Определение № 1138 от 14.11.2023, Окръжен съд - Благоевград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1138 гр. Благоевград, 14.11.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Георги Янев като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно частно гражданско дело № 20231200501107 по описа за 2023 година взе предвид следното:

Производството е по чл. 278 вр. чл. 248 от ГПК.

"А", ЕИК -, седалище и адрес на управление гр. С,р-н Л представлявано от С.Ю.А, обжалва определение № 749 от 13.09.2023 г., постановено по гражданско дело № 1783 от 2022 г. на Районен съд Петрич, с което е отхвърлено искането му с правно основание чл. 248 от ГПК. В жалбата се твърди, че атакуваният съдебен акт е неправилен. Развиват се подробни съображения, доводи и аргументи в тази насока.

Моли се за неговата отмяна и изменяне и допълване на постановеното решение в частта му за разноските.

Подаден е отговор от В. А. В., ЕГН **********, адрес с.Б., общ.П., обл.Б. В него се изтъква, че жалбата е неоснователна. Излагат се пространни разсъждения за това. Моли се за оставянето й без уважение.

Окръжният съд констатира, че частната жалба отговаря на изискванията на чл. 274 и 275 от ГПК, подадена е срещу подлежащ на атакуване съдебен акт, в едноседмичния срок и от страна, която има правен интерес от обжалването, с оглед на което се явява редовна и допустима.

Отговорът също съответства на изискванията на процесуалния закон.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Съгласно Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2017 г., ОСГТК, докладвано от съдиите Г.Н. и В.Н., обжалването с частна жалба по естеството си е пълно въззивно. По силата на чл. 278, ал. 2 от ГПК, инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, разполага с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от 1 изложените в частната жалба оплаквания. Ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалвания акт, то те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната. И в двата случая съдът служебно проверява всички правнорелевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези, които са представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност.

Текстът на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения гласи, че адвокатските възнаграждения за осъществяване на процесуално представителство по граждански дела се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки от тях поотделно, независимо от формата на съединяване на исковете. Според актуалното разбиране на ВКС, от значение е търсеният материален интерес, който при обективно кумулативно съединяване на искове се определя върху цената на всеки от исковете, поотделно, а не като сбор.

Съобразно чл. 68 от ГПК, цената на иска е паричната оценка на предмета на делото. За защита на различни интереси се предявяват обективно или субективно съединени искове. Под материален интерес по смисъла на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 2004 г., се има предвид цената на всеки от обективно кумулативно съединените искове, а не техният сбор, и за всеки иск се определя минимално възнаграждение, след което вече определените минимални възнаграждения се събират при определяне на отговорността за разноски. Така се разсъждава в Определение № 50 от 17.01.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4735/2022 г., III г. о., ГК, докладчик председателят Марио Първанов, Определение № 388 от 16.08.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 1840/2021 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Галина Иванова, Определение № 528 от 16.08.2022 г. на ВКС по т. д. № 1841/2021 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Галина Иванова, Определение № 146 от 04.04.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 358/2022 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Галина Иванова, Определение № 92 от 28.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1809/2021 г., III г. о., ГК, докладчик председателят Симеон Чаначев, Определение № 64 от 14.02.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 2695/2021 г., II т. о., ТК, докладчик председателят Камелия Ефремова, Определение № 404 от 26.10.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2883/2020 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Боян Цонев, Определение № 145 от 05.05.2020 г. на ВКС по ч. гр. д.

№ 4642/2019 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Бойка Стоилова, Определение № 90 от 07.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3870/2018 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Веска Райчева, и др. В настоящия казус районният съд е взел предвид както актуалната редакция на нормата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 2004 г., така и горецитираната константна практика на ВКС. Той правилно е отчел обстоятелството, че се касае не за един иск, а за две претенции. Всяка от тях има различен фактически състав. Съдържанието им също не съвпада. Предметът на доказване по всеки от процесните два иска е различен. Критериите за преценка на тяхната основателност не са идентични. Подобни мотиви са изложени и по сходни казуси, обсъдени в Определение № 50037 от 13.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4315/2021 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Милена Даскалова, Определение № 402 от 19.09.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 553/2018 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Димитър Димитров, и др.

Становището, застъпено в цитираното в частната жалба Определение № 174 от 26.04.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 560/2021 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Драгомир Драгнев, остава изолирано и не се споделя от настоящия въззивен съдебен състав.

