Решение № 2935 от 27.10.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2935 гр. София, 27.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Десислава Алексиева при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20221100501397 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и следв.ГПК.

С решение № 20207007 от 03.11.2021 г., постановено по гр.д.№ 6496 по описа за 2019 г., СРС, Второ ГО, 56 с-в са отхвърлен предявените от Агенция „М.“ срещу С. Т. В., искове по чл.422 ГПК вр. с чл.92, ал.1 ЗЗД вр. с чл.35 ЗДСл и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата в размер на 533,33 лв., представляваща неустойка по чл.7 от договор за базов курс на обучение с рег.№ 2603/131 от 09.10.2012 г., начислена за неизпълнение на задължението за работа при ищеца в период от три години след приключване на курса, ведно със законната лихва от 06.08.2018 г. до окончателното й изплащане, както и сумата в размер на 50,23 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 28.08.2017 г. до 01.08.2018 г. Със същото решение е уважен насрещният иск, предявен от С. Т. В. срещу Агенция „М.“ на основание чл.226, ал.2 вр. с ал.3, изр.2 КТ за сумата от 54,54 лв., представляваща обезщетение за пропуснати поради неполагане на труд ползи от задържане на служебната книжка за периода от 01.06.2017 г. до 05.06.2017 г. ведно със законната лихва от 09.04.2019 г. до окончателното й изплащане.

/В частта в която са отхвърлени насрещните искове настоящата инстанция не коментира първоинстанционното решение поради липсата на подадена въззивна жалба от С. Т. В./.

1

Постъпила е въззивна жалба от Агенция „М.“, ищец по първоначалния иск и ответник по насрещните /пред СРС/. Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение в частта в която са отхвърлени претенциите му по чл.422 ГПК вр. с чл.92, ал.1 ЗЗД вр. с чл.35 ЗДСл и чл.86, ал.1 ЗЗД, както и в частта в която е бил уважен насрещния иск.

Решението се обжалва и в частта за разноските. Сочи, че ответницата С. Т. В. сама била поискала да ползва неплатен годишен отпуск за придобиване на квалификация или преквалификация в Сеулския университет, т.е. това било неин личен избор. Работодателят бил проявил разбиране и удовлетворил искането на В. като не предполагал, че след изтичането на неплатения отпуск, тя няма да изработи ефективно, останалата част от задължението си по сключения на 09.10.2012 г. договор за базов курс за обучение, съгласно който служителката се била задължила да работи в рамките на 3 години, считано от 23.03.2013г.-датата на завършване на обучението й. От данните по делото се установило, че ефективно положения от ответницата труд при ищеца до разрешаването на неплатения отпуск бил около 1 година и 5 месеца. След завръщането й от неплатения отпуск до прекратяването на ТПО ответницата била отработила около 8 месеца и след това подала заявление за прекратяване на правоотношението на основание чл.103, ал.1,т.1 от ЗДСл, считано от 31.05.2017 г. Това означавало, че ответницата е нарушила правилото на чл.5, т.3 от договора да работи при работодателя от 1 до 3 години при което неизпълнение ответницата следвало да възстанови разходите за обучението съответно на неизпълнението. По отношение твърдението на съда /явно се има предвид мотивите на обжалваното решение/ , че страните не били уговорили под „работа“ да се зачита само времето в което ответницата реално полага труд и не е в отпуск, намира за неправилно и неоснователно.

Съдебната практика, която СРС цитирал била относима в хипотезата на чл.163 КТ. В случая било приложимо правилото на чл.64, ал.3 ЗДСЛ при което за служебен стаж се зачитало само 30 дни от една календарна година.

