Разпореждане № 1109 от 08.04.2025, Районен съд - Несебър

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 1109 гр. Несебър, 08.04.2025 г.

РАЙОНЕН СЪД – НЕСЕБЪР, III-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Сл. Петров като разгледа докладваното от Петър Сл. Петров Частно гражданско дело № 20252150100477 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.410 от ГПК.

Образувано е по заявление на „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 203374133, със седалище и адрес на управление: град София, булевард България № 81В, ап.3, представлявано от управителите Х.М.М. и П.В., чрез процесуалния си представител юристконсулт Е.Д.Ц., за издаване на заповед за изпълнение за сумата в размер на 200 лева, представляваща неизплатена главница по Договор за потребителски кредит № 575108 от 19.10.2019г., сумата в размер на 25,41 лева, представляваща договорна лихва за периода от 19.10.2019г. до 19.04.2020г., сумата в размер на 219,89 лева, представляваща мораторна лихва, начислена за периода от 19.04.2020г. до 26.03.2025г., законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението до окончателното й изплащане, сумата в размер на 1 449,59 лева, представляваща неустойка съгласно Раздел VIII „Неустойки“, чл.17 от договора за потребителски кредит, сумата в размер на 28,99 лева, представляваща направени по делото разноски за платена държавна такса и сумата в размер на 100 лева за юристконсултско възнаграждение, срещу длъжника Д. Е. С. с ЕГН **********, постоянен и настоящ адрес: ***.

В производството по издаване на заповед за изпълнение заявителят може да поиска издаването на такава заповед за вземания за парични суми или заместими вещи, когато искът е подсъден на районен съд. В настоящия случай заявлението е за заплащане на парична сума под 25 000 лева, което определя подсъдността на иска на районен съд, съгласно правилата на родовата подсъдност по чл.103 и чл.104 от ГПК.

Съгласно чл.411, ал.1 от ГПК заявлението се подава до районния съд по постоянния адрес или по седалището на длъжника, а заявление срещу потребител се подава до съда, в чийто район се намира настоящият му адрес. Настоящият адрес на длъжника е в град Несебър, поради което компетентен да се произнесе по заявлението е именно Несебърският районен 1 съд.

За издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК процесуалният закон изисква заявлението да е подадено за вземане на парични суми или заместими вещи и искът да е подсъден на районен съд, да не са налице отрицателните предпоставки на чл.411, ал.2, т.2 от ГПК. Подаденото заявление следва да отговаря на правилата за редовност на заявлението съгласно чл.411, ал.1, т.1 от ГПК и на исковата молба, към която препраща нормата на чл.410, ал.2 от ГПК, респективно надлежна индивидуализация на вземанията и описание на обстоятелствата относно съществените елементи на твърдяното право са безусловно изискуеми за редовността на всяко заявление в заповедната процедура.

Съгласно чл.411, ал.2, т.2 и т.3 от ГПК съдът отказва да издаде заповед за изпълнение, ако искането е в противоречие със закона или добрите нрави, както и дали се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, или е налице обоснована вероятност за това, като съдът следи служебно за наличието на отрицателна процесуална предпоставка.

Длъжникът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а „СТИК-КРЕДИ“" АД като финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т.е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК и на кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 от ЗПК. Сключеният между тях договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон – ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – Глава VI на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна – чл.21, ал.1 от ЗПК.

Според настоящия съдебен състав уговорената в чл.17 от договора за потребителски кредит № 575108 / 19.10.2019г. неустойка действително излиза извън присъщите й функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението – до три дни след сключване на договора, и многобройни, и на практика почти неизпълними в този срок, изисквания към евентуалния поръчител. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезщетение на вземането си под формата на поръчителство, то той би могъл да сключи договора след като длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договор. Изводът, че така уговорената неустойка представлява скрита добавка към възнаградителната лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането 2 за неустойка, а именно разсрочено, заедно с всяка една от 6-е погасителни вноски. С оглед на тези съображения, съдът приема, че така уговорената неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което прави клаузата, предвиждаща нейното заплащане, нищожна поради противоречие с добрите нрави. В този смисъл са и разясненията по т.3 от Тълкувателно решение № 1/2009г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСТК на ВКС. От представения погасителен план е видно, че при отпусната заемна сума в размер н а 200 лева, неустойката, макар и посочена в друга графа, е в размер на 228,67, т.е. неустойката е по-висока от размера на главницата по кредита. Следователно, при включването на неустойката към разходите по кредита, то ГПР по процесния договор неминуемо би прехвърлил законоустановения лимит на разходите по чл.19, ал.4 от ЗПК, а именно ще бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определени с постановление на Министерския съвет на Република България, който е 50%. На основание чл.19, ал.5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал.4 ограничения, се считат за нищожни. Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се предоставя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 от ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи обезпечение, е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка. Ето защо следва извода, че уговорена по този начин, тя излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, създава условия за неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата и нарушава принципа за справедливост. Процесната клауза е неравноправна и съгласно чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗПт, според която разпоредба неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е и уговорка, която го задължава при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Ето защо на основание чл.146, ал.1 от ЗЗПт и доколкото няма данни да е индивидуално уговорена, напротив, предвидена е и в чл.45 от ОУ, тази клауза е нищожна, поради което произтичащото от нея вземане е недължимо от потребителя-длъжник по договора за заем. От друга страна евентуалните вреди, които ще се компенсират с процесната клауза, са съизмерими с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Както бе посочено, в чл.16, ал.1 от ЗПК обаче е 3 предвидено задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчна информация. При тава положение се налага извод, че тя е в противоречие с целта на тази законова разпоредба, тъй като с нея на практика се прехвърля риска от неизпълнение на вмененото от законодателя на кредитора-търговец задължение да провери платежоспособността на потребителя-длъжник върху последния. Също така се вменява на длъжника задължение да осигури обезпечение след като заемът е отпуснат, а ако не го направи, задължението му нараства значително, което благоприятства достигането на свръхзадлъжнялост, което е допълнителен аргумент за противоречието й с добрите нрави.

На следващо място, с уговарянето на такива клаузи, се заобикаля и законът – чл.33, ал.1 от ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесните клаузи за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна.

Съгласно Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело С-714/22, което, с оглед задължителния си характер, следва да бъде съобразено при разрешаването на поставения правен въпрос за последиците от установяване недействителността на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договорите за потребителски кредити, в частност това по чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, предвид разпоредбата на чл.22 от ЗПК, че липсата на някой от посочените реквизити на договора за кредит води до недействителност на целия договор.

С оглед съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед изискването при изчисляването на този процент да се посочат всички разходи по чл.3, б.Ж от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия договор както непосочването на този процент. По тези съображения е прието, че чл.10, пар. 2, б.Ж и чл.23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл.3, б.Ж от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита освободен от лихви и разноски така, че обявяването на неговата нищожност да води до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.

От горните задължителни указания по тълкуването на Директива 2008/48, както и от цитираната в решението по дело С-714/22 предходна практика на СЕС следва, че преценката за неравноправност и поради това – за нищожност по смисъла на чл.146, във връзка с чл.143 от ЗПК на посочените ГПР и ГЛП в договор за потребителски кредит е релевантна и за преценката относно нищожността на целия договор съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК.