Решение № 5127 от 24.11.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5127 гр. Пловдив, 24.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20255330104655 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 430 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД и по чл. 99 от ЗЗД.

Ищецът „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК: 203374133, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 81В, представлявано от ********** П.В. и Х.М., като частен правоприемник на „Първа Инвестиционна Банка” АД, ЕИК: 831094393, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Драган Цанков” № 37, представлявана от ****** ***** Ч.Г.З. и С.А.П., придобил вземането по договор за цесия от 12.12.2024 г., е предявил против С. И. К., ЕГН: **********, от *****************************, иск за признаване на установено, че ответникът дължи част от присъдените по частно гр. дело № 14494/ 2024 г. на ПРС, VI гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

417 от ГПК № 7153/ 22.08.2024 г., суми, както следва: сумата от 1 650 лева- просрочена главница, дължима по договор за предоставяне на банков кредит- овърдрафт по разплащателна (картова) сметка на физически лица № *****/ 09.02.2015 г., сключен с „Първа Инвестиционна Банка” АД, сумата от 317, 07 лева, представляваща непогасена договорна лихва, дължима на основание т. 3 от договора за кредит, за периода 01.04.2022 г.- 15.08.2024 г., сумата от 91, 14 лева, представляваща наказателна лихва, дължима на основание раздел т.

8 от договора за кредит, за периода 01.05.2022 г.- 15.08.2024 г., сумата от 2, 50 лева- законна лихва за периода 16.08.2024 г.- 19.08.2024 г., сумата от 24 лева- разноски за връчване на покана, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на 1 заявлението в съда- 21.08.2024 г. до окончателното й погасяване и разноските по делото.

В исковата молба се твърди, че на 09.02.2015 г. между „Първа Инвестиционна Банка” АД и ответника бил сключен договор за предоставяне на банков кредит- овърдрафт по разплащателна (картова) сметка на физически лица № ***** от 09.02.2015 г., с който на лицето се предоставила сумата от 1 650 лева. Срокът за погасяване се подновявал автоматично, като кредитът бил усвояван многократно. Посочени са и погашенията.

Годишната лихва била променлива, предвиждала се и наказателна надбавка при просрочия.

Имало възможност и за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, като овърдафтът бил в просрочие от 01.04.2022 г. В връчена от ЧСИ чрез залепване на уведомление покана длъжникът бил уведомен за предсрочната изискуемост. Освен главница, същият дължал и лихви, като общият размер на сумите възлизал на 2 084, 71 лева. За събиране на сумите се подало заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист, по което се образувало частно гр. дело № 14494/ 2024 г. на ПРС, VI гр. св и длъжникът се осъдил да заплати суми за главница, лихви и разноски. По издадения изпълнителен лист банката образувала изп. дело № 493/ 2024 г. по описа на ЧСИ ****** *****, рег. № *****, като длъжникът подал възражение, че не дължи сумите по заповедта. В указания от съда срок се предявявал настоящият установителен иск. В този смисъл се моли за постановяване на решение, с което да се признае за установено вземането по издадената заповед за изпълнение. Претендират се и разноските по делото. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, но взема писмено становище по спора.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът чрез пълномощника си е подал писмен отговор. Твърди, че искът бил неоснователен, защото вземането било погасено по давност.

Срокът за овърдрафт бил 09.02.2016 г., с възможност за автоматично подновяване, но през 2017 г. банката не упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем. Според ТР № 3/ 2023 г. на ОСГТК на ВКС давностният срок започвал да тече от момента на изискуемостта на съответната вноска по кредита, или от момента на предсрочната изискуемост, без да бъде поставен в зависимост от волята на кредитора. Банката можела да обяви кредита за предсрочно изискуем към 2017 г., но не го направила, поради което оттогава следвало да тече погасителната давност, защото противното би означавало кредитът никога да не падежира и изискуемостта да се постави във волята на кредитора.

Погасителната давност в случая започвала да тече от датата, на която е усвоена главницата.

Моли за отхвърляне на иска, претендира разноски. В съдебно заседание пълномощникът поддържа отговора. Представя допълнително и писмена защита.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа страна установява следното:

Със заповед за изпълнение на парично задължение № 7153/ 22.08.2024 г. по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр. дело № 14494/ 2024 г. на ПРС, VI гр. с-в, е разпоредено ответникът да заплати на ищеца следните суми: сумата от 1 650 лева- просрочена главница, дължима по договор за предоставяне на банков кредит- овърдрафт по разплащателна (картова) сметка на физически лица № *****/ 09.02.2015 г., сключен с „Първа 2

Инвестиционна Банка” АД, сумата от 317, 07 лева, представляваща непогасена договорна лихва, дължима на основание т. 3 от договора за кредит, за периода 01.04.2022 г.- 15.08.2024 г., сумата от 91, 14 лева, представляваща наказателна лихва, дължима на основание раздел т.

8 от Договора за кредит, за периода 01.05.2022 г.- 15.08.2024 г., сумата от 2, 50 лева- законна лихва за периода 16.08.2024 г.- 19.08.2024 г., сумата от 24 лева- разноски за връчване на покана, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 21.08.2024 г. до окончателното й погасяване и разноските по делото, както и деловодните разноски в общ размер на 85, 44 лева.

Така издадената заповед е връчена на длъжника, който е подал възражение, като съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от връчване на съобщението.

Установителният иск е предявен в преклузивния срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане по същество.

