Решение № 132 от 15.10.2021, Окръжен съд - Разград

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 132 гр. Разград, 14.10.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и седми септември, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:Анелия М. Йорданова

Членове:Рая П. Йончева

Атанас Д. Христов при участието на секретаря Небенур Р. Хасан като разгледа докладваното от Атанас Д. Христов Въззивно гражданско дело № 20213300500245 по описа за 2021 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 302 от 15.06.2021г. по гражданско дело № 20213330100100 по описа за 2021 година на РС – Разград, съдът е постановил следното:

ОСЪЖДА АЗМ. ЮМ. Х., ЕГН********** и Х. М. Х., ЕГН********** двамата с адрес гр.Цар Калоян, ул. Дунав 7, ДА ЗАПЛАТЯТ СОЛИДАРНО на АЛ. С. П., ЕГН5705015050, адрес гр.Цар Калоян *** сумата 4000лв./четири хиляди лева/, представляващ обезщетение за причинени неимуществени вреди - физически болки и страдания, уплаха, стрес и неудобство, притеснение и несигурност, в резултат на настъпил инцидент на 29.08.2020г. при който техния син Й. А.Ю., не разбиращ свойството и значението на постъпките си и не е могъл да ръководи действията си, е причинил на ищеца травматични увреждания в областта на лицето, довели до временно разстройство на здравето, неопасно за живота както и е отправял закани за убийство, ведно със законната лихва от 29.08.2020г. до окончателното изплащане на сумата, като ОТХВЪРЛЯ иска до първоначално предявения размер като неоснователен.

1

ОСЪЖДА АЗМ. ЮМ. Х., ЕГН********** и Х. М. Х., ЕГН********** двамата с адрес гр.Цар Калоян, ул. Дунав 7, ДА ЗАПЛАТЯТ на АЛ. С. П., ЕГН5705015050, адрес гр.Цар Калоян *** сумата 1076лв./хиляда и седемдесет и шест лева/ за разноски.

ОСЪЖДА АЛ. С. П., ЕГН5705015050, адрес гр.Цар Калоян ул. София №36, ДА ЗАПЛАТИ на АЗМ. ЮМ. Х., ЕГН********** и Х. М. Х., ЕГН********** двамата с адрес гр.Цар Калоян, ул. Дунав 7 сумата 80лв.

/осемдесет лева/ за разноски.

ОСЪЖДА АЛ. С. П., ЕГН5705015050, адрес гр.Цар Калоян ул. София №36, ДА ЗАПЛАТИ 80лв. /осемдесет лева/ за държавна такса по сметка на РС Разград.

Недоволни от постановения съдебен акт, само в частта относно размера на присъденото обезщетение за претърпените вреди - за разликата над 500 лв. до присъдените 4 000 лв., както и в частта с която са осъдени да заплатят разноски, са останали жалбоподателите АЗМ. ЮМ. Х. и Х. М. Х., които го обжалват, чрез пълномощника си адвокат Р.М. от АК-Сливен.

Намират решението в обжалваната част за неправилно и незаконосъобразно.

Намират, че присъденото обезщетение в размер на 4 000 лв. е прекомерно, не съответства на получените увреждания. Сочи се, че провокацията на ищеца е отключила агресията на болния им син Й. А.Ю.. Съдът не се е произнесъл по възражението на ответниците – жалбоподатели, че с поведението си ищецът е допринесъл да бъде нападнат от сина им. Твърди се, че бащата – ответник е упражнил контрол над сина си, като го е придружил до магазина, изчакал го е да напазарува, а след нанасянето на ударите бащата е избутал сина си, така че да преустанови нападението. Относно другият ответник - майката Х. М. Х., се сочи, че тя не дължи нищо на ищеца. Синът й Й. е бил придружаван от баща си. Законът не вменявал задължение двамата родители едновременно да следят поведението на психично болния си син. В случая неправилно е ангажирана отговорността на майката. Прави се искане решението в обжалваната част, да бъде отменено и вместо не го да се постанови друго, което се намали размера на присъденото обезщетение до размера на 500 лв.

