Определение № 634 от 29.04.2026, Районен съд - Благоевград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 634 гр. Благоевград, 29.04.2026 г.

РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: РУМЯНА С. МИТЕВА-НАСЕВА като разгледа докладваното от РУМЯНА С. МИТЕВА-НАСЕВА Частно гражданско дело № 20261210100854 по описа за 2026 година

И за да се произнесе взе предвид следното :

Производството по настоящото ч.гр.д. № 854/2026г. по описа на Районен съд Благоевград е по реда на чл.410 от ГПК.

Образувано е по подадено от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, с ЕИК 203670940, седалище и адрес на управление: гр.София, бул.”Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от З. С. Б. - изпълнителен директор, заявление за заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу длъжника А. Д. Г., ЕГН **********, с настоящ адрес , за следните суми:

- 281,21 евро /двеста осемдесет и едно евро и двадесет и един евроцента/ главница за периода от 06.06.2025г. до 24.10.2025г.;

- 30,29 евро /тридесет евро и двадесет и девет евроцента/ - договорна лихва за периода от 06.06.2025г. до 24.10.2025г.;

- 26,73 евро /двадесет и шест евро и тридесет и седем евроцента/ - мораторна лихва за периода от 07.06.2025г. до 14.04.2026г., дължими по Договор за паричен заем № 5459912 от 30.05.2025г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и А. Д. Г., която сума е заплатена от „Файненшъл България“ ЕООД в качеството на поръчител по Договор за предоставяне на гаранция с № 5459912 от 30.05.2025г., сключен между А.

Д. Г. /Потребител/ и „Файненшъл България“ ЕООД /гарант/, като впоследствие вземането по договора е прехвърлено от страна на „Файненшъл България“ ЕООД в полза на „Агенция за събиране на вземания ” ЕАД по силата на сключено Приложение № 1 от 06.01.2026г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от дата 01.02.2024г., ВЕДНО със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 14.04.2025г. до окончателното изплащане. Претендират се и сторените по делото разноски.

Към заявлението са приложени: Договор за паричен заем № 5459912 от 30.05.2025г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и А. Д. Г., която сума е заплатена от „Файненшъл България“ ЕООД в качеството на поръчител по Договор за предоставяне на гаранция с № 5459912 от 30.05.2025г., сключен между А. Д. Г.

1

/Потребител/ и „Файненшъл България“ ЕООД /гарант/.

При проверка на редовността на подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК в съответствие с чл.411, ал.1 и ал.2 от ГПК в закрито съдебно заседание съдът е констатирал, че заявлението е нередовно, като с Разпореждане № 2189/14.04.2026г. е оставил същото без движение, и на заявителя е даден тридневен срок от получаване на съобщението да изпълни указанията, дадени с разпореждането като конкретизира дали длъжникът е правил вноски по кредита, в какъв размер и за погасяване на какви задължения по договора същите са отнесени, както и извършвани ли са плащания за възнаграждение на гаранта и същото включено ли е в ГПР.

В указания срок е постъпила молба от заявителя с вх. № 9952/24.04.2026г., в която заявителят не е изпълнил дадените указания, а обръща внимание на трактовката на редица окръжни съдилища по отношение на заповедното производство и необходимата информация по него, като се цитира съдебна практика по дела от 2019 година, 2020 година и 2021 година на Окръжен съд Пловдив, Софийски окръжен съд, Окръжен съд Габрово и Софийски градски съд. Единствено е внесена дължимата се държавна такса в размер на 10,86 евро.

Съдът намира, че заявителят не е изпълнил дадените от съда указания с Разпореждане № 2189/14.04.2026г. по привеждането на заявлението в съответствие с изискванията на закона. При сезиране на съда със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, произтичащо от сключен договор с потребител, е предвидено засилено служебно начало с оглед потребителската защита. Съдът е длъжен служебно да следи за наличие на неравноправни клаузи и да извърши служебно прихващане между плащането, извършено въз основа на неравноправна клауза в договор за потребителски кредит, и останалата дължима сума по договора /Решение на СЕС от 30 юни 2022г. по дело С170/21/. В тази насока от страна на заявителя не е предоставена информация, като същият не е конкретизирал дали длъжникът е правил вноски по кредита, в какъв размер и за погасяване на какви задължения по договора са отнесени същите, респ. извършвани ли са плащания за възнаграждение за поръчителя и включено ли е в ГПР. Дадените от съда указания са в съответствие със задължението на съда да извърши проверка дали заявлението не противоречи на закона и дали съдържа неравноправни клаузи и съответства на Решение на СЕС от 13 март 2025 година по дело C-337/23, съгласно което член 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че допуска преценката за евентуално неравноправен характер на клаузите на договор за поръчителство, които определят задълженията на поръчителя и на съответния длъжник в главните производства, при положение че последният е сключил този договор едновременно с договора за кредит и за да изпълни предвидено от последния договор задължение, че поръчителят е дъщерно дружество на кредитора или избрано от него лице и че разходите за поръчителство се дължат едновременно с вноските по заема.

По отношение на цитираната от заявителя съдебна практика, съдът намира за нужно да отбележи, че съгласно Определение на Съда от 06.02.2024 година /Предюдициално запитване по искане на „Профи Кредит България“ ЕООД, „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД и „Сити Кеш“ ООД/ по дело С- 425/23г, СЕС е взело следното решение: чл. 6, пар. 1 и чл. 7, пар. 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори 2 трябва да се тълкува в следния смисъл, че не допускат национална съдебна практика, съгласно която юрисдикция, сезирана със заявление за издаване на заповед за изпълнение на част от задължения по договор за потребителски кредит, не може да даде указания на кредитора да уточни кои вноски по кредита искат потребителят да му върне и следователно е длъжен да издаде исканата заповед за изпълнение на цялото пертендирано задължение, ако без такова уточнение тази юрисдикция не би могла да отдели претенциите по неравноправните клаузи от останалите претенции в заявлението и съответно да отхвърли това заявление само в частта на претенциите по тези клаузи.

