Решение № 1217 от 27.11.2023, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 1217 гр. Бургас, 23.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Албена Янч. Зъбова Кочовска

Членове:

Таня Д. Евтимова

Радостина П. Иванова при участието на секретаря Станка Д. Чавдарова като разгледа докладваното от Таня Д. Евтимова Въззивно гражданско дело № 20232100501504 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Предмет на въззивна проверка е решение № 1434/28.06.2023г., постановено от Районен съд – Бургас по гр.д. № 810/2023г. С това решение съдът:

ОТХВЪРЛЯ иска на Д. К. В., ЕГН: ********** от **** против „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК: 131001375 със седалище и адрес на управление в гр. София, район Витоша, ж.к. „Малинова долина“, ул. „Рачо Петков Казанджията“ № 4 -6, представлявано от управителя Райна Иванова Миткова да се приеме за установено на основание чл.439 от ГПК, че В. не дължи на дружеството сумата от 5 000 лева, претендирана като частичен иск от общо задължение в размер на 20 653,48 лева и представляваща главница по договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № 002СС-R-000059/28.05.2008г., сключен с „Първа инвестиционна банка“ АД, за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК № 2890/03.07.2012г. и изпълнителен лист 4376/27.06.2016г. по ч. гр. д. № 5404/2014г. по описа на Районен съд – Бургас.

Подадена е въззивна жалба от Д. К. В. против решение № 1434/28.06.2023г., постановено от Районен съд – Бургас по гр.д. № 810/2023г. Жалбоподателят въвежда оплакване за неправилно и необосновано решение. Той твърди, че районният съд е постановил решението си в противоречие със събрания по делото доказателствен материал и не е обсъдил твърденията в исковата молба, които са подкрепени със съдебна практика. В. иска от въззивната инстанция да отмени първоинстанционното решение и да постанови друго, с което да уважи предявения отрицателен установителен иск.

Въззивната страна се представлява в съдебно заседание от адвокат Симеона Йорданова, която поддържа основанията за отмяна на решението, въведени в жалбата.

Адвокат Йорданова пледира за уважаване на жалбата и за присъждане на съдебни разноски.

Ответната страна „ЕОС Матрикс“ ЕООД представя писмен отговор, в който изразява 1 становище за неоснователност на жалбата. Въззиваемото дружество иска от съда да отхвърли жалбата и да потвърди първоинстанционното решение.

Въззиваемата страна не се представлява в съдебно заседание.

Като взе предвид твърденията на страните и събраните по делото доказателства, Бургаският окръжен съд намира за установено следното:

ФАКТИ:

На 27.09.2016г. Районен съд – Бургас издава заповед № 2890/27.09.2016г. за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК, с която разпорежда на длъжника Д. К.

В., ЕГН: ********** да заплати на „Първа инвестиционна банка” АД сумата от 20 653,48 лева, дължима съгласно извлечение от счетоводните книги на банката към 21.09.2016г., по сключен договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № ***** от 28.05.2008г., представляваща: просрочена главница в размер на 5000 лева, просрочена договорна лихва за периода от 19.05.2010г. до 20.09.2016г. в размер на 8276,66 лева, дължима наказателна лихва за периода от 08.06.2010г. до 20.09.2016г. в размер на 7 183,02 лева, годишна такса за поддържане на карта за 2011г., 2012г. и 2013г. в размер на 117 лева, разноски за събиране на вземането към 21.09.2016г. в размер на 76,80 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението - 21.09.2016г. до окончателното й изплащане, както и разноските за заповедното производство в размер на 413,07 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 839,80 лева. На същата дата, Районен съд – Бургас издава изпълнителен лист № 4376/27.09.2016г. в полза на „Първа инвестиционна банка” АД.