Затова за времето от 25 календарни месеца, през което служителката била ползвала неплатен отпуск, служебен стаж не се признавал с изключение на тези 30 календарни дни по правилото на чл.64, ал.3 ЗДСЛ, т.е. останалото време не се считало за реално отработено. Това било така по арг. от чл.116, т.3 от ЗДСл. Счита, че страните били уговорили задължение на ответницата „да отработи реално“ договорения 3 годишен период. Решението било неправилно и в частта в която е уважен насрещния иск като сочи, че в случая се касаело не до трудова, а до служебна книжка. Счита, че при започване на работа по трудово правоотношение не е налице задължение за представяне на служебна книжка. В този смисъл В. не била претърпяла пропуснати ползи.

Следвало да се вземе предвид и, че забавата на ответника /по насрещния иск/ била само 3 дни. Освен това тази забава била обусловена от факта, че следвало да бъдат отразени ползваните от ищцата /по този иск/ платен и неплатен отпуск, които били ползвани многократно.

Затова се иска решението да бъде отменено в обжалваната му част и 2 вместо това постановено друго, с което претенциите на ищеца /пред СРС/ да се уважат, а насрещният иск като неоснователен да се отхвърли. Претендират се разноски.

Постъпил е отговор от С. Т. В., ответник по първоначалните искове и ищец по насрещните /пред СРС/. Излага се становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на решението на СРС в обжалваните от Агенция „М.“ части. Счита, че от СРС не са допуснати сочените от въззивника нарушения на материалния закон. Решението било съобразено със съдебната практика. Следвало да се вземе предвид, че служебното правоотношение между страните е прекратено по взаимно съгласие, т.е. прекратяването не било по вина на служителя. Позовава се на редакцията на чл.35, ал.3 ЗДСЛ, действала до изменението, обн. в ДВ., бр.57 от 2016 г., съгласно която възстановяването на разходите за обучение се дължало само при виновно неизпълнение от страна на държавния служител. Такова проявление имала и разпоредбата на чл.35, ал.5 от ЗДСл, действаща след горецитираното изменение. Счита, че разпоредбата на чл.35, ал.5 ЗДСл е императивна. Сочи, че съдебната практика на която се позовава въззивника е неотносима в случая, тъй като там се касаело до неизпълнение на задължението на обучавания да завърши успешно. Доводите във връзка с уважаването на насрещния иск също били неоснователни, тъй като била налице хипотезата на чл.113 ЗДСл. Доколкото в тази хипотеза ЗДСл не уреждал размера на обезщетението, то по правилото на чл.46, ал.2 ЗНА субсидиарно приложение намирал КТ. В противен случай щяло да се достигне до неравноправно третиране на работещите по служебно правоотношение в сравнение с тези по трудов договор. Претендират се разноски.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивника е бил уведомен на 11.11.2021 г.

Въззивната жалба е подадена на 25.11.2021 г., следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване; въззивната жалба е допустима.

По основателността на въззивната жалба:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка настоящата инстанция приема, че обжалваното решение в чаастта по иска по чл.422, ал.1 ГПК е постановено във валиден и допустим процес:

Заповедта за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК от 28. 09.2018 г. , издадено по ч.гр.д.№ 51749 по описа за 2018 г. е съобщена на длъжника на 03.04.2019 г.

Възраженията по чл.414, ал.1 ГПК са подадени на 03.12.2018 г.

3

Указанията по чл.415 ГПК са достигнали до знанието на заявителя на 03.01.2019 г.

Исковата молба е предявена на 31. 01.2019 г., т.е. в срок.

/Относно допустимостта на обжалваното решение в частта по насрещния иск, съдът ще изложи мотиви по-долу при обсъждане на производството по този иск/.

