Решение № 4569 от 18.08.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4569 гр. София, 18.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елена И.ова

Членове:

Ивета М. Антонова

МАРИЯ Н. СТОЙКОВА при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Елена И.ова Въззивно гражданско дело № 20211100506693 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение № 20272308 от 09.12.2020 г., постановено по гр.д.№ 63 077/2019 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 168 състав Главна дирекция „Гранична полиция“ при МВР е осъдена да заплати на П. С. С., ЕГН ********** на основание чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР във връзка с чл.187, ал.5, т.2 от ЗМВР /ред. до изм. с ДВ бр.60/20 г./ сумата 1 404,00 лева, представляваща възнаграждение за 234 часа положен извънреден труд за периода от 01.07.2016 г. – 30.10.2019 г., включващ времето от 30 минути за инструктаж преди застъпване на смяна, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата, както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 248,00 лева – обезщетение за забава върху тази главница, считано от падежа на всяко вземане до предявяване на исковата молба, като предявеният от ищцата П. С. С. иск по чл.179, ал.1, във вр. с чл.187, ал.5, т.2 от ЗМВР /ред до изм. с ДВ бр.60/20 г./ за сумата 1 452,00 лева, представляваща възнаграждение за 242 часа извънреден труд, преизчислен като дневен с коефициент 1,143 за периода: 01.07.2016 г. – 30.10.2019 г. е отхвърлен като неоснователен.

Със същия акт състав Главна дирекция „Гранична полиция“ при МВР е осъдена да заплати на П. С. С. на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 159,66 лева – разноски по делото, както и на основание чл.78, ал.6 ГПК по сметката на Софийски районен съд сумата 66,08 лева – държавна такса и 159,66 лева – разноски за възнаграждение за вещо лице съобразно уважената част от исковете, а П. С. С. е осъдена да заплати на Главна дирекция „Гранична полиция“ съобразно отхвърлената част от исковете сумата 46,78 лева – юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК.

Така постановеното съдебно решение е обжалвано от ищеца П. С. С. – чрез процесуалния й представител адв.Ш. – в частта, в която е отхвърлен предявеният от нея иск по чл.179, ал.1, във вр. с чл.187, ал.5, т.2 от ЗМВР /ред до изм. с ДВ бр.60/20 г./ за сумата 1 452,00 лева, представляваща възнаграждение за 242 часа извънреден труд – положен нощен труд, преизчислен в дневен с коефициент 1,143 за периода: 01.07.2016 г. – 30.10.2019 г. Във въззивна жалба се поддържа, че в атакуваната му част първоинстанционното решение е неправилно и незаконосъобразно, като са наведени доводи, че неоснователно съставът на 1

СРС е приел, че в случая не е налице празнота в нормативната уредба и не следва да се прилагат субсидиарно разпоредбата на чл.9 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/, както и общия граждански закон – Кодекс на труда /КТ/.

Изложени са съображения, въз основа на които ищцата счита, че е налице е налице празнота в закона, която обуславя приложението по аналогия на НСОРЗ и КТ; че редът за отчитане на работното време при работа на смени в МВР не е специален, не е регламентиран изрично и не урежда в пълнота спорната материя; че неоснователно се приема, че нормалната продължителност на работното време през нощта за служителите на МВР е 8 часа, с оглед на което следвало да намери приложение коефициент 1, е не коефициент 1,143 съобразно разпоредбата на чл.140, ал.1 КТ, установената, с която закрила е специална, както и че в конкретната хипотеза са налице всички предпоставки на КТ и НСОРЗ, които обуславят уважаването на предявения от ищцата иск в обжалваната част.

Моли въззивния съд да отмени атакуваното решение в обжалваната част и да постанови ново, с което да осъди ответникът-работодател да й заплати сумата 1 452,00 лева – допълнително трудово възнаграждение. Претендира присъждането на направените разноски пред СРС и СГС.

