Решение № 260888 от 11.02.2021, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ ............................ гр. София

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и осми януари две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЗДРАВКА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА мл. съдия МАРИЯ

МАЛОСЕЛСКА при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от младши съдия Малоселска в.гр.дело № 3891 по описа за 2020 г. на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение

№ 281787 от 21.11.2019 г., постановено по гр. д. № 50979 по описа за 2013 г. на СРС, 179 състав, е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че Ж.Б.К. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата 1810,26 лв. – главница за доставена в периода от м.12.2010 г. до м.04.2013 г. топлинна енергия в имот с абонатен № 250659, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 18.09.2013 г. до изплащане на вземането, и сумата 299,50 лв. – лихва за забава върху главното вземане за периода от 31.01.2011 г. до 27.08.2013 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр.д. № 15589/2013 г. на СРС, 91 с-в, като са отхвърлени исковете за разликата над уважения до пълния предявен размер, като неоснователни.

Решението е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД като трето лице помагач на страната на ищеца.

Срещу решението в частта, с която установителните искове, предявени срещу ответника, са уважени, е постъпила въззивна жалба. Жалбоподателят поддържа, че постановеното решение страда от редица пороци, както и че е неправилно и незаконосъобразно. Навежда, че не е разгледано направеното с отговора на исковата молба възражение, че издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е невалидна. Същата противоречала на чл. 411 ГПК, като съдът имал задължение да изследва произхода на дълга, да извърши преценка за противоречие със закона и добрите нрави. Счита, че са нарушени разпоредбите на чл. 101 и чл. 102 ДФЕС. Липсвал писмен договор между страните, с оглед което страните не били обвързани от облигационно правоотношение. СРС не взел предвид направеното от ответника възражение за погасителна давност. Обръща внимание, че това е поредно производство между същите страни и за същия период ищцата била вече осъдена. Съдът не взел предвид оспорванията на експертизите, направени от ответника в хода на първоинстанционното производство. Заявява искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и за отхвърляне на предявените срещу нея искове.

Не е подаден отговор на въззивната жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. С молба от 26.01.2021 г. въззиваемата страна моли за отхвърляне на въззивната жалба на ответника. Претендира присъждането на разноски за производството.

Третото лице-помагач не изразява становище по въззивната жалба на ответника.

Решението в частта, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над уважените с решението размери до пълните предявени такива, е влязло в сила поради необжалването му от страна на ищеца.

Софийски градски съд, IV-Д въззивен състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната от ответника част. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, както и на процесуалния закон.

По същество въззивният съд намира, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено, като съображенията за това са следните:

С оглед правната квалификация на предявените искове правилно районният съд е разпределил доказателствената тежест между страните по спора.

По исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ в тежест на ищеца е да установи възникването на облигационно отношение по договор за доставка на топлинни услуги между него и ответника, по силата на което е доставил топлинна енергия в твърдяните количества и за ответника е възникнало задължение за плащане на уговорената цена в претендирания размер. При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е погасил претендираните вземания.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ потребител, респективно битов клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател, притежаващ вещно право на ползване, или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си.

Спорно по делото се явява обстоятелството дали през процесния период страните са били обвързани от облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия при общи условия, доколкото с исковата молба ищецът твърди, че ответникът има качеството на потребител на топлинна енергия по см.на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, а с отговора на исковата молба е оспорено да е налице валидно облигационно правоотношение, породено от договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди за процесния недвижим имот.

При извършване на собствена преценка на събрания в хода на съдебното дирене пред първата инстанция доказателствен материал, настоящата съдебна инстанция намира, че се установява от приетите като писмени доказателства по делото документи /а и този факт се признава от ответника/, че притежава право на собственост върху процесния недвижим имот по силата на договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на НДИ от 22.12.1990 г. Ето защо верен е изводът на първостепенния съд за наличието на облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия между страните по делото, като именно ответникът е длъжник по договорното правоотношение за цената на топлинната енергия за процесния период.

Обстоятелството, че не е представен писмен договор между ответника и ищцовото дружество не означава, че не е възникнало валидно облигационно отношение между тях, каквито доводи са наведени с отговора на исковата молба и с въззивната жалба, с която ответникът е сезирал въззивния съд. Разпоредбата на чл.149, т.3 ЗЕ регламентира, че продажбата на топлинна енергия се извършва на основата на писмени договори при общи условия, сключени между топлопреносното предприятие и потребителя на топлинна енергия за стопански нужди, какъвто не е процесният случай, тъй като претенцията на ищеца е насочена срещу ответника в качеството му на потребител/клиент за битови, а не за стопански нужди.

Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от комисията /КЕВР/. Съгласно ал. 2 на същата разпоредба бщите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите. В ал. 3 на чл. 150 ЗЕ пък е предвидено особено рекламационно производство - в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. Предложените от клиентите и приети от топлопреносните предприятия специални условия се отразяват в писмени допълнителни споразумения.

