Решение № 120 от 26.01.2026, Районен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 120 гр. Велико Търново, 26.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, IX СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЙОРДАН ВОДЕНИЧАРОВ при участието на секретаря НИЯ Г. МИХАЙЛОВА като разгледа докладваното от ЙОРДАН ВОДЕНИЧАРОВ Гражданско дело № 20254110100909 по описа за 2025 година

За да се произнесе взе предвид:

Предявени са установителен иск за нищожност на договориза потребителски кредит на основание чл.22 от ЗПК с твърдение за липса на съответствие на съдържанието им с изискванията на повелителните норми на чл.11, ал.1, т.10 , т.20 от ЗПК, евентуален установителен иск за нищожност на клауза за неустойка, предвидена в т. 6.2 на договорите поради наличие на обстоятелства , попадащи в хипотезите на чл.26, ал.1, пр.3-то от ЗЗД, вр. с чл.19, ал.4, чл.21 ,ал.1 от ЗПК, чл.143, т.5 от ЗПП, както и осъдителен иск за връщане на платените по договорите възнаградителна лихва и неустойка с правна квалификация , изведена от нормата на чл.55, ал.1, пр.1-во от ЗЗД.

Ищцата М. А. С., с ЕГН: ********** от гр. ***, ул. “***“ № **, ет. *, ап. * чрез пълномощника си адвокат Ж. Д. от *АК твърди, че е сключила с ответника „Сити Кеш“ ООД , с ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление : град София , ул.“Славянска“ № 29 на **.**.**** г. договор за паричен заем № ****** , въз основа на който й е предоставил на кредит сумата от 1900 лева , при годишен процент на разходите в размер на 48.91 %, с фиксиран годишен лихвен процент от 40,05 % , със срок за погасяване от 6 месеца на 6 вноски, общо дължима лихва в размер на 287,94 лева и обща сума за плащане в размер на 2187,94 лева, а на **.**.**** г. договор за паричен заем № ******, въз основа на който й е предоставил на кредит сумата от 2100 лева , при годишен процент на разходите от 48,52 % , с фиксиран годишен лихвен процент -40,05 % , със срок за погасяване от 18 месеца на 18 вноски, общо дължима лихва от 843,30 и обща сума за плащане- 2 943,30 лева. Съгласно чл.6.2 на договорите й е вменено и задължението да заплати към вноските и неустойка в размер на 1292,06 лева по първия договор и неустойка в размер на 4256,70 лева по втория договор лева при непредоставяне в срок от три дни , считано от усвояването на сумата на предвиденото в чл.6.1 обезпечение, изразяващо се в осигуряване на поръчител, отговарящ на условията, посочени в чл.33, ал.1 на ОУ на кредитора- търговец или в представяне на банкова гаранция в негова полза. По договора за паричен заем от **.**.**** 1 г. е заплатила общо 2063,84 лева , а по този от **.**.**** г.- общо 2 497,40 лева.

Отрича действителността на целите договори / чл.22 от ЗПК/ поради обстоятелства, нарушаващи изискванията на чл.11, ал.1 , т.10 и т.20 от ЗПК: не съдържат информация какъв е общия размер на възнаградителната лихва и съотношението й с главницата, за да може да се направи преценка дали посочения лихвен процент отговаря на действително прилагания от кредитора ; липсва уточнение какви точно разходи се включват в обхвата на годишния процент на разходите, като в него не е включен разхода за заплащане на неустойка , с което се заобикаля забраната на чл.19, ал.4 от ЗПК същият / ГПР/ да не надхвърля пет пъти размера на законната лихва по просрочения задължения в левове и във валута , заблуждава потребителя за реалните икономически последици от сключването на договора / чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП/, защото така се получава несъответствие между действителния и формално посочения му размер ; липсва посочване на наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора , срока, в който това право може да бъде упражнено и другите условия за упражняването му;

Клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, тъй-като нарушава принципа за добросъвестност, чието спазване е необходимо, за да се избегне несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата и поради неправноправния й характер, изразен в това, че размерът й е необосновано висок / чл.26, ал.1, пр.3-то от ЗЗД, чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП /; излиза извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции, тъй-като е предвидена за неизпълнение не на основно , а на вторично задължение по договора; в противоречие на изискванията на чл.16, ал.1 от ЗПК и съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на ЕП на Съвета от 23.04.2008 г. не държи сметка за изпълнението на задължението на кредитора да извърши предварителна оценка на кредитоспособността/ платежоспособността на потребителя и при отрицателна такава, да откаже да сключи договора и по съществото си е добавък към възнаградителната лихва, чиято действителна цел представлява постигане на допълнителна печалба на ответника, като така се заобикаля максимално допустимия праг на ГПР, което влече нищожността й / чл.21, ал.1 от ЗПК/.

Затова заявява , че заплатените в изпълнение на договорите суми от 163,84 лева и 397,40 лева , съставляващи сбор от лихва и неустойка е при начална липса на правно основание.

Предвид гореизложеното , моли съда да постанови решение, с което да обяви за недействителни договорите за паричен заем , а при евентуалност да обяви за нищожни клаузите им за неустойка и да осъди ответното дружество да й върне посочените платени суми над главницата, заедно с обезщетение за забава в размер на законната лихва , считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане и присъждане на направените по производството разноски.

В с.з. писмено поддържа исковете.

Ответникът чрез пълномощника си Адвокатско дружество „***“- гр. ***, действащо чрез адвокат Х. М. от *АК, оспорва исковете и моли да бъдат отхвърлени с възражения / доводи/ за съответствие на договорите за потребителски кредит с всички изисквания и ограничения на съответните приложими повелителни норми на ЗПК, с добрите нрави и несъществуване на твърдените основания за нищожност на оспорените клаузи.

Претендира присъждане на направените по производството разноски .

Съдът след като прецени събраните по делото доказателства , приема за установено и обосновава следните правни изводи:

Юридическите факти на сключени между страните договори за потребителски кредит във вид на паричен заем по смисъла на чл. 9, чл.10 ЗПК, вр. с чл.240, ал.1, ал.2 ЗЗД с оспорената част от съдържанието им са признати и документирани .

2

Договорите напълно съответстват на повелителната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, въвеждаща изисквания каква минимална информация за потребителя задължително трябва да съдържа, като в нея не попада какви точно разходи се включват в обхвата на годишния процент на разходите, а какъв е той и общата сума, дължима от потребителя, с посочване на взетите предвид допускания , използвани при изчисляването му по определения в приложение № 1 начин – и двата елемента безспорно ги има в договора.

Общият размер на възнаградителната лихва е посочен в договорите .

Невключването на размера на неустойката в общия размер на кредита и в годишния процент на разходите не е нарушение на нормите на чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.1 от ЗПК , нито заобикаля забраната на чл.19, ал.4 от ЗПК, защото тя, наречена така е по начало вземане с определеност на обезщетение за имуществени вреди и то без да e необходимо да се доказват/ чл.92, ал.1 от ЗЗД/, предвидено да се дължи при неизпълнение на задължението на потребителя да осигури обезпечението по чл.19 от договора , а такъв вид разход правилото на чл.19, ал.3, т.2 от ЗПК изрично указва, че не елемент от ГПР в съответствие с указанието – предмет на чл.19, т.2 от Директива 2008/48/ЕО, като при това особено съществено е обстоятелството , че не уточнява , че в приложното му поле попадат само разходи, свързани с неизпълнение на основни задължения , а не и на аксесорни / добавъчни /.

Поради липсата на разграничение между тях в закона , недопустимо е да се прави такова от страните и съда и да се „стеснява“ приложното поле на нормата, съобразно изложеното в исковата молба.

Не е може да бъде и елемент на понятието общ размер на кредита , защото законодателят го е определил като максималният размер/ лимит/ или общата сума , предоставена по договора за кредит- параграф 1 , т.3 от ДР на ЗПК.

