.2011 г., по гр.д. №1362 по описа за 2010 г., ВКС, IІІ г.о., решение № 495 от 21.11.2011 г. по гр. д. № 696/2011 г. на ВКС.

Съгласно изложените по-горе принципни положения, съдът дължи да разгледа предявения установителен иск само на изложените в исковата молба основания.

От фактическа страна:

2

Не е спорно по делото, а и от ангажираните писмени доказателства се установява, че между страните е сключен договор за паричен заем № 86948 от 24.09.2021 г. по силата на който на ищеца е предоставена в заем сумата от 1200 лв., която следва да се върне на 20 месечни погасителни вноски, при договорен лихвен процент от 10 % и ГПР от 10,24 %. Начислени са и такси за експресно разглеждане на заявка за одобрение на паричен заем в размер на 1086 лв., както и такса за изготвяне на еднократно кредитно предложени в размер на 1086,20 лв., които са включени в общата дължима сума по кредита, а именно 3480 лв. Видно погасителния план към договора за кредит (л.8 от делото), като част от погасителната вноска е и процесната такса за експресно разглеждане, която е разсрочена на 20 погасителни вноски, ведно с главницата и лихвата, както и другата такса индивидуално кредитно предложение.

По същество на правния спор:

Сключения между страните договор попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит, доколкото заемателят има качеството на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК, а заемодателят – качеството на кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 ЗПК, който предоставя потребителски кредити в рамките на своята професионална и търговска дейност. Затова и следва да са спазени всички специални изисквания на закона, уреждащи съдържанието на договора, както и предвиждащи засилена закрила за потребителя, в качеството му на по-слаба страна в правоотношението.

Съгласно разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Както и самият ответник посочва в писмения отговор, основанието за събиране на посочената такса е за предварително разглеждане на документите на кандидата – потребител, като при тази дейност дружеството извършва внимателен анализ относно кредитоспособността на всеки един клиент в процеса на разглеждане на искането за кредит. Всички тези дейности, за които е начислена процесната такса всъщност представляват присъщи за одобрение на кредита и оценка на кредитния риск действия, които са свързани с основната дейност на ответното дружество по предоставяне на потребителски кредити. Разглеждането на документите, които инициират отпускането на заемни средства не следва да бъде скрепено със заплащането на допълнителни разходи от потребителя, доколкото именно това е присъщата функция на кредитора по смисъла на чл.9, ал.4 ЗПК. Именно и за начисляването на тези такси е налице законова забрана съгласно чл.10а, ал.2 ЗПК. По този начин се засягат съществено интересите на по-слабата страна в правоотношението, а се увеличава кредиторовият интерес чрез начисляване на допълнителни суми в тежест на потребителя. Ето защо, процесната клауза се явява недействителна на основание чл.10а, ал.2 ЗПК, вр. чл.21, ал.1 ЗПК. Доколкото съдът прие предявеният иск за основателен на посоченото основание, не следва да се разглеждат другите наведени от ищеца доводи за недействителност, тъй като ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД.

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл. 78, ал.1 ГПК за заплатена ДТ в размер на 50 лв. или 25,56 евро.

Процесуалният представител на ищцовата страна претендира адвокатско възнаграждение от 400 лв., което да се присъди в полза на адвоката по реда на чл.38 ЗАдв. Ответникът релевира възражение за прекомерност на претендирания хонорар.

Съдът намира същото за основателно по следните съображения: Съгласно разясненията, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16, установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Тези постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C- 438/ 22 3 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

В духа на така цитираните задължителни за националните съдилища постановки, съдът намира, че следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 100 евро в полза на процесуалния представител на ищеца. Посоченият размер е справедлив с оглед фактическата обстановка по делото. Предявен е един иск, проведено е едно съдебно заседание, събраният доказателствен материал не е с голям обем и фактическа и правна сложност. Ето защо, в полза на адв. С. Н. следва да се присъди възнаграждение от 100 евро.