В конкретния случай ответникът не твърди, а и не установява по делото по отношение на него да се прилагат специални условия, договорени между страните, използвайки установения в закона механизъм

С решение № 35 от 21.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3184/2013 г., III г. о., ГК е възприето становището, че потребител на топлинна енергия е лицето, което получава топлинна енергия и я използва за собствени нужди като ползва топлоснабдения имот по силата вещно или по силата на облигационно право на ползване.

По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Липсата на подадена от потребителя молба за откриване на партида не означава, че няма облигационни отношения между страните, тъй като тези отношения се презумират от закона. В конкретния случай облигационното правоотношение между страните и качеството на потребител на ответника на топлинна енергия произтича от правото му на собственост върху процесния недвижим имот, като законът не поставя изискване за наличието на индивидуален пимен договор, доколкото се касае за топлинна енергия за битови нужди, а апартаментът на ответника се намира в сграда в режим на етажна собственост.

Предвид изложеното съдът прецени като неоснователни възраженията на въззивника-ответник за липса на валидно облигационно правоотношение, породено от договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди.

Не е спорно също така и се установява от приобщените по делото писмени доказателства, че сградата, в която се намира жилището, собственост на ответника, е с непрекъснато топлоподаване през процесния период. Неоснователни са възраженията на ответника в тази връзка за липса на договор между дружеството, осъществяващо услугата дялово разпределение на топлинна енергия и етажната собственост. Съставът на въззивния съд приема, че по надлежен ред е взето събрание от етажните собственици да бъде сключен договор за услугата топлинно счетоводство с „Т.С.“ ЕООД, като в изпълнение на взетото решение е сключен и представеният по делото договор № 3931/20.09.2002 г. Ето защо по силата на сключения между етажната собственост и топлинния счетоводител договор е извършван отчет на общия топломер в абонатната станция и на индивидуалнитте уреди в апартаментите на отделните етажни собственици. Тези документи съдът приема за годни да установят размера на потребеното количество топлинна енергия, доставена на етажната собственост и на отделните собственици.

Само в допълнение на изложеното и в отговор на доводите на въззивника-ответник въззивният състав намира за необходимо да подчертае, че с Тълкувателно решение № 2/2017 г. на ОСГК, ВКС се възприе становището, че присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа става по решение на общото събрание на етажната собственост. Прекратяване на топлоснабдяването е уредено като възможно само при постигнато съгласие между всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сградата (чл. 153, ал. 2 ЗЕ). Отделният етажен собственик може да прекрати топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, но остава потребител на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата (чл. 153, ал. 6 ЗЕ).

Видно от посочените разпоредби, с приемането на ЗЕ законодателят регламентира доставката на топлинна енергия в сгради под режим на етажна собственост като услуга, която се ползва от самата етажна собственост. Макар последната да не е персонифицирана, за отношенията в енергетиката законодателят я разглежда като колективен субект, явяващ се самостоятелен потребител на услугата "доставка на централно отопление".

Законодателното решение е обяснимо с оглед особеностите на етажната собственост и невъзможността в заварените сгради централното отопление да бъде доставяно по друг начин, освен чрез представляващата обща част на сградата отоплителна инсталация. Ето защо като неоснователни следва да бъдат преценени доводите, че страна по договора е етажната собтвеност, а ответницата не се явява обвързана от същия.

Въз основа на заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, настоящата инстанция приема, че за процесния период количеството топлинна енергия за абонатната станция, обслужваща процесната сграда, в която се намира топлоснабденият имот, се измерва и отчита от общ топломер. Вещото лице е посочило, че общият топломер е отчитан ежемесечно – в началото на всеки месец. Същият е преминал през метрологични проверки и не са установени отклонения извън допустимите стойности. През целия исков период са отчислявани за сметка на ищеца всичло технологични разходи. Вещото лице е разяснило, че след приспадане на технологичните разходи разликата се разпределя между отделните етажни собственици. Съгласно заключението в имота на ответника през исковия период е имало 2 броя индивидуални разпределители, монтирани на отоплителните тела, намиращи се в хола и кухнята, както и щранг-лира в банята без техническа възможност за монтаж на уред върху това отоплително тяло. На експерта са представени отчетите на индивидуалните уреди в имота /същите са налични и като писмени доказателства в кориците на делото/ от дати 25.05.2011 г., 20.05.2012 г., 21.05.2013 г. Документите за главен отчет са подписани от потребител, с оглед което е установено, че през периода е отчитано количеството на доставената в имота на ответника топлинна енергия. Начислена е топлинна енергия за щранг-лирата, доколкото на същата не е имало монтиран разпределител, по който разходът да бъде отчитан. Начислена е топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация на база отопляемия обем на жилището – 115 куб.м., съгласно акт за разпределение на кубатурата, представен на вещото лице. Разходът за битова гореща вода е отчитан по показанията на един водомер. Не е начислявана енергия за отопление на общите части в сградата, тъй като радиаторите в стълбищните помещения са били свалени през 2000 г. Не е начислявана и такса мощност.