Решение № 305 от 12.06.2025, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 305 гр. София, 12.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Лилия М. Руневска Въззивно гражданско дело № 20251800500065 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.

С решение № 109 от 08.10.2024 г. по гр. д. № 466/2023 г. по описа на Районен съд – Пирдоп е признато за установено в отношенията между ищцата Е. Т. Н. и ответниците А. И. Б. и Е. Б. Й., действащ като малолетен чрез своя баща и законен представител Б. Е. Й., че ответниците А. И. Б. и Е. Б. Й. не са собственици на 16 на брой недвижими имота, находящи се в с. Смолско, община Мирково. С решението са присъдени и разноски в полза на ищцата.

Решението е обжалвано от ответниците в първоинстанционното производство с оплаквания за недопустимост и неправилност, като се иска обезсилването му, евентуално неговата отмяна.

Въззиваемата – ищца в първоинстанционното производство, е депозирала отговор на въззивната жалба, в който оспорва същата, като са изложени съображения за допустимост и правилност на решението и се иска потвърждаването му.

След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните настоящият въззивен състав намира следното от фактическа и правна страна:

Жалбите са процесуално допустими, а разгледани по същество – неоснователни, съответно решението следва да бъде потвърдено по следните съображения:

На първо място неоснователни са доводите на въззивниците за 1 недопустимост на първоинстанционното решение.

Както правилно е прието от първоинстанционния съд, абсолютна положителна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на предявяване на отрицателен установителен иск за собственост е съществуването на правен интерес за ищеца от провеждане на избраната форма на съдебна защита, като този интерес следва да бъде преценяван с оглед конкретните твърдения и очертания спор между страните. В конкретния случай предявените искове са допустими с оглед наведените твърдения, че ответницата Б. се е разпоредила в полза на ответника Й. с недвижими имоти, които не са нейна собственост, а на ищцата и други нейни роднини. Ищцата твърди, че е собственик на 1/28 ид.ч. от процесните имоти, поради което е процесуално легитимирана да предяви настоящите искове /в каквато насока са мотивите на ТР № 3/2021 от 25.10.2022 г. по тълк. д. № 3/2021 г., ОСГК на ВКС/.

Изводите на първоинстанционния съд относно допустимостта на исковете са правилни, съобразени са със задължителната съдебна практика и се споделят от настоящия въззивен състав, поради което и на основание чл.

272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционното решение. В решението всички доводи на ответниците за недопустимост на исковете са надлежно обсъдени и преценени като неоснователни и доколкото пред въззивния съд не се навеждат нови такива, а въззивните жалби възпроизвеждат отговорите на исковата молба, то въззивният съд не следва да добавя нещо в тази връзка.

На второ място неоснователни са доводите на въззивниците за неправилност на решението.

Както също правилно е прието от първоинстанционния съд, от доказателствата по делото /надлежно обсъдени в първоинстанционното решение в тяхната съвкупност/ се установява, че и ищцата Е. Н. и ответницата А. Б. имат за свои наследодатели лица с имена И. В. Б., но е очевидно, че се касае за различни лица, които имат съвпадащи имена. Наследодателят /баща/ на ответницата А. Б. е роден през 1938 г. и е починал през 2000 г.

Наследодателят на ищцата обаче /неин дядо/ е роден през 1868 г. и е починал през 1954 г., като неговият син Т. И.ов Б. /баща на ищцата/ е заявил пред ПК земеделските имоти на своя баща за възстановяване на правото на собственост върху тях, като с представените по делото две решения на ПК – с.

Мирково от 1999 г. това право е възстановено на наследниците на И. В. Б., роден през 1868 г. и починал през 1954 г. При тези факти е надлежно установено, че ответницата А. Б. в нито един момент не е била собственик на процесните имоти, доколкото не е навела и доказала никакво годно правно основание за придобИ.е на правото на собственост върху тях. Съответно тя е прехвърлила на ответника Е. Й. право, което не е притежавала, поради което и ответникът Е. Й. не го е придобил на соченото основание - договор за покупко-продажба, тъй като същият не е произвел вещно-транслативен ефект.

Изводите на първоинстанционния съд относно основателността на исковете също са правилни, направени са въз основа на надлежната съвкупна 2 преценка на доказателствата по делото и се споделят от настоящия въззивен състав, поради което и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционното решение. В решението всички релевантни доводи на ответниците за неоснователност на исковете са надлежно обсъдени и преценени като неоснователни /а тези, свързани с представените от ищцата договори за наем и с твърдяната добросъвестност на ответницата при явяването й пред нотариуса за разпореждане с имотите въззивният съд също счита за ирелевантни/ и доколкото пред въззивния съд не се навеждат нови такива, а въззивните жалби възпроизвеждат отговорите на исковата молба, то въззивният съд не следва да добавя нещо в тази връзка.

Поради съвпадане изцяло на изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд решението следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на делото на въззивниците не следва да се присъждат разноски.

На въззиваемата следва да се присъдят разноски с оглед изхода на делото. Същата е направила разноски във въззивното производство само за възнаграждение на адвокат в размер на 1200 лв. Въззивникът Е. Й. е направил възражение за прекомерност на същото, което съдът намира за неоснователно.

При направено възражение от насрещната страна за прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение съдът може, но не е длъжен да намали платеното възнаграждение. В такива случаи съдът преценява дали да намали възнаграждението като го отнася към действителната фактическа и правна сложност на делото и преценява дали то е прекомерно спрямо нея. Делото не е с висока фактическа и правна сложност, но при отчитане на обстоятелството

, че въззиваемата осъществява защитата си по отношение на двама жалбоподатели /като всеки от тях е депозирал отделна въззивна жалба/ възнаграждението незначително надхвърля размера по Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, което съдът не намира за прекомерно.

Воден от горното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 109 от 08.10.2024 г. по гр. д. № 466/2023 г. по описа на Районен съд – Пирдоп.

ОСЪЖДА А. И. Б. с ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж. к. „Обеля 1“, бл. 110, вх. Б, ет. 5, ап. 33 и Е. Б. Й. с ЕГН **********, с адрес: с.

Мирково, обл. Софийска, ул. „Васил Левски“ № 19, действащ като малолетен чрез своя баща и законен представител Б. Е. Й. с ЕГН ********** да заплатят на Е. Т. Н. с ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж. к. „Дружба“, бл. 160, вх.

А, ет. 4, ап. 15 общата сума от 1200 лв. /хиляда и двеста лева/ представляваща разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство по делото.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в 1-месечен срок от връчването му на страните.

3

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4