Решение № 317 от 28.05.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 317 гр. София, 28.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Дияна Ценева

Членове:

Теодора Гроздева

Милена Даскалова при участието на секретаря Цветелина В. Пецева като разгледа докладваното от Милена Даскалова Касационно гражданско дело № 20248002102869 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 290 ГПК .

Образувано е по касационна жалба на община Сандански, чрез адв. П. А., срещу решение № 393 от 03.04.2024 г., постановено по гр. д. № 2936/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта му, с която е потвърдено решение № 389/28.06.2023 г. по гр. д. № 1178/2020 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, с което общината е осъдена на основание чл. 49 ЗЗД да заплати на З. Ф. П. обезщетение в размер на 125 000 лв. за неимуществени вреди, причинени от смъртта на сина й А. Г. П., починал на 11.01.2015 г. след пропадане във водоем, находящ се в м. „Ушите“, общ. Сандански, както и в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение община Сандански е осъдена да заплати на З. Ф. П. допълнително обезщетение в размер на 25 000 лв. /сумата над 125 000 лв. до 150 000 лв./, ведно със законната лихва върху цялата присъдена сума от датата на подаването на исковата молба до окончателното изплащане.

Касационната жалба съдържа оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени 1 нарушения на съдопроизводствените правила- основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК.

В открито съдебно заседание процесуалният представител на касатора поддържа подадената касационна жалба.

От ответника по жалбата З. Ф. П., чрез адв. Е. Б., е постъпил писмен отговор, с който се оспорва основателността на жалбата. В проведеното открито съдебно заседание се оспорва касационната жалба в частта й относно определения от въззивния съд обем на съпричиняване.

С определението по чл. 288 ГПК № 3886 от 30.07.2025 г. касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /поради противоречие с практиката на ВКС – Тълкувателно решение № 1 / 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1 / 2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 60287 / 09.12.2021г. по гр.д. № 85 / 2021 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 75 / 13.04.2021г. по гр.д. № 2206 / 2020г. на ВКС, IV г.о.; решение № 208 / 12.03.2021г. по гр.д. № 983 / 2020г. на ВКС, IV г.о./ по въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните.

Допуснато е касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – поради противоречие с практиката на ВКС /решение № 169 / 28.02.2012 г. по т.д. № 762 / 2010г. на ВКС, II т.о., решение № 249 / 16.11.2016г. по гр.д. № 902 / 2016г. на ВКС, IV г.о. и решение № 148 / 07.03.2024 г. по гр.д. № 1933 / 2023г. на ВКС, III г. о./. по въпроса за начина на определяне на степента на съпричиняване на вредоносния резултат.

По първия правен въпрос, по който е допуснато касационно обжалване :

Според трайната практика на ВКС / т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК; решение № 44 от 10.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1963 / 2019 г., II г. о; решение № 217 от 9.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 761 / 2010 г., IV г. о.; решение № 24 от 28.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4744 / 2008 г., I г. о.; решение № 15 от 30.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4604 / 2014 г., IV г. о., както и посочената от касатора/, която напълно се споделя от настоящия състав на ВКС, задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения. Това задължение на съда произтича и от разпоредбите на чл.12 и чл. 235 ГПК, според които съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, подлежащи на установяване, като обсъди всички доказателства по делото, 2 доводи и възражения на страните в рамките на спора, въведен с въззивната жалба.

По втория правен въпрос за начина на определяне на степента на съпричиняване на вредоносния резултат, в практиката на ВКС, която се споделя от настоящия състав на ВКС, се приема, че пострадалият съпричинява увреждането си, когато и негово поведение е в причинна връзка с вредата, без това поведение да прекъсва причинната връзка между вредата и поведението на делинквента. Степента на приноса за настъпването на вредите се определя при конкретно съобразяване на установените по делото факти, като се съпоставят поведението на увредения с това на делинквента и се отчете тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат. Сравнението в поведението им ще обоснове конкретната преценка за реалния принос и разпределянето на отговорността за причиняването на деликта. Приема се, че намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, като самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда.

По касационната жалба :

По предявен от З. Ф. П. против община Сандански, а при условията на евентуалност срещу Областна администрация – Благоевград, иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди е образувано адм. д. № 685/2018 г. на Административен съд – Благоевград и с решение № 1170/07.06.2019 г. искът е уважен. Т. решение е обезсилено с решение № 8831/06.07.2020 г. по адм. д. № 11874/2019 г. на Върховния административен съд, като е прието, че исковата молба е нередовна и е налице неяснота относно характера на предявения иск като такъв за непозволено увреждане по ЗЗД (подсъден на общите съдилища) или иск по ЗОДОВ (подсъден на административните съдилища). При новото разглеждане на делото съставът на Административен съд – Благоевград на основание чл. 135, ал. 2, във вр. с ал. 1 от АПК е прекратил производството пред него и делото е изпратено по подсъдност на ОС – Благоевград, където е образувано гр. д. № 1178 / 2020 г. Първоинстанционният съд е приел, че ищцата е предявила иск по чл. 49 от ЗЗД, във вр. с чл. 45 ЗЗД, а в условията на евентуалност по чл. 50 от ЗЗД, за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от 3 смъртта на сина и А. Г. П., починал на 11.01.2015 г. след пропадане във водоем, находящ се в местността „Ушите”, общ. Сандански, като главният иск е счетен за основателен и община Сандански е осъдена да заплати обезщетение в размер на 125 000 лв.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че на 11.01.2015 г. е настъпила смъртта на А. Г. П. (на 20 години), вследствие на пропадане върху воден обект, покрит с лед, находящ се в м. „Ушите“, община Сандански, като смъртта е настъпила от удавяне и хидрошок. Въз основа на събраните по делото доказателства е направен извод, че водоемът, където е настъпил инцидентът, е собственост на община Сандански. Като собственик и „стопанин“ по смисъла на пар. 1 от Наредба за водноспасителната дейност и обезопасяване на водните площи /отм. ДВ, бр. 30 от 5.04.2024 г., но действала към датата на инцидента/, община Сандански е имала задължения по Наредбата да обезопаси с лесно забележими знаци (табели), забраняващи къпането и сочещи конкретната опасност. Освен това въз основа на свидетелските показания е прието за установено, че на мястото не е имало парапети или нискостеблени растения, изпълняващи превантивна и обезопасителна функция. Въззивният съд е направил извод, че изискуемото се по чл. 7 и чл. 8 от Наредбата минимално обезопасяване не е било извършено, като с това си бездействие служители на ответника община Сандански са нарушили нормативно-установени изисквания за осигуряване безопасността на водната площ, което противоправно поведение е в причинна връзка с настъпилата смърт на А. П..