По доводите във въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че договора за обучение на който ищеца основава претенцията си по чл.422 ГПК вр. с чл.92 ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД, е подчинен на уредбата в общия граждански закон /ЗЗД/, респ. Съдържанието му е предоставено на договорната свобода на страните по чл.9 и чл.20 а, ал.1 ЗЗД. Съдържанието на договора следвало да се тълкува по реда на чл.20 ЗЗД. По отношение на спорния въпрос дали тригодишният срок, уговорен в договора за обучение, е текъл по времето, когато ответницата е била в неплатен годишен отпуск, СРС е приел, че за време на работа при ищеца следва да се признаят и всички допустими отпуски по ЗДСл, вкл. и неплатените такива. Това било така, защото страните не били уговорили, че под “работа” при ищеца следва да се зачита само времето в което ответницата реално полага труд и не е в отпуск като се е позовал на приетото в решението по в.гр.д.№ 15641 по описа за 2019 г. на СГС. При тези си мотиви СРС е достигнал до извода, че в периода от 23.03.2013 г. до 22.03.2016 г. ответницата е изпълнила задължението си да работи в Агенция “М.”, доколкото правоотношението между страните било прекратено на 31.05.2017 г. Ето защо, след като ответницата била изпълнила належно задължението си, за ищеца не било възникнало неустоечно вземане и искът по чл.92 ЗЗД вр. чл.35 ЗДСл бил неоснователен. При липсата на неустоечно задължение, то и искът по чл.86, ал.1 ЗЗД се явявал неоснователен.

По насрещния иск по чл.226, ал.2 КТ относно обезщетението за задържане на служебната книжка, СРС е приел, че се установило книжката да е върната на ищцата на 05.06.2017 г. От представение от ищцата трудов договор № 166/2017 г. се установило, че същият е сключен на 02.06.2017 г., а ищцата била постъпила на работа на 05.06.2017 г. Ответникът не оспорвал, че е задържал служебната книжка на ищцата в периода от 01.-05.06.2017 г. По въпроса за задължението на работодателя да върне трудовата книжка е прието, че нормата на чл.111, ал.3 ЗДСл е аналогична на тази по чл.350, ал.1 КТ, т.е. книжката следвало да се върне незабавно при прекратяване на правоотношението. Непредаването на книжката от страна на работодателя препятствало възможността работника да постъпи на друга работа, съответно да реализира трудов доход,поради което законът презумирал настъпилите от незаконното задържане на книжката, вреди. Тежестта за оборване на презумпцията се носела от работодателя, респ. от органа по назначаване.

Размерът на обезщетението се определял по реда на чл.226, ал.3,изр.2 КТ, т.е.

4 от размера на брутното трудово възнаграждение /БТВ/, т.е. същият бил нормативно определен, така било прието и в решение № 519 от 09.01.2012 г. по гр.д.№ 1741/2010 г. на ВКС, Четвърто ГО. В случая БТВ възлизало в размер на 600 лв. или за работните дни от 01.06.2017 г.- 04.06.2017 г. , които били 2 дни, обезщетението възлизало в размер на 54,54 лв.и за тази сума претенцията е била уважена, а за разликата до пълния предявен размер от 152,27 лв. искът е отхвърлен.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:

По иска по чл.422, ал.1 ГПК:

Не се спори, че страните са бил обвързани от договор за базов курс № 1603/131 от 09.10.2012 г.

Съгласно чл. 35. (1) ЗДСЛ, редакция, която е действала към момента на сключване на процесния договор, Органът по назначаването осигурява условия за повишаване на професионалната квалификация и преквалификация на държавния служител.

(2) Когато нуждите на службата налагат, разходите за повишаване на професионалната квалификация и преквалификация на държавния служител са за сметка на съответната администрация.

(3) (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Държавният служител, изпратен на обучение с обща продължителност повече от един месец в рамките на една календарна година при условията на ал. 2, се задължава да работи в съответната администрация за период от една до три години. Условията и конкретният срок се уговарят между органа по назначаването и държавния служител. При виновно неизпълнение на задълженията от страна на държавния служител той възстановява разходите по обучението съответно на неизпълнението.

Договорът за повишаване на квалификацията и преквалификация, не представлява трудов договор и по отношение на него са приложими общите правила на гражданското право. В този смисъл е трайната съдебна практика.