В тази насока е и Определение на Съда /девети състав/ от 17 януари 2023 година по дело С-379/21 /“Ти Би Ай Банк“ ЕАД/, съгласно което СЕС е взело решение, чл. 6, пар. 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвет от 05 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори да се тълкува в смисъл, че националната юрисдикция, сезирана със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение - когато длъжникът потребител не участва в производството по издаването на тази заповед - е длъжна служебно да остави без приложение неравноправна клауза от договора за потребителски кредит, сключен между този потребител и съответния продавач или доставчик, на която се основава част от предявеното вземане. В подобна хипотеза тази юрисдикция разполага с възможността да отхвърли частично това заявление, при условие, от една страна, че съответния договор може да продължи да действа без каквито ти да било други изменения, допълнения или поправки, което посочената юрисдикция следва да провери, и от друга страна, че претенциите, произтичащи от тази клауза могат да бъдат разграничени от останалите претенции в заявлението.

С оглед на горното, според настоящия съдебен състав е налице неизпълнение на дадените от съда указания от страна на заявителя, което представлява процесуално бездействие, имащо за последица отхвърляне на подаденото от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу длъжника.

За пълнота настоящият съдебен състав намира за нужно да отбележи и следното:

Съдът намира, че процесният договор за потребителски кредит противоречи на императивната разпоредба на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което е недействителен съгласно чл.22 от ЗПК поради липса на съществени елементи от неговото съдържание.

Разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 изисква в договора за потребителски кредит задължително да се посочи годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин. С въвеждането на изискването на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК законодателят цели да гарантира, че при сключване на договора потребителят е наясно с финансовата тежест, която ще понесе. Горните законови изисквания не са спазени.

В настоящия случай в договора за кредит е посочен ГПР от 63,63%. Според съда обаче възнаграждението за поръчителя представлява скрита договорна лихва и е следвало да бъде калкулирано при изчисляването на ГПР. При включването на дължимото възнаграждение за поръчителя, ежемесечно начислявано в погасителните вноски по кредита и представляващо скрито възнаграждение за кредитодателя, реалният ГПР надвишава допустимия законов лимит по чл.19, ал.4 от ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 и ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита 3 изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, и не може да надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая е нарушен чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като в договора не е посочен реалният размер на ГПР. Нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните.

И в трите хипотези е налице еднотипно нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, доколкото потребителят се явява реално лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР, което право ЗПК му признава и гарантира. Нарушаването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК води до недействителност на целия договор за кредит на основание чл.22 от ЗПК.

Поради изложеното съдът приема, че сключеният договор за потребителски кредит е недействителен, поради което нищожен се явява и акцесорният договор за предоставяне на поръчителство. В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е било обусловено от сключването на договора за предоставяне на поръчителство от страна на кредотополучателя, с който е било уговорено последният да заплати възнаграждение. Макар отношенията между кредитора и длъжника и между длъжника и поръчителя да са представени като две отделни и самостоятелни правоотношения, произтичащи от отделни договори /от договор за паричен заем и от договор за предоставяне на поръчителство/, то в случая се касае за взаимно свързани и обусловени правоотношения. От справка в ТР се установява, че едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД е кредиторът „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Независимо че произтича от друг договор, възнаграждението за поръчителя съставлява разход по кредита по смисъла на чл.19, ал.1 от ЗПК, защото икономическата тежест се понася от кредитополучателя, който го плаща наред с другите парични задължения по договора за заем - главници, лихви и пр., като същото съгласно условията на договора е платимо разсрочено на вноски, дължими на падежа на погасителните вноски по договора за кредит. Възнаграждението за поръчителство не попада в изключенията по чл.19, ал.3 от ЗПК, съставляващи изчерпателно изброяване на разходите, които не се включват при изчисляване на ГПР, въпреки заплащането им от потребителя. Както вече беше посочено, възнаграждението в полза на поръчителя е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора. След като кредиторът е едноличен собственик на капитала на дружеството - поръчител, то очевидно с договора за поръчителство не се цели реално обезпечаване на договора за заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, доколкото, плащайки задължението на кредитора де факто поръчителят плаща вземането си сам на себе си. С уговарянето на 4 допълнително възнаграждение под формата на такса за поръчителство, оформена като отделно съглашение с трето лице, свързано с кредитора по смисъла на пар. 1, т.5 от ТЗ, която такса е платима с вноските по договора за кредит, и която води до допълнителни разходи за потребителя, се цели заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, ограничаваща максималния процент на разходите по кредита. Със сключването на този договор се цели единствено набавянето на допълнително възнаграждение за заемодателя по договора за кредит, в нарушение на изискванията на чл.19, ал.4 от ЗПК. Договорът за предоставяне на поръчителство накърнява добрите нрави и има неравноправен характер. Като краен резултат, сключвайки договора за поръчителство, длъжникът се е задължил да заплати още едно възнаграждение в полза на кредитора си „Изи Асет Мениджмънт“ АД, който е едноличен собственик на капитала на дружеството-поръчител „Фашненшъл България“ ЕООД, а последният всъщност не е поел задължение по договора, тъй като реално обезпечава задължението сам пред себе си. В обобщение, както договорът за кредит, така и договорът за предоставяне на поръчителство са недействителни.