В срока по чл. 263, ал.1 ГПК, насрещната по жалбата страна, чрез пълномощника си адвокат Анна Мария К. Н. от АК – Разград депозира отговор на жалбата. Намира същата за допустима, но неоснователна. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Излага подробни съображения.

Претендира разноски.

В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция, при редовност в призоваването, от жалбоподателите се явява АЗМ. ЮМ. Х., а жалбоподателя Х. М. Х. не се явява. За двамата жалбоподатели се явява пълномощникът им адвокат Р.М. от АК – Сливен. Поддържа въззивната жалба, като конкретизира, че обжалва решението само в частта за разликата 2 над 500 лв. до присъдения размер от 4 000 лв. Отново моли съда да намали размера на присъденото обезщетение до посочения в жалбата – 500 лв. Прави възражение по чл. 78, ал.5 ГПК относно разноските за адвокатско възнаграждение на насрещната страна.

В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция, при редовност в призоваването, въззиваемата страна АЛ. С. П. не се явява. Явява се пълномощникът му адвокат Анна Мария Кънчева Н. от АК – Разград.

Пълномощникът на първи место моли въззивната жалба да бъде върната, поради неотстраняване на нередовности и въззивното производство да бъде прекратено. По същество излага подробни съображения за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. След приключване на съдебното заседание, депозира и молба с вх. № 2989 от 30.09.2021г., с която прилага съдебна практика - препис от Определение № 177 от 14.10.2020 г. на ВКС по ч. гр. д.

№ 2519/2020 г., I г. о., ГК. С молбата отново се излагат съображения за необходимост от връщане на въззивната жалба поради неотстраняване на нередовности.

Разградският окръжен съд след като се запозна с твърденията, изложени във въззивната жалба, като обсъди и анализира събраните по делото доказателства, като взе предвид становищата, изразени във въззивната жалба и писмения отговор, като обсъди доводите на страните, изразени в съдебно заседание и при спазване разпоредбата на чл. 235 ГПК, прие за установено следното:

Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е частично основателна.

Разградският окръжен съд, при проверка по чл. 269 ГПК намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Настоящият въззивен състав споделя изцяло фактическата обстановка по спора, установена от първоинстанционният съд на база събраните по делото доказателства, както и правните изводи, с изключение на извода за размера на справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тези мотиви, с изключение на определения размер на обезщетението.

Приобщените в хода на въззивното производство са писмени доказателства, по чл. 266 ГПК не водят до промяна във фактическата обстановка възприета от първоинстанционния съд.

По възражението на въззиваемата страна, че въззивната жалба следва да бъде върната, на осн. чл. 262, ал.2, т.2 ГПК.

Съдът намира възражението за неоснователно. Сочена от 3 въззиваемата страна практика на ВКС - Определение № 177 от 14.10.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2519/2020 г., I г. о., ГК, е неотносима по настоящия казус. В цитираното определение се сочи за процесуалното задължение на жалбоподателя да внесе дължимата държавна такса по сметка на въззивния съд и да представи документа за това като приложение към въззивната жалба, на осн. чл. 264,т.4 ГПК, като ако тези нередовности не бъдат отстранени в дадения срок въззивната жалба се връща на осн. чл. 262, ал.2, т.2 ГПК.

В настоящия случай първоинстанционният съд е намерил въззивната жалба за нередовна и е дал указание на жалбоподателите в едноседмичен срок да внесат по сметка на РОС държавна такса в размер на 70 лв. /2 % върху обжалваемия интерес – над 500 лв. до присъдения размер от 4 000 лв., т.е. 2% от 3 500 лв./. Съобщението е връчено на жалбоподателите, чрез пълномощника им, на 05.07.2021г. /л.9/, а на 07.07.2021г. с молба с вх. № 5399 пълномощникът им е представил документ за внесената по сметка на РОС държавна такса от 70 лв. /л.10-11/. Действително, с определението за насрочване, РОС указа на жалбоподателите да конкретитизират дали обжалват решението изцяло или само за разликата над сумата от 500 лв. до присъдените 4000 лв., като в случай че го обжалват изцяло следва да внесат допълнителна държавна такса от 10 лв. В открито съдебно заседание пълномощникът на жалбоподателите изрично заяви, че обжалват решението само частично – за разликата над 500 лв. до присъдения размер от 4 000 лв.