След преценка на критериите, дадени в ППВС № 4/1968г. и конкретните установени по делото обстоятелства, въззивният съд е приел, че справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди възлиза на 300000 лв. Счел е за основателно наведеното възражение за съпричиняване. В тази връзка са изложени мотиви, че П. е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат - бил е пълнолетен и е съзнавал житейската опасност от удавяне и измръзване в конкретния случай, доколкото сам се е пързалял върху замръзнал воден обект при обективна опасност ледът да се пропука и да падне в студената вода и въпреки предупрежденията за опасността от неговите приятели. Прието е, че е налице съпричиняване от 50 %, поради което и определеното обезщетение е намалено на 150 000 лв.

Предвид отговора на втория правен въпрос, по който е допуснато касационно 4 обжалване, изводите на въззивния съд относно размера на съпричиняването на вредоносния резултат, са направени, без при конкретно установените по делото обстоятелства, да е извършена комплексна преценка на действията на делинквента и на пострадалия и степента на тяхната обективна вредоносност, което е довело до необоснованост на приетото от съда, че приносът е от 50%отменително основание по чл. 293, ал.2 ГПК. По аргумент от чл. 293, ал.3 ГПК за обема на приноса на пострадалия следва да се произнесе настоящата инстанция.

Съпоставката на действията по обезопасяване на водния обект, които ответната страна е следвало да извърши, както и поведението на пострадалия, сочат на извод, че приносът на пострадалия е по- голям и следва да се определи на 70 %. Касае се за пълнолетен младеж, който е познавал района, посещавал е водния обект нееднократно, макар и през лятото, знаел е, че не е предназначен за пързаляне през зимата, но се е пързалял по него, въпреки предупрежденията на приятелите си, при това отдалечавайки се от брега. Т.е. независимо от липсата на ограждения от парапети или нискостеблена растителност и на предупредителни табели, пострадалият, при полагане на дължимата се от него грижа за собствената му безопасност, е могъл да избегне настъпването на инцидента, като изобщо не стъпва по заледената повърхност на водния обект. Могъл е да осъзнае възможността за спукване на леда и риска от попадането в ледените води и евентуалната невъзможност да излезе от тях.

Това поведение на пострадалия обаче не може да намали в по- голяма степен отговорността на ответната страна. Поставянето на табели и на ограждения / с парапети или с пояс от нискостеблени растения/ цели едновременно да се акцентира върху вниманието на гражданите рискът от ползването на водния обект, като същевременно и физически се препятства възможността да достигнат до него и съответно в случая липсата им е направила достъпа до водния обект безпрепятствен.

Горното налага извод, че въззивното решение в частта му, с която е присъдено обезщетение в размер на 30 677,51 евро, равняващи се на 60 000 лв. и представляващи разликата над дължимите се 90 000 лв. при отчетено съпричиняване от 70 % на основание чл. 51, ал.2 ЗЗД и присъдените 150 000 лева, следва да се отмени и искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от 30 677,51 евро да бъде отхвърлен.

С въззивното решение е присъдена законна лихва върху обезщетението, 5 считано от датата на предявяване на иска, без въззивният съд да се е произнесъл по въведеното възражение за погасяване по давност на част от вземането за лихви. С оглед отговора на първия правен въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, въззивното решение в тази му част е неправилно като постановено в нарушение на процесуалните правила и е необосновано – отменителни основания по чл. 293, ал.2 ГПК. Тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия и по аргумент от 293, ал.3 ГПК, спорът и в тази му част следва да се разгледа от настоящата инстанция.

С исковата молба, подадена по пощата на 23.08.2018г., е поискано присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, без да е заявено искане за присъждане на законна лихва върху него. С въззивната жалба, подадена на 13.07.2023г., е поискано присъждане на законна лихва от предявяване на иска и правилно въззивният съд, като е съобразил разпоредбата на чл. 214, ал.2 ГПК, е приел, че искането е допустимо. Въззивният съд се е позовал и на практиката на ВКС по приложението на чл. 214, ал.2 ГПК, според която законът не създава ограничения относно крайния момент на предявяване на това искане и то може да бъде направено при всяко положение на делото, включително и пред второинстанционния съд, разглеждащ спора по същество.