Решение № 11489 от 11.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 11489 гр. София, 11.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско дело № 20251110141179 по описа за 2025 година

Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно основание чл.6 от ЗПФУР, вр. чл. 9 от ЗПК и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че З.

В. С., че дължи на „И.Ф.“ ЕООД сумата 1166,66 лева - главница по Договор за кредит №**********/11.01.2024 г., ведно със законна лихва от 29.01.2025 г. до изплащане на вземането, сумата 211,58 лева - договорна лихва за периода от 11.03.2024 г. до 05.01.2025 г., сумата 07,51 лева - мораторна лихва за периода от 05.01.2025 г. до 17.01.2025 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр. дело №6060/2025 г. по описа на СРС.

Ищецът твърди, че вземането произтича от договор за кредит, сключен с ответникът, който е в неизпълнение за връщане на заемната сума в срок, ведно с договорна лихва. Претендира обезщетение по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

Ответникът, чрез особен представител, оспорва исковете с доводи, че не е получил твърдяната заемна сума и доколкото не носят негов подпис оспорва доказателствата, представени от ищеца.

Съдът, като обсъди въведените в процеса факти, с оглед на събраните по делото доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235, ал. 2 от ГПК, по свое убеждение намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Oт договор за предоставяне на кредит №**********/11.01.2024 г. се установява, че по реда на чл. 6 от ЗПФУР страните по спора са сключили договор за потребителски кредит по см. на чл. 9 от ЗПК, съгласно който се предоставят заемни средства от 1400 лв. за срок на ползване 360 дни, при фиксиран ГЛП 40,15 % и ГПР от 48,44 %, като са взети предвид следните допускания: договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране на лихви за забава и неустойки за неизпълнение. Видно от чл. 3, ал. 1 от договора потребителят се задължава в срок до 5 дни, считано от 1 датата на сключване на договора, да предостави на кредитодателя едно от следните обезпечения: 1. Банкова гаранция в полза на кредитора за сумата по чл.

2, ал. 1, т. 4 (1700,12лв.) със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора или 2. Две физически лица-поръчители, които да отговарят на изискванията на кредитодателя свързани с възраст, минимален осигурителен доход, липса на непогасени кредити и да подпишат договор за поръчителство. Съгласно чл. 3, ал. 2 от договора, в случай на неизпълнение на задължението по предходната алинея, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 709,92 лв. В тази връзка ищецът още в заповедно производство посочва, че признава клаузата за неравноправна, в който смисъл е решение на КЗП, същата е премахната и не е част от съдържанието на договора.

От разписка №************/11.01.2024 г., издадена от третото лице „И.П.“ АД, подписана от ответника, се установява, че е получил заемните средства.

Сключеният договор по своята правна същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Не се твърди сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, и следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите.

Ето защо договорът се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, респ. забраната за неравноправни клаузи за наличието, на които съдът следи служебно.

На основание чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от с.з., договорът за потребителски кредит е недействителен.

Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът трябва да съдържа, а по арг. от чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, клауза - ясна и разбираема за приложимия годишен процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съдът счита, че е ирелевантно за действителността на кредитното правооношение, че клаузата за неустойка е била изключена от условията по договора след решение на КЗП чрез обявление интернет платформата на заемодателя. На основание чл. 20а, ал.2 от ЗЗД това не е сторено чрез сключване на анекс за изменение на договора подписан от двете страни, а освен това преценката за нищожност следва да се прави към момента на сключване на договора, а не към последващ момент.

Съгласно чл. 16 от ЗПК, задължение на кредитора е преди да предостави заемните средства да извърши за своя сметка оценка на кредитоспособността на потребителя. Съдът намира, че уговорената неустойка произтича от неравноправна, съгласно чл. 143 от ЗЗП, поради което и нищожна клауза, вкл. на осн. чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Уговорката е във вреда на потребителя; не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Това е така, тъй като 2 кредиторът прехвърля своята отговорност за дължимата професионална грижа по чл. 16 от ЗПК на потребителя. Неустойката обезпечава не изпълнението на длъжника, а преддоговорно задължение на кредитора за правилната преценка за кредитиране, и реално не обезщетява вреди от противоправно и виновно поведение на длъжника. Поради това се касае за прикрита възнаградителна лихва, доколкото се увеличава цената за ползване на заемните средства.