Ето защо, не е необходимо жалбоподателите да внасят допълнителна държавна такса и респективно невнасянето й в срок не представлява предпоставка за връщане на въззивната жалба, на осн. чл. 262, ал.2, т.2 ГПК.

Вж. и Решение № 103 от 14.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1804/2009 г., I г. о., ГК.

По същество.

Като необжалвано, първоинстанционното решение е влязло в законна сила в частта, с която е уважен до размера на 500 лв. искът за обезщетение за причинени неимуществени вреди, следователно е разрешен въпросът за елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане относно иска по чл. 47 ЗЗД, поради което ответниците дължат репариране на вредите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Спорът е висящ пред въззивния съд само относно размера на претендираните обезщетения за неимуществени вреди. Така и Решение № 1 от 2.02.2011 г. на ВКС по т. д. № 263/2010 г., II т. о., ТК, Решение № 2121 от 27.08.2019 г. постановено по гр.д.№4452/2018г. на Софийски апелативен съд, частично отменено и потвърдено с Решение № 77 от 22.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4010/2019 г., III г. о., ГК и Решение № 260013 от 31.08.2020 г. на ВнАС по в. гр. д. № 243/2020 г.

Въззивните възражения са сведени единствено до неправилността на съдебния акт, поради нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД, като 4 жалбоподателят поддържа, че е налице неправилно определяне на дължимото обезщетение, посредством прекомерното му увеличаване в нарушение на принципа за справедливост. В този предметен обхват следва да се произнесе и въззивния съд съобразно правилото на чл. 269, изр. 2 ГПК. Така и Решение № 125 от 26.06.2020 г. на ВнАС по в. т. д. № 97/2020 г., недопуснато до касационно обжалване с Определение № 60466 от 6.10.2021 г. на ВКС по т. д.

№ 2432/2020 г., II т. о., ТК.

За пълнота следва да се отбележи, че е неоснователно възражението на жалбоподателите, че майката не следва да носи отговорност по чл. 47 ГПК, тъй като синът й е бил придружаван от баща си. Обстоятелството, че същата не е придружавала сина си в момента на инцидента, се явява ирелевантно.

По размера на обезщетението:

В понятието "неимуществени вреди", според последователната практика на ВКС, споделяна и от настоящия състав (Решение № 407/26.05.2010г по гр. д. № 1273/2009 г., III ГО, ВКС; Решение. № 195 от 16.07.2013 по гр. дело № 757/2012, IV ГО, ВКС) се включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия и претърпените от него болки и страдания, които в своята цялост формират именно негативните емоционални изживявания на същия, за които е ноторно известно отразяването им върху психиката и създадения от това социален дискомфорт.

Според указанията в Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС понятието "справедливост" във всеки конкретен случай има различно съдържание и с оглед спецификата на фактите, релевантни за размера на обезщетението, е невъзможно да съществува такова сходство на уврежданията, което да предполага присъждане на еднакви по размер обезщетения. Така и Определение № 60466 от 6.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 2432/2020 г., II т. о., ТК.

След обсъждане и преценка на доказателствата по делото, сред които са и експертните заключения и свидетелските показания, настоящата съдебна инстанция приема, че справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД е в размер на 2 000,00 лв.

В заключение следва да се отбележи, че принципът за справедливост включва в най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, релевантни към реално претърпените от увреденото лице морални вреди (болки и страдания), поради което и така определения размер на обезщетение в размер на 2 000,00 лв. е в съответствие с принципа за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД.

По възражението на жалбоподателите, че е налице съпричиняване по чл. 51, ал.2 ЗЗД, тъй като ищецът се е подигравал на синът им, като по този нечин го е предизвикал да го удари.

5

Съобразно практиката на ВКС /Решение № 98 от 24.06.2013 г. на ВКС по т. д. № 596/2012 г., II т. о., Решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009г. на ВКС, II т. о., Решение № 59 от 10.06.2011 г. по т. д. № 286/2011 г. на ВКС, I т. о. и др. / изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.