Ответникът по тази жалба – Главна дирекция „Гранична полиция“ при МВР, гр.София в срока по чл.263, ал.1 ГПК не е депозирал отговор на същата.

Постановеното първоинстанционно решение е обжалвано и от ответника Главна дирекция „Гранична полиция“ при МВР – в частта, в която са уважени предявените срещу нея искове за главница в размер на 1 404,00 лева – възнаграждение за положен труд да времето за явяване на инструктаж, ведно със законната лихва и лихва за забава в размер на 248,00 лева. Във въззивна жалба на ответника се поддържа, че първоинстанционното решение в атакуваната от него част е неправилно поради неправилно прилагане на материалния закон. Наведени са доводи, че отработеното време, в което се включва и времето за инструктаж, се е изчислявало сумарно с прихващане на положителните с отрицателните разлики на тримесечен период, като за формирания резултат, който е надвишавал нормата на работните часове е заплащан като извънреден труд; че по отношение на действителния брой отработени часове съгласно чл.23, ал.1 от Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. за отработеното време от държавните служители, работещи на смени, за отчетния период за отчетния период се изготвя протокол /приложение № 1 от наредбата/, изготвящ се на тримесечен период и се изплаща не тримесечие, като спецификата при този вид отчитане на отработеното време е, че това време се отчита в часове, а не в дни, поради което отработените часове могат да излизат извън рамките на работното време, както и че в тази връзка в чл.26, ал.1 от същата наредба е регламентирано, че при сумарно отчитане на работното време общият брой на отработените часове по график се сравнява с нормата работни часове за отчетния период, получена от броя календарни работни дни за периода, умножени по цифрата осем, като получените часове над тази норма се отчитат като положен труд извън редовното работно време, каквато е хипотезата по чл.26, ал.3 от същия акт. Релевирани са съображения и че предвид приложените платежни бележки и приетото заключение на вещото лице това задължение е своевременно изпълнено от ответника в пълния полагаем размер, както и от изслушаната съдебно-икономическа експертиза е видно, че през разглежданите процесни периоди отработеното време от ищеца е отчетено правилно, а за положения извънреден труд е изплатено полагащото се възнаграждение.

Моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваната от дирекцията част и да постанови друго, с което да отхвърли изцяло исковите претенции за сумата от 1 404,00 лева – възнаграждение за положен труд за времето за явяване на инструктаж, ведно със законната лихва от исковата молба и сумата от 248,00 лева – лихва за забава като неоснователни. Претендира присъждането на разноски по делото.

Ответникът по тази жалба – П. С. С., гр.София в срока по чл.263, ал.1 ГПК е депозирал отговор на същата, с който жалбата е оспорена като неоснователна. Релевирани са доводи за необоснованост на изложените в жалбата твърдения и възражения и за тяхното противоречие със събрания по делото доказателствен материал.

Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивните жалби са допустими – същите са подадени от легитимирани страни в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валид2 ността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената служебна проверка по реда на чл.269, изр.1 ГПК настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част, като по отношение на същото не намира приложение нито едно от изключенията, визирани в посоченото ТР на ОСГТК на ВКС, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението по релевираните в жалбите доводи.

Анализът на събрания по делото доказателствен материал и приетите за безспорно факти в производството, обосновава безспорния извод, че в исковия период: 01.07.2016 г. – 30.10.2019 г., страните по спора са били в служебно правоотношение, по силата на което ищцата П. С. С. е изпълнявал длъжността „старши полицай в ГПП – Аерогара София“ в структурата на „Гранично полицейско управление – София към Главна дирекция „Гранична полиция“ към МВР, като е работила на смени по график на 12-часови дежурства, вкл. и работа през нощта – от 22,00 ч. до 06,00 ч., при сумарно отчитане на работното време на тримесечни периоди.