Потребителят е задължен в необосновано кратък срок да осигури обезпечение, което да отговаря на многобройни условия, изпълнението на които икономическите и социални фактори изискват време и съдействие от държавни и частни организации, което прави обективно невъзможно спазването му.

Неустойката е в размер необосновано висок, с оглед стойността на главницата по договора, поради което противоречи на чл. 143, т. 5 от ЗЗП. Клаузата е част от типизиран и предварително изготвен текст, при което и на основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП като неравноправна е недействителна. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка уговорка в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на с.з. е нищожна.

Съобразно правилото на чл. 20 от ЗЗД, при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват, във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. На тълкуване подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие. Целта е да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите и да не се подменя формираната и обективирана в договора. За това съдът не е властен да допълва или изменя волята на страните, особено що се касае за основен елемент от съдържанието на договора.

Основните престации по договора за кредит се състоят в това, че кредитодателят се задължава основно да предостави на разположение на кредитополучателя определена парична сума, а последният от своя страна основно се задължава да възстанови същата, поначало с лихви. По арг. § 1, т. 1 отДР на ЗПК, общи разходи по кредита за потребителя обхваща всички разходи, включително лихви, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните такси. Съгласно тази разпоредба посочените разходи включват и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, ако сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. Дали действително става въпрос за допълнителни услуги, а не за конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит, е въпрос на конкретен анализ и преценка на условията по повод и при които е сключен договора за кредит. Според Решение от 21.03.2024 г. по д. № C‑714/22 на СЕС, проверката не може да се основе единствено на обстоятелството, че допълнителните услуги са били поискани свободно при сключването на този договор; а да се вземе предвид всички разпоредби на договора за кредит и неговите общи условия, както и правния контекст и фактическите обстоятелства, в които се вписва този договор, за да установи дали сключването му е обусловено от закупуването на съответните допълнителни услуги, или е станало задължително по силата на тези разпоредби и общи условия, или при предлаганите условия, и дали в действителност с договорна конструкция не се цели възнаграждението за заетата сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора посредством уговорки относно тези допълнителни услуги, така че то да не се съдържа изцяло в посочения договор и следователно да не попада в обхвата нито на понятието „общи разходи по 3 кредита за потребителя“, нито на понятието „ГПР“; и по този начин да се заобиколи закона – чл.19,ал.5 от ЗПК. Прието е, ако в договора за потребителски кредит не е посочен ГПР, в контекста на българското законодателство включващ всички предвидени разходи по § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, договорът се счита за освободен от лихви и разноски, съответно води до неговата нищожност и връщане от страна на потребителя само на предоставената в заем главница, на основание чл. 22, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В конкретния случай съдът приема, че кредитният продукт е предоставен при предварително изготвен договор, с бланково съдържание, без реален избор за потребителя относно уговорката за неустойка. Това се потвърждава от обстоятелството, че неустойката към датата на сключване на договора се счита за част от дълга на длъжника, като включена в погасителната вноска, и че независимо от упражнения избор дължи неустойка при неизпълнение. Съдът отчита, че в процедурата по кандидатстване за кредит в интернет приложението на ответното дружество относно избор на параметри на кредита предварително е посочено, че при непредоставяне на обезпечението ще се начислят разходи, но без никаква яснота, вписано с дребен и блед шрифт, за което не е предвиден изричен отказ от страна на потребителя, респ. се касае случая автоматично предварително избиране на съдържанието на договора, каквото един средно информиран потребител ще възприеме като препоръчителен или дори задължителен избор, особено в контекст на банков продукт. Това нарушава принципа за ясно и недвусмислено съгласие, тъй като изборът не е резултат от активна воля на потребителя, а от техническа настройка, дадена от търговеца, което прави компрометирано наличието на информиран избор за потребителя. Съдът намира, че уговорената в договора престация на потребителя, чието основание е с цел да получи или да продължи да ползва заемните средства, и предвид обстоятелствата при които се начислява, следва да се приеме, че наречена „неустойка“, касае плащане на скрито възнаграждение на кредитора за времето, през което е лишен от паричния си ресурс. Стойността на горепосочената неустойка не е обявена в годишния процент на разходите и той съществено се различава от действителния, което съдът приема на осн. чл. 161-162 от ГПК, с оглед бездействието на ищеца за събиране на ССчЕ. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което влече нищожност на целия договор на осн. чл. 22 от ЗПК.

Разпечатката съдържа 23 от 35 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/ab51b323-d5b6-4797-94ef-1937a4dde6aa