Решение № 7128 от 25.11.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7128 гр. София, 25.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

Йоанна Н. Станева при участието на секретаря Светлана Д. Тодорова като разгледа докладваното от Димитър Ковачев Въззивно гражданско дело № 20241100501723 по описа за 2024 година

За да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от П. Д. чрез адв. Б. срещу Решение № 16561/13.10.2023г., постановено по гр. д. № 9716/2022г. по описа на Софийски районен съд, 118 с-в, в частта му с която са уважени, предявените от „ЕОС Матрикс“ЕООД срещу жалбоподателя искове по чл. 415 ГПК за установяване на дължимост на вземания (главница в размер на 1835,42 лева; възнаградителна лихва 2472,89 лева за периода 11.06.2018г. – 11.03.2020г.) по договор за банков кредит от 11.08.2009г., сключен между жалбоподателя и „Юробанк България“АД, вземанията по който били цедирани на ищеца и предмет на заповед за изпълнение издадена по ч.гр.д.

34892/2021г. на СРС.

Изложени са оплаквания, че не било разгледано възражение за нищожност на договора за цесия. Не бил представен договор за цесия, а само негов превод от чужд език без подписи. Не бил съобщаван договора за цесия и тя не била породила действие.

Неправилно било отхвърлено възражение за нищожност на договора за кредит.

Излага подробни доводи за нищожност на договора за кредит. Неправилно отхвърлил възражение за нищожност на договорни клаузи за едностранна промяна на лихвата, което влечало нищожност на целия договор.

Оспорва изводите досежно твърдяна от жалбоподателката дата на настъпване на предсрочна изискуемост. Такава настъпила на 11.09.2009г. и всички суми били погасени по давност.

С жалбата моли решението да бъде отменено и да се отхвърлят исковете, като се претендират и разноски за двете инстанции.

1

Постъпил е отговор на въззивната жалба, с който се иска оставянето без уважение и потвърждаване на решението.

СГС след проверка по реда на чл. 269 ГПК намира обжалваното решение за валидно и допустимо в обжалваните части. По отношение неговата правилност въззивният съд е ограничен до оплакванията в жалбата и императивните материални норми.

СГС след преценка на твърденията и възраженията на страните с оглед на събраните по делото доказателства намира въззивната жалба за неоснователна по следните фактически и правни съображения:

По делото не е спорно, че на 11.08.2009г. между „Юробанк И Еф Джи България”АД (ново име „Юробанк България“АД) - кредитор и ответницата – кредитополучател е сключен договор за кредит № FL487835 (л. 10-14 от делото на СРС), по силата на който банката се е задължила да предостави на ответницата сумата от 21 280,00 лева за текущи нужди, с краен срок на договора 11.08.2021г. В чл. 2 от договора е посочено, че кредитът се усвоява чрез превеждането му по конкретно посочена банкова сметка на кредитополучателя. Уговорено е в чл. 3, ал. 1, че кредитополучателят дължи през първата година от срока на издължаване на кредита фиксирана годишна лихва в размер на 12%, а в ал. 2 е предвидено, че за всяка следваща година, кредитополучателят дължи годишна лихва в размер на сбора на Базовия лихвен процент (БЛП) на БПБ АД за потребителски кредити за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка в размер на 4,25 пункта.

Посочено е, че към момента на сключване на договора БЛП е в размер на 12,75%.

Съгласно чл. 3, ал. 5, вр. чл. 7, ал. 2 от договора, БЛП подлежи на ежемесечно преразглеждане от банката – кредитор, като промяна в БЛП се приема при съществени промени в пазарните условия (свързани с колебанията/измененията на борсовия курс/индекс и/или размера на лихвения процент на финансовия пазар и др.).

Предвидено е, че при промяна на БЛП по време на действието на договора, размерът на погасителните вноски, определени в погасителния план при сключването му, се променя едностранно от кредитора, промените се отразяват при изчисляването на дължимата лихва по кредита, считано от падежа на първата вноска след датата на промяна на БЛП и банката изготвя служебно нов погасителен план за остатъка от дълга, в съответствие с който кредитополучателят продължава погасяването на кредита.

В чл. 7, ал. 1 от договора е предвидено, че погасяването на кредита, включително дължимите лихви, става на равни месечни вноски по 279,50 лева – през първата година и 343,05 лева – за всяка следваща година, като крайният срок за погасяване на кредита е 11.08.2021г.

Към договора е приложен погасителен план (л. 15-17 от делото на СРС), подписан от страните