Решение № 454 от 19.05.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 454 гр. Стара Загора, 19.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Генчо Атанасов при участието на секретаря Живка М. Димитрова като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело № 20255530100394 по описа за 2025 година

Предявени са искове с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.10, чл. 19 ЗПК и чл. 143, ал. 1 ЗЗП.

Ищцата Н. Ю. П. твърди в исковата си молба, че на 24.04.2020 г. сключила потребителски договор за кредит №... с ответното дружество за сумата от 500,00 лева. В договора било посочено, че щяла да се ползва услугата „Динамично плащане”, за което се дължала сума в размер на 157,30 лева, или 30 % от размера на главницата. Заплащането на допълнителната такса „Динамично плащане“ било включено към месечните погасителни вноски по договора за кредит №.... Клаузата по чл. 9 ал. 2, с която било договорено допълнително плащане към кредитора от договора, била неравноправна, следователно и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като задължавала потребителя да заплати сума, в размер на 30% за услуга, която не била извършена. Тази клауза не била индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП, тъй като фигурирала в Общите условия към договор за потребителски кредит, публикувани на интернет страницата на „Би енд джи кредит“ ЕООД. Клаузата на чл. 9 ал. 2 от договора, където било именно задължението за заплащане на допълнителната такса, в общ размер на 157,30 лева, била нищожна. Тази клауза била нищожна и поради противоречие с добрите нрави. Така договореното заплащане на суми и такси водело до оскъпяване на кредита, за което не се предоставяла каквато и да била услуга, а се целяла допълнителна печалба. С чл.

9 ал. 2 страните договорили такса динамично плащане, съгласно която ищцата следвало да заплати сумата в размер на 157,30 лева. Съгласно чл. 10а ал. 2 от Закона за потребителския кредит кредиторът не можел да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Тоест уговорената в чл. 9 ал. 2 такса била в 1 пряко противоречие на императивните разпоредби на ЗПК. Целта на таксите и комисионните по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК била да се покрият административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредит.

Горепосоченото възнаграждение представлявало печалба на кредитора и с уговарянето му се заобикаляла императивното изискване, установено в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според което годишният процент на разходите не можел да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент 0.1 %, плюс 10 %, което означавало, че лихвите и разходите по кредита не можели да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, били нищожни на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК. Така заедно с договорената лихва и допълнителните възнаграждения в размер на 30 % всичко това обуславяло извода, че горепосоченото ограничение било превишено /в този смисъл бил и § 1, т. 1 и 2 от ДР на ЗПК/. Следователно клаузата на чл. 9 ал. 2 начисляваща допълнително възнаграждение за кредитора, била нищожна - чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. /.Посочената клауза от процесния договор била нищожна поради нарушение на закона и поради накърняване на добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от ЗЗП поради неравноправност. Ищцата моли съда, да постанови решение, с което да прогласи нищожността на клаузата по чл. 9 ал. 2, предвиждаща заплащането на такса за „Динамично плащане” в размер на 157,30 лева, от Договор за паричен заем №..., сключен между страните, като нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.10, чл. 19 ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. Претендира разноски.

Ответникът „БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ“ ООД, гр. София заявява, че всички твърдения, изложени от ищцата, не отговаряли на обективната истина и били неоснователни. С клаузата на чл.9, ал.2 от договор № ... е не се накърнявали добрите нрави. Те не били в противоречие с общоприети житейски норми на справедливост и добросъвестност, както и с правилата за поведение, установени в обществото. Нямало и как да бъде обратното, тъй като дейността на финансовите институции се осъществявала при регулаторен режим, строг контрол и договор при общи условия, необходими за да се гарантира пазарната дисциплина и сигурността на клиентите. Принципите за доброволност при договарянето в рамките на установената от чл.9 ЗЗД договорна свобода и за еквивалентност на насрещните престации на договарящите при двустранните договори не били етични, а правни принципи, които били скрепени с правни норми, и евентуалното противоречие с тези принципи можело да доведе до нищожност на договора, поради противоречие със закона или липса на съгласие, но не и до нищожност, поради накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. В практиката съществували решения, които аргументирано приемали изложената по- горе постановка. В решенията, които приемали, че нееквивалентността на престациите противоречала на добрите нрави, никъде не се откривало на кои добри нрави, на кои разбирания в обществото, на кои морално-етични правила подобна сделка 2 противоречала. Просто лаконично се посочвало, че сделката била нищожна, като се обяснявали теоретичните конструкции за добрите нрави или пък се преценявала еквивалентността въз основа на критерии, които се определяли за всеки конкретен случай.

Неоснователно било твърдението, че предлаганото от кредитора доброволно действие представлявало скрита възнаградителна лихва и по този начин се заобикалял законът.