Но ако и да би се приело хипотетично , че този вид вземане като друг разход за потребителя, трябва да се включи в обхвата на ГПК при изчисляването му , невключването му няма да води до недействителност на целия договор, а до нищожност на самата клауза , щом именно с добавянето й би се надвишил максимално допустимия му размер от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута – извод, произтичащ от тълкувателния прочит на специалните правила на чл.19, ал.5 и ал.6 от ЗПК/ първата предвижда , че клаузи в договори , надвишаващи определения в чл.19, ал.4 от ЗПК праг на ГПР са нищожни , а втората , че надвзетите средства над прага по ал.4 се удържат при последващи плащания по кредита, т.е. юридическата съдба на самия договор за потребителски кредит не е тази по чл. 22 ЗПК/, както и от прочита на чл.22 от същия закон, в който текст сред всички изчерпателно изредени нарушения на норми не попада тази на чл.19, ал. 4 от ЗПК.

По начало по общо правило , щом е допустимо договаряне между кредитора и длъжника , вторият да предостави на първия обезпечение за изпълнение на поетите по договора задължения/ чл. 71 от ЗЗД/ и такова договаряне не само не е забранено от ЗПК, а е допустимо / вж. чл.29, ал.1 чл.11, ал.1, т.18 от ЗПК/ , правно логически е очевидно, че е допустимо и уговаряне на неустойка за непредоставяне на обещаното обезпечение, тъй-като правилото на чл.92, ал.1 от ЗЗД дава свобода за прилагане при всякакъв вид неизпълнение на договорно задължение, без да прави разлика дали е основно или допълнително.

Възражението, че неустойката по съществото си била добавък към възнаградителната лихва , т.е. по своята действителна цел представлявала допълнителна печалба на ответника/ „скрито възнаграждение“/, като с нея се постигало заобикаляне на максимално допустимия праг на ГПР и тази й цел е основание да бъде отречена валидността й , не може да бъде споделено.

Щом това вземане изрично е предвидено да изпълнява функцията на неустойка , която според 3 модела на обезпечението не би могло да има друго обезщетително покритие , освен риска от вреди във вид на допълнителни разходи, свързани със събирането на всички дължими суми , които би могло да настъпят, тогава когато потребителят не изпълни задължението си да го осигури и предостави, неговото съществуване/ на вземането/ от гледна точка на действителността/ недействителността на оспорената клауза, трябва да се прецени на „собствено“ основание , т.е. отделно от клаузата за възнаградителната лихва.

И това е така, поради изричното им разграничение в договора по вид и предназначение, което не позволява тяхното „обединение“, т.е. първата клауза с „прикритото си предназначение“ да се „влее“ във втората с явното й предназначение.

По този начин би се стигнало до опасни прецеденти на обезсмисляне на външното, облечено в изискуемата писмена форма изявление на волята, заради субективни схващания по логически предположения за несъответствие с „истинското й“/ вътрешно/ съдържание и би се стигнало до подкопаване на всякаква правна сигурност.

Не може по силата на едно предположение да се направи категорично заключение, че щом плащането на неустойката е предвидено да става заедно с погасителните вноски , то това е направено не с цел за обезщети вреди , а с цел да доведе и води единствено до скрито

„оскъпяване“ на кредита и неоснователно обогатяване на кредитора.

Както бе казано по-горе, предназначението й е да обезпечава и обезщетява вреди, които могат да възникнат като допълнителни разходи при събиране на неизпълнение на необезпечените кредитни парични вземания за главница и лихва и няма никакъв конфликт с ограничението на чл.33, ал.2 от ЗПК, отнасящо се до максимално допустимия размер/ законната лихва / на правото на мораторна лихва при неизпълнение на паричните задължения по договора за потребителски кредит .

Вярно е , че договорите като отделен документ , както се твърди в исковата молба , не съдържат информация за наличието или липсата на право на отказ на потребителя от тях , срока, в който това право може да бъде упражнено и другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл.29, ал.4 и ал.6 от ЗПК. Но този пропуск не означава , че са нарушени въпросните информационни права на ищцата, уредени с нормите на чл. 29, ал.1, ал.4 , ал.6 от ЗПК и не може , съдът, прилагайки строг формалистичен / буквояден/ подход да приеме , че договорите не отговарят на изискването на чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК , поради което да ги обяви за недействителни , каквато тежка последица/ без да има смисъл и право да обсъжда доколко е оправдана от гледище на здравия правен разум/ предвижда чл.22 от ЗПК.