Определение № 2637 от 24.09.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2637 гр. София, 24.09.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росица Божилова

Членове:

Анна Ненова

Татяна Костадинова като разгледа докладваното от Анна Ненова Касационно търговско дело № 20268002900672 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е въз основа на касационна жалба на Фолксваген Аутоферзихерунг АГ (Volkswagen Autoversicherung AG ), застрахователно дружество регистрирано във Федерална Република Германия, срещу решение № 1261 от 05.11.2025г. по в.гр.д. № 385/2024г. на Апелативен съд – София, поправено с решение № 42 от 13.01.2026г. С решението, като е отменено частично и е потвърдено частично решение № 260818 от 08.06.2023г. по гр.д.

№ 10383/2019г. на Софийски градски съд, касаторът е осъден да заплати на Е.

С. Г. допълнително сумата от 52 502 лева, а на Я. В. Г. допълнително сумата от 57 500 лева, със законната лихва за забава от 12.04.2017г. до окончателното плащане. Присъдените суми представляват обезщетения за претърпените неимуществени вреди от смъртта на В. Г., съпруг на Е. С. Г. и баща на Я. В. Г., настъпила на 22.08.2016г. при пътнотранспортно произшествие на територията на Република Унгария по причина на водач на моторно превозно средство, гражданската отговорност на когото е била застрахована при застрахователното дружество. За присъдените като обезщетения 6 586 лева и 6 045. 76 лева (при приспадане на извършените от застрахователя плащания) 1 първоинстанционното решение като необжалвано е влязло в сила.

Касаторът намира въззивното решение за недопустимо в цялост, тъй като съдът е излязъл извън правомощията си за проверка на правилността на първоинстанционното решение. Във въззивната жалба не е имало оплаквания и възражения, свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД във връзка с чл. 16 от Регламент „Рим ІІ“. Решението е недопустимо и в частта, с която апелативният съд не е спаднал присъдените от първата инстанция необжалвани суми – 6 586 лева за Е. С. Г. и 6 045. 76 лева за Я. В. Г..

Евентуално ако все пак е имал правото да разгледа и приложи чл. 52 от ЗЗД във връзка с чл. 16 от Регламента, апелативният съд е следвало служебно да изтълкува и приложи императивните норми в тяхната цялост, а не повърхностно и непълно. Нормата на чл. 52 от ЗЗД не е особена повелителна норма по смисъла на чл. 16 от Регламент „Рим ІІ“. Не са изпълнени кумулативните изисквания, изложени в решението на СЕС по дело С-86/23 – разглежданото правно положение да има достатъчно тясна връзка с държавата членка на сезирания съд, като в същото време въз основа на подробен анализ на текста, общата структура, целите и контекста на приемане на тази национална разпоредба нейното зачитане да се счита от решаващо значение в рамките на правния ред на тази държава членка, тъй като преследва цел за защита на съществен обществен интерес и която не може да бъде постигната чрез прилагане на правото, определено съгласно член 4 от Регламента. Претърпените от близките роднини вреди трябва да се считат за непреки последици по смисъла на член 4, § 1 от Регламент „Рим ІІ“ и следователно не влияят върху привръзката, определяща приложимото право.

Единствената връзка с България в случая е местоживеенето на ищците и на загиналото лице. ПТП е настъпило в Унгария, мястото на установяване на застрахователя е в Германия, а там е и гражданството и мястото на обичайно пребиваване на причинителя на вредата, както и там е регистрирано превозното средство. Също съгласно изложеното от касатора въззивният съд не се е произнесъл по доводите на страната, че нормата на чл. 52 от ЗЗД не е особена повелителна норма, както и че не са изпълнени кумулативните изисквания, изложени в решението на СЕС. Отделно от това определеното обезщетение е и завишено. Присъденият размер на неимуществените вреди от по 140 000 лева за всеки от ищците не е подкрепен в нужната степен от 2 установеното по делото. Обжалваното решение се определя от касатора и като очевидно неправилно.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото правни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз – касационни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.

Конкретно формулираните въпроси са:

1.) Какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото предвид разпоредбата на чл. 269, изр. 2 от ГПК, според която служебната му проверка има за предмет валидността и допустимостта (в обжалваната част) на първоинстанционното решение, а по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата? Длъжен ли е съдът да осигури правилното приложение на императивния материален закон независимо от изложеното в жалбата?

Според касатора по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с мотивите на т. 1 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение № 572 от 09.10.2025г. по гр.д. № 4187/2023г. на ВКС, ГК, І г.о.

2.) Може и/или следва ли чл. 52 от ЗЗД да се прилага като особена повелителна норма по смисъла на член 16 от Регламент „Рим ІІ“ въз основа на обстоятелството, че болките и страданията на ищците са се проявили, проявяват се и ще продължават да се проявяват на територията на Р България и това обстоятелство само по себе си явява ли се достатъчно значимо, така че зачитането на правилото от българския правов ред за обезщетяване на неимуществените вреди по справедливост (чл. 52 от ЗЗД) да е от решаващо значение в рамките на правния ред на България, тъй като преследва цел за защита на съществен обществен интерес, а именно да се постигне в максимална степен заместваща облага на претърпените болки и страдания от морално естество?

Във връзка с въпроса касаторът сочи решение на СЕС от 05.09.2024г. по дело С-86/23 (съответно евентуално постановено решение по т.д. № 330/2021г.

3 на ВКС, ТК, ІІ т.о, по което е било отправено преюдициалното запитване), както и решение от 10.12.2015г. по дело С-350/14, на които въззивното решение противоречи.

3.) Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими съм предмета на спора, фактите, на които се основават, и доказателствата за тях? В мотивите на въззивното решение трябва ли да бъде посочено кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, като конкретно, ясно и точно изложи в решението си върху кои доказателства основава възприетата фактическа обстановка? Въззивният съд длъжен ли е да изложи собствени доводи във връзка с наведените в жалбата оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение и да обсъди доказателствата, събрани по надлежния процесуален ред, във връзка с доводите на въззивника във въззивната жалба? За задължението на въззивната инстанция да отговори на всички доводи и възражения, изложени във въззивната жалба, в рамките на предмета на проверката по чл. 269 от ГПК, независимо от процесуалната възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд?

По тези въпроси, според касатора, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 222 от 27.03.2018г. по т.д. № 505/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 8 от 19.01.2018г. по т.д. № 2435/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., ППВС № 1/53г., ППВС №7/1965г., ППВС № 1/1985г., ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000г. и др.

От насрещните страни по жалбата Е. С. Г. и Я. В. Г. е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат обстоятелствата по спора. Изцяло се споделят фактическите и правни изводи на въззивния съд в решението му.

Сочи се съдебна практика на българските съдилища (ВКС), на която присъдените обезщетения съответстват по размер.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

4

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел от фактическа страна, че на 22.08.2016г., на територията на Република Унгария, Автомагистрала M 1 от гр. Хегьешхалом към гр. Гьор, км 145-248, е настъпило пътнотранспортно произшествие. Водачът на лек автомобил марка “Сеат”, модел “Ибиса”, с немски peг. номер М - ER 2412, се движел в лявата лента на магистралата. Поради невнимателно и непредпазливо шофиране управляваният автомобил излязъл от пътя на тревния банкет до вътрешното платно. Водачът забелязал това и завъртял на дясно волана, поради което настъпил сблъсък в лявата страна на движещия се в същата посока микробус “Рено Трафик” с ремарке с peг. № DL- 936 GL/OB-0170-EB и микробусът се преобърнал. В резултат на преобръщането настъпила смъртта на В. Г., който пътувал на задната лява седалка на превозното средство. Във връзка с инцидента в Полицейско управление на гр. Мошонмагяровар, отдел “Пътна Полиция”, е било образувано дело N 08040/1031/2016.Вu. Повдигнато е било обвинение срещу водача на автомобила „Сеат“ за извършено престъпление по чл. 235, ал.1, ал. 2, т. „б“ от Наказателния кодекс на Република Унгария и по дело № В15/2017/5 на Окръжния съд в същия град срещу него е била постановена и е влязла в сила присъда от 22.03.2017г. За обстоятелствата относно пътния инцидент в първоинстанционното производство е била изслушана също комплексна съдебномедицинска и автотехническа експертиза.

Ищците са били съответно съпруга и син на загиналия В. Г.. Те са претърпели болки и страдания от смъртта му. В този смисъл въззивният съд е съобразил показанията на изслушаните в първоинстанционното производство двама свидетели (М. С. и С. С.), близки на ищците. Според дадените показания съпрузите живеели заедно в България до смъртта на В.. Той се грижел за издръжката. Я. живеел сам, а не заедно с родителите си, но с тях бил в добри отношения. Често се чувал по телефона с баща си. Поне веднъж месечно посещавал родителите си, за да се виждат. И двамата ищци понесли тежко загубата на своя съпруг и баща. Затворили се в себе си.

Също съгласно възприетото от въззивния съд водачът на автомобила 5 марка “Сеат” е имал валидна застраховка, сключена с германската застрахователна компания Фолксваген Аутоферзихерунг АГ (ответника) по застрахователна полица № VM-**********, валидна към датата на събитието.

Представител на това застрахователно дружество на територията на Република България е било дружеството ЗАД „Алианц България“ АД, към което на 12.01.2017г. ищците са предявили претенции за заплащане на обезщетение. Съгласно писмо от ЗАД „Алианц България“ АД до тях от 12.10.2017г. определените им обезщетения за претърпените неимуществени вреди са били в размери от 1 200 000 HUF и 2 200 000 HUF. Тези обезщетения, според дружеството, са съответствали на правните норми на унгарското законодателство и съдебна практика.

Предложените обезщетения са били счетени от ищците за занижени, при което те са предявили исковете си по делото – за заплащане на суми от 150 000 лева за Я. В. Г. и 160 000 лева за Е. С. Г., със законната лихва за забава от датата на ПТП до окончателното плащане.

Междувременно извънсъдебно на Е. С. Г. са били платени като обезщетение 10 914 лева, както и с второ платежно нареждане от 21.09.2020г.

– 1 028. 34 лева, а на 28.09.2020г. – 54. 50 лева. На Я. В. Г. са били преведени 3 300 евро като обезщетение (6 454.24 лева).

При тези приети за установени фактически обстоятелства съставът на Апелативен съд – София е посочил, че счита, че приложимото право в случая е унгарското. Съгласно разпоредбата на член 4, § 1 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим II“) приложимото право към извъндоговорни задължения, произтичащи от непозволено увреждане, е правото на държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпил вредоносният факт и независимо в коя държава или държави настъпват непреките последици от този факт. Относно това приложимо право във въззивната жалба на Е. С. Г. и на Я. В. Г. не е имало изложени възражения.