На 13.10.2016г. ЧСИ Делян Николов с рег.№ 804 в КЧСИ образувано изпълнително дело № 20168040400813 за вземането на банката срещу длъжника Д. В.. В хода на изпълнителното производство, ЧСИ извършва справки за имущественото състояние и трудовите договори на длъжника, а на 10.11.2016г. изпраща покана за доброволно изпълнение. Поканата е връчена лично на В. на 12.11.2016г.

На 16.05.2017г. ЧСИ прекратява изпълнителното дело по отношение на първоначалния взискател „Първа инвестиционна банка „АД и конституира като взискател в производството „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД въз основа на договор за цесия.

На 17.07.2017г. ЧСИ налага запор върху банкова сметка на длъжника в Банка ДСК ЕАД.

На 03.02.2022г. „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД прави искане за прекратяване на изпълнителното дело. С постановление от 08.02.2022г., ЧСИ прекратява производството на основание чл.433, ал.1, т.2 от ГПК.

На 03.02.2022г. „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД подава молба за образуване на ново изпълнително дело срещу длъжника В. въз основа на същия изпълнителен лист № 4376/27.09.2016г. В молбата е инкорпорирано искане за налагане на запор върху банковите сметка на длъжника. На 18.05.2022г. ЧСИ образувано изпълнително дело № 20228040400277 за събиране на същите вземания и изпраща покана за доброволно изпълнение на длъжника от 24.06.2022г.

На 29.07.2022г. Д. В. иска от ЧСИ да прекрати изпълнителното производство заради погасяване на вземанията по давност. С разпореждане от 01.08.2022г. ЧСИ отказва да прекрати изпълнителното дело.

2

На 10.02.2023г. Д. К. В. предявява против „ЕОС Матрикс“ ЕООД отрицателен установителен частичен иск с правно основание чл.439 от ГПК за сумата от 5 000 лева, представляваща част от общо задължение в размер на 27 065,13 лева по договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № ***** от 28.05.2008г. В нарочна молба вх. № 08508/01.03.2023г., подадена след указание на съда за конкретизиране на вземането, В. посочва, че сумата от 5 000 лева, която претендира при условията на частичност, представлява просрочена главница по договора от 28.05.2008г. В исковата молба, В. твърди, че вземането е погасено по давност, тъй като от 04.08.2016г. – датата, на която е обявена предсрочната изискуемост на задължението по договора до месец май 2019г. са изминали повече от три години и главницата се счита за погасена на основание чл.114, ал.1 от ЗЗД, а акцесорните задължения – на основание чл.111, ал.1, б. „в“ от ЗЗД. Така, към месец август 2022г. цедираното вземане на банката е погасено. Според ищеца, в конкретния случай трябва да се приложи кратката погасителна давност, тъй като е проведено само заповедно производство и вземането на кредитора не е установено по съдебен ред.

Ответната страна представя писмен отговор, в който оспорва иска и твърди, че в настоящия случай е приложима общата петгодишна давност. Според ответника, последното изпълнително действие, от което започва да тече давността, е извършено на 17.07.2017г. с налагане на запор върху сметка на длъжника в Банка ДСК. На 03.02.2022г. е подадена молба за образуване на ново изпълнително дело, в която е направено искане за налагане на запор.

Така, общата петгодишна давност не е изтекла към датата на образуване на изпълнително дело № 20228040400277.

В хода на първоинстанционното производство са приети материалите по изпълнително дело № 20168040400813 и изпълнително дело № 20228040400277, двете по описа на ЧСИ Делян Николов.

Въз основа на събраните доказателства, Районен съд – Бургас постановява решение, с което отхвърля иска на В., като приема, приложимата давност за погасяване на вземането е петгодишна и тя е прекъсната с молбата на взискателя от 03.02.2022г. Съдът отхвърля възражението на ищеца за прилагане на кратката погасителна давност и посочва, че според практиката на ВКС в случаи като процесния, приложение намира общата давност, която започва да тече от датата на издаване на изпълнителния лист (решение № 50295/23.01.2023г. на ВКС по гр. д. № 1030/2022г.). Съдът анализира тълкувателната воля на ОСГТК по т.10 от ПР № 2/2013г. и формира извод, че последното валидно изпълнително действие, което прекъсва давността е извършено на 03.02.2022г., преди да изтече петгодишния давностен срок.