Изискването на чл.11, т.10 от ЗПК било да бъде наличен ГПР, което било сторено в договора. Твърдението на жалбоподателя, че този процент не отговарял на истината и не бил изчислен съгласно методиката, посочена в закона било неоснователно. Съвсем неправилно се приемало, че заявеното от жалбоподателя, в ролята му на страна по процесния договор за кредит допълнително действие било част от ГПР. То не се калкулирало в ГПР. В допълнителните разпоредби на ЗПК много ясно и еднозначно била дадена дефиницията за общ разход по кредита - общ разход по кредита за потребителя били всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които били известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга било задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита било в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Общият разход по кредита за потребителя не включвал нотариалните такси. Ищецът, като страна по договор за потребителски кредит, сам пожелал допълнителното действие. Всяко действие, което кредиторът предоставил, било по желание на потребителя. Никога допълнителното действие не било задължителна предпоставка за отпускане на кредит от страна на „Би енд Джи Кредит“ ООД. т.е договорът за кредит можел да се сключи и без него.

Пакетът от действия присъствал в Стандартния Европейски формуляр (СЕФ) като цена, т.е не можело да се твърди, че ищецът не разбрал за него. Присъствайки в преддоговорната информация и фактът, че ищецът сам пожелал да го ползва отхвърлял и твърдението, че клаузата била уговорена индивидуално от кредитора и била неравноправна по смисъла на чл.144, т.9 от ЗЗП. Ответникът моли съда да отхвърли като неоснователно твърдението на ищеца, както и да присъди в полза на дружеството направените разноски, включително и юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намери за установено следното.

На 24.04.2020 г. страните са сключили Договор за кредит № MAX_..., по силата на който ответникът се е задължил да предостави на ищцата потребителски кредит под формата на заем в размер на 500 лв. Съгласно чл.5 от договора ищцата е следвало да върне сумата по кредита в размер на 540 лева, при ГПР – 31,84 %, годишен лихвен процент – 26,93 % и срок на кредита - 6 месеца.

В чл.9, ал.2 от Договор за кредит № MAX_.../24.04.2020 г. е уговорено задължение на ищцата да заплати парична сума за динамично плащане по кредита в размер на 157,30 лв., 3 която е дължима на равни части за периода на кредита, съразмерно добавени във всяка една погасителна вноска от погасителния план. С подписването на договора за потребителски кредит тази уговорка става част от същия, доколкото предметът й е неразривно свързан с предмета на заемното правоотношение между страните, а задължението, което възниква за потребителя, се включва в подлежащото на изпълнение задължение по кредита, тъй като се разсрочва във времето и става част от дължимите вноски по погасителния план.

Съдът намира, че така постигнатото съгласие за допълнителна услуга по Договор за кредит № MAX_.../24.04.2020 г. противоречи на императивни законови разпоредби, което обуславя неговата нищожност по чл.26, ал.1 ЗЗД. Разпоредбата на чл.10а, ал.1 от ЗПК предвижда, че кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора. Нормата на чл.10а, ал.2 от ЗПК обаче забранява кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Разпоредбата на чл.10а, ал.4 от ЗПК изисква видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит.

В случая възнаграждението за допълнителна услуга несъмнено се дължи за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. Разходите за предоставяне на отпуснатия финансов ресурс по местожителството на длъжника и тези за събиране на дължимите погасителни вноски по местожителството на длъжника, т.е. такива, свързани с изпълнение на поетото договорно задължение, представляват именно разходи по управление на кредита.

С уговарянето на възнаграждение за допълнителна услуга, което се разсрочва и се включва в размера на погасителните вноски, се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, ограничаваща размера на ГПР. Посочената сума несъмнено се явява разход по кредита и е следвало да бъде включена в ГПР. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съобразно разпоредбата на чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.

Освен това е налице неравноправност на атакуваната клауза по смисъла на чл.143, т.3 от ЗЗП, тъй като за потребителя се въвежда разход за допълнителна услуга, който е очевидно непропорционален спрямо размера на отпуснатия заем. Посочената неравноправност, доколкото лисват данни за индивидуалното й уговаряне, обуславя нищожност на клаузата по чл.146, ал.1 ЗЗП. В същия смисъл е налице и произнасяне на СЕС по дело C‑714/22 /С.Р.Г. срещу „Профи Кредит България“ ЕООД/. В Решение от 21.03.2024 г. по посоченото дело се приема следното: „Клаузите относно допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, по принцип не спадат към основния предмет на този договор по смисъла на тази разпоредба и следователно подлежат на преценка за 4 неравноправност.“