2

В решението си от 23.11.2017 г., постановено по съединени дела с № 427 от 2016 г. и 428 от 2016 г. /"Ч" АД срещу Й.К. и "Ф" ЕАД срещу Е Я/, СЕС действително посочва, че когато приема наредби за определяне на минималните размери на адвокатските възнаграждения, равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, без правната уредба да съдържа какъвто и да било точен критерий, който би могъл да гарантира, че определените минимални размери са справедливи и обосновани, при зачитане на общия интерес, професионална организация като Висшия адвокатски съвет, състояща се само от адвокати, избрани от други свои колеги адвокати, следва да се счита за сдружение на предприятия по смисъла на чл. 101 от ДФЕС. Липсвали разпоредби, гарантиращи, че Висшият адвокатски съвет действа като носител на публична власт в общ интерес, при наличие на ефективен контрол и на правомощия на държавата, за вземане на решения като последна инстанция. С оглед на изложените съображения, СЕС констатира, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат, под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката, да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, § 1 от ДФЕС. В решението си обаче СЕС също така приема, че тази правна уредба не попада непременно в обхвата на забраната на чл. 101, § 1 от ДФЕС, а преценка в този смисъл следва да бъде направена от националния съд, след като отчете общия контекст, в който наредбата на Висшия адвокатски съвет е приета или проявява последиците си, и по-конкретно - какви са легитимните цели на националната правна уредба и дали ограничаващите конкуренцията последици, произтичащи от разпоредбите, са присъщи на преследването на тези цели. В светлината на изложеното не може да се приеме, че решението на СЕС позволява неприлагане на наредбата само поради посочената в него евентуалната възможност за противоречие между чл. 101, § 1 от ДФЕС и предвидените в националното законодателство, с оглед на механизма за определянето им, минимални размери на адвокатските възнаграждения. Всъщност решението на СЕС възлага на националния съд да направи преценка дали разпоредбите на чл. 36, ал. 2 от ЗА и чл. 78, ал. 5 от ГПК вр. чл. 1 от Наредба № 1 от 2004 г. са приети в изпълнение и са насочени към постигането на легитимна цел, както и дали ограничаващите конкуренцията последици, произтичащи от разпоредбите, са присъщи на преследването на тази цел.

Следва да се посочи, че легитимната цел на разпоредбите на чл. 36, ал. 2 от ЗА и чл.

78, ал. 5 от ГПК вр. чл. 1 от Наредба № 1 от 2004 г., забраняващи договаряне и присъждане на адвокатско възнаграждение в по-нисък от минималния посочен в наредбата размер, е създаване на гаранции /наред със съществуващите в ЗАдв професионални правила за организацията, квалификацията, професионалната етика, надзора и отговорността на адвокатите/ за осигуряване на високо равнище на качеството на адвокатската услуга, включително чрез предотвратяване на всякакъв риск от влошаване на това качество, и за осигуряване на защита на интересите на потребителите на тези услуги и интересите на правосъдието. Действително, сами по себе си, определените минимални възнаграждения не могат да попречат на който и да е адвокат да предлага услуги с посредствено качество. Високият качествен стандарт на професионалните услуги зависи и от правилата за достъп до професията и за повишаването на квалификацията, както и от дисциплинарните правила, служещи за гарантиране на спазването на професионалната етика. Предвид ноторния факт за големия брой вписани и практикуващи в Република България адвокати обаче, липсата 3 на минимални размери на адвокатските възнаграждения ще доведе до прекомерна конкуренция в предлаганите от адвокатите цени, а насърчаването на предлагането на услуги с отстъпка - до влошаване на качеството на предоставяните само от адвокати услуги и то в ущърб както на лицата, нуждаещи се от висококвалифицирана правна защита и съдействие, така и на правосъдието. Това е така, понеже по правило адвокатите показват ниво на съответно познание, което потребителят може и да няма, поради което за последния ще е трудно да прецени качеството на предоставяната му услуга, а от друга страна, с оглед на особеностите на българския пазар, впускането в конкуренция за предлагане на услуги с отстъпка ще доведе и до отстраняване на адвокати, предоставящи висококачествени услуги, и то само поради неблагоприятния за тези адвокати избор от страна на потребителя, мотивиран основно от предлаганата цена. В този смисъл професионалните правила по отношение на адвокатите, свързани с организацията, квалификацията, професионалната етика, надзора и отговорността, също не са достатъчни, сами по себе си, за постигане на високо равнище на качеството на адвокатската услуга, за предотвратяване на всякакъв риск от влошаване на това качество и за осигуряване на защита на интересите на потребителите на тези услуги и на правосъдието, а въведените допълнителни гаранции са годни, подходящи и необходими за постигането на тази цел. Следва да се вземе предвид и обстоятелството, че нивото на минималните размери на адвокатските възнаграждения не е по-високо от съдебните разноски, включително предвидените държавни такси за достъп до съд, а равният достъп на физическите лица до правосъдие и предоставяне на ефективна правна помощ е осигурен от разпоредбите на ЗПП и чл. 38 от ЗАдв. С оглед на изложеното и предвид очертаната връзка между предвидените минимални размери на адвокатските възнаграждения и качеството на услугите, предоставяни от адвокатите, ограниченията, въведени от законодателя, въпреки присъщите им ограничаващи конкуренцията ефекти, се свеждат до това, което е необходимо за осигуряване на изпълнението на визираната легитимна цел. Изводът, който се налага, е, че при определяне и присъждане на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв и при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК, съдът е обвързан от предвидените в Наредба № 1 от 2004 г. минимални размери. Именно това е разяснено и в Определение № 107 от 12.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 607/2021 г., II т. о., ТК, докладчик председателят Костадинка Недкова, Определение № 109 от 15.03.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 302/2022 г., II т. о., ТК, докладчик председателят Костадинка Недкова, Определение № 28 от 21.01.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 2347/2021 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Николай Марков, и Определение № 138 от 15.03.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 2085/2020 г., II т. о., ТК, докладчик председателят Татяна Върбанова.