Не се спори в процеса, което е видно и от приетото заключение на допуснатата от първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице Д.Ж., че за процесния период служителката П. С. С. е отработила 524 смени, от които 231 нощни; че за този период на същата са заплатени 650 часа извънреден труд, като смяната от 12 часа е отчитана за 12 часа; че времето за явяване на инструктаж /развод/ от 30 минути преди началото на всяка смяна не е отчитано при определянето на извънредния труд, както и че броя часове за явяване на инструктаж 30 минути преди всяка смяна са 262 часа.

Съгласно данните от разглежданото доказателство отработените часове като нощен труд в периода: 01.07.2016 г. – 30.10.2019 г. са 1 848 часа, както и че при приравняване на отработените часове нощен труд към дневен такъв с коефициент 1,143 се получава разлика в размер на 264 часа, която не е заплатена.

Предмет на инстанционен контрол във въззивното производство по жалба на ищцата е са предявените при условията на обективно съединяване осъдителни искове от страна на ищцата П. С. С. с правно основание чл.179, ал.1, във вр. с чл.187, ал.5, т.2 от ЗМВР /ред. до изм. с ДВ бр.60/20 г./ за сумата 1 452,00 лева, представляваща допълнително възнаграждение за 242 часа положен извънреден труд, преизчислен като дневен с коефициент 1,143 за периода: 01.07.2016 г. – 30.10.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата.

По делото безспорно е установено, че в периода: 01.07.2016 г. – 30.10.2019 г. между страните в процеса е съществувало валидно служебно правоотношение, по силата на което ищцата в качеството й на „старши полицай“ в Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР, със статут на държавен служител по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР, е полагала труд на 12-часови дежурства по график, включително и през нощта при сумарно изчисляване на работното време.

Спорните в производството въпроси са свързани с това дали при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд са приложими разпоредбите на КТ и НСОРЗ – в частност разпоредбата на чл.9, ал.2 от визираната наредба, или се прилагат разпоредбите на специалния ЗМВР и издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове, и оттук дали е налице извънреден труд при превръщане на нощните часове в дневни по реда на чл.9, ал.2 НСОРЗ.

Отговорът на тези въпроси е даден в Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2023 г. по тълк.дело № 1/2020 г. на ОСГК на ВКС. Съгласно задължителните за съдилищата съгласно чл.130, ал.2 ЗСВ разяснения на същото, при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд от служители на Министерство на вътрешните работи не са приложими разпоредбите на Кодекса на труда и на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /в частност разпоредбата на чл. 9, ал.2 от същата наредба/ и следва да се прилагат разпоредбите на специалния Закон за Министерството на вътрешните работи и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове.

Съгласно разпоредбата на чл.46, ал.2, изр.1 ЗНА, за да се приложи правна уредба по аналогия, е необходимо да има празнота в закона. Както е прието в мотивите на визираното тълкувателно решение, които настоящият състав напълно споделя, ЗМВР не съдържа празнота относно продължителността на работното време на служителите в МВР, изразено в 3 брой на часовете. С императивната норма на чл.187, ал.1 ЗМВР е предвидено, че нормалната продължителност на работното време е 8 часа дневно /40 часа седмично при 5-дневна работна седмица/, като по смисъла на чл.187, ал.1 ЗМВР „8 часа дневно“ означава 8 астрономически часа, независимо от частта на денонощието, в която работният ден е разположен – в „светла“ част на деня или през нощта – в „тъмната“ му част, която е от 22,00 часа до 06,00 часа. Съпоставката на нормите на чл.187, ал.1 и ал.3 ЗМВР с тази на чл. 140 КТ показва, че разпоредбите на ЗМВР установяват по-голяма продължителност на работното време на нощния труд на служителите от МВР в сравнение с тази на работниците и служителите по трудово правоотношение. Установената с разпоредбите на ЗМВР по-голяма продължителност на работното време на нощния труд за служителите от системата на МВР се аргументира с основните функции на МВР, регламентирани в чл.2, ал.1 ЗМВР, а именно: защита на правата и свободите на гражданите, противодействие на престъпността, защита на националната сигурност, опазване на обществения ред, пожарна безопасност и защита на населението.