С договор за цесия от 12.12.2024 г. „Първа Инвестиционна Банка” АД е прехвърлила на ищеца вземането по процесния кредит. Приложени са договора за цесия, ведно с приложение за конкретно прехвърленото вземане.

С договор за предоставяне на банков кредит- овърдрафт по разплащателна (картова) сметка на физически лица № *****/ 09.02.2015 г., сключен с „Първа Инвестиционна Банка” АД, на длъжника е предоставена в заем сумата в размер на 1 650 лева, за срок от една година, с възможност за автоматично подновяване. В договора са посочени размери на лихви, разходи, такси и комисионни.

Представени са различни ОУ на банката и методика за определяне на лихвения процент.

Кредитът е обявен за предсрочно изискуем, считано от 16.08.2024 г., с връчено от ЧСИ чрез залепване на уведомление по чл. 47 ал. 5 от ГПК на адреса на длъжника предизвестие.

По делото е прието заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице след проверка на счетоводната документация на банката е установила, че на ответника е била предоставена по договора за кредит сумата от 1 650 лева, като кредитът е усвояван и погасяван многократно по банковата сметка на длъжника. Посочени са размерите на непогасените суми, които напълно съвпадат с претенциите по исковата молба. Посочено е още, че към дата 21.06.2019 г. е усвоен целият отпуснат лимит на овърдрафта в размер на 1 650 лева.

При така установената по делото фактическа обстановка, съдът от правна страна намира следното:

Безспорно е обстоятелството, че между банката и ответника е възникнало правоотношение по сключен между тях договор за издаване на кредитна карта, вземането по който в последствие е прехвърлено с договор за цесия. Особеното в случая е предвидената възможност този договор да се подновява автоматично след изтичане на фиксирания в него 3 срок, при условията и реда, посочени в ОУ на банката. Ответникът се е подписал под договора, в който изрично е записано, че е запознат с ОУ и е декларирал, че те са му предоставени.

Точно въпросната клауза на чл. 2.1. за автоматично подновяване на срока с нов едногодишен такъв, ако никоя от страните не поиска прекратяването му (каквото е и станало, доколкото няма данни някой да е направил подобно писмено изявление, което пък е довело до многократното подновяване), се явява основният спорен въпрос по делото.

Доколкото се касае и за права на потребител, съдът тук е длъжен и служебно да изследва въпросът за действителността на съответната клауза.

Неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 от ЗЗП е всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика от една страна, и потребителя- от друга. Ответникът като кредитополучател има качеството на „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а сключеният между страните банков кредит представлява търговска сделка за предоставяне на финансова услуга, поради което договорът попада в приложното поле на специалния ЗЗП. Неравноправните клаузи са нищожни, освен, ако са уговорени индивидуално по чл. 146 ал. 1 от ЗЗП, като според ал. 2 от същата разпоредба, не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.

На първо място, видно е, че клаузата за срока по т. 2 не е част от общите условия, а е от съдържанието на съглашението между страните, но това не достатъчно, за да се приеме, че същата може да бъде квалифицирана като индивидуално уговорена, защото при всички положения следва да се установи, че клаузата е била предмет на индивидуално договаряне и кредитополучателят е имал възможността да влияе върху съдържанието й към момента на сключване на договора, независимо дали се е съгласил с нея, подписвайки договора.

Тежестта на доказване на това обстоятелство пада върху ищеца, като подлежащ на доказване положителен факт, установяващ изгодни за кредитора обстоятелства и на основание специалната норма на чл. 146 ал. 4 от ЗЗП. По делото обаче такова доказване въобще не е проведено и доказателства за установяване на извършено индивидуално договаряне между банката и кредитополучателя, на което договаряне предмет да е била и конкретно оспорената от ответника клауза за срока, не са ангажирани. В този смисъл следва да се приеме, че въпросната клауза е била изготвена предварително от банката и ответникът не е можел да влияе върху съдържанието й при подписване на договора, поради което за нея лицето може да се ползва от защитата на потребителя, предвидена в ЗЗП.

На следващо място, съдът намира, че разпоредбата за автоматично продължаване на срока на договора, без регламентирането на никакво друго условие за настъпване на това обстоятелство (точно изпълнение на задълженията, изрично искане, одобрение или друго), е неравноправна, защото не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, 4 съгласно чл. 143 от ЗЗП (в редакция към дата на възникването на правоотношението). Дори по настоящем вече действа изрична правна норма в тази връзка- чл. 143 т. 9 от ЗЗП, предвиждаща, че е неравноправна клаузата за автоматично продължаване на срочен договор, ако потребителят не заяви желание за прекратяването му и срокът, в който трябва да направи това, е прекалено отдалечен от датата, на която изтича срочният договор. Т.е. самият законодател сега вече е регламентирал подобна хипотеза и макар в случая тя да няма обратно действие и да не може да се приложи спрямо процесния договор, тя може да се извлече като съдържание и от действалата към момента на сключване на договора хипотеза на общия текст на чл. 143 от ЗЗП. Клаузата предвижда прекратяване на договора само с изявление, извършено дълъг период от време преди фактическото изтичане на срока, но по този начин не се позволява на длъжника да прецени икономическите условия от своето поведение. Така уговорена тя позволява безконтролно продължаване на правоотношението във времето и превръща договора в безсрочен, защото реално освобождава кредитора от задължението му да следи за изпълнението. Подобна уговорка е в противоречие с императивните изисквания на чл. 430 ал. 1 от ТЗ, а именно- банката да отпусне на заемателя паричната сума при уговорени условия и срок.