Въз основа на изложените факти, съдът достигна до следните

ПРАВНИ ИЗВОДИ:

Жалбата е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна, за която решението поражда неблагоприятни правни последици. Поради това, е процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Предметният обхват на въззивното произнасяне е очертан с разпоредбата на чл.269 от ГПК. Според правилото на цитираната норма въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите 3 въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената проверка по реда на чл.269 от ГПК, съдът констатира, че обжалваното решение е валидно - постановено е от законен състав в пределите на правораздавателната му власт и в предвидената от ГПК писмена форма. Подписано е и е разбираемо.

Решението е допустимо – произнесено е при наличие на правен интерес от търсената защита и при определен съобразно с принципа на диспозитивно начало предмет на спора.

Решение № 1434/28.06.2023г. е правилно. Този извод се налага по следните съображения:

Исковата защита срещу материалната незаконосъобразност на изпълнението е разписана в чл.439 от ГПК. Според правилото на цитираната норма длъжникът може да оспори изпълнението чрез иск, който може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Анализът на цитираната правна норма обосновава извод, че отрицателният установителен иск по чл.439, ал.1 от ГПК, с който се оспорва изпълняемото право, трябва да се основава на факти, които не са преклудирани със сила на присъдено нещо. В този смисъл е задължителната съдебна практиката на ВКС, обективирана в определение № 956/22.12.2010г. по т.д. № 886/2010г., І ТО. За разлика от извънсъдебните изпълнителни основания по чл.237 от ГПК (отм.), заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет и влизат в сила, независимо от факта, че съдебно дирене не се провежда. Поради това, разпоредбата на чл.439, ал.2 от ГПК се прилага и за факти, които са настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение на основанията, посочени в чл.416 от ГПК (когато не е подадено възражение в срок, когато възражението е оттеглено или когато вземането е установено с влязло в сила съдебно решение).

Възражението на въззивната страна, че вземането на „ЕОС Матрикс“ ЕООД се погасява с изтичане с кратката тригодишна давност, е неоснователно.

Съгласно разпоредбата на чл.117, ал.1 от ЗЗД от прекъсването на давността започва да тече нова давност. Според алинея втора, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. Според задължителната практика на ВКС изискването на чл.117, ал.2 от ЗЗД за петгодишен срок на новата давност, се прилага както, когато вземането е установено с влязло в сила съдебно решение, така и когато е установено с влязла в сила заповед за изпълнение. Това е така, защото влязлата в сила заповед за изпълнение установява с обвързваща страните сила, че определеното по основание и размер вземане съществува към момента на изтичане на срока за подаване за възражението (решение № 118/07.07.2022г., постановено от ІІІ ГО на ВКС по гр. д. № 4063/2021г.) В конкретния случай, длъжникът не е подал възражение против заповедта за изпълнение и същата е влязла в сила. Поради това, на основание гореизложената съдебна практика, вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение, се погасява с петгодишна давност. Съдебната практика, на която се позовава жалбоподателя във въззивната жалба, не променя този извод. В цитираното от В. решение № 365/08.12.2016г. по т. д. № 170/2016г., Бургаският окръжен съд прилага общата погасителна давност за главницата по договора, а кратката давност само за лихвите. Действително, искът в конкретния случай е предявен частично от общото вземането на кредитора, представляващо сбор от главница, лихви и такси. В представената по делото уточняваща молба обаче, (с вх.№ 8505/01.03.2023г.), процесуалният представител на ищеца е заявил изрично, че „предявеният иск е частичен такъв за сумата от общо 5 000 лева, представляваща просрочена главница“. При това положение, изводът на районния съд, че за спорното вземане се прилага общата петгодишна давност е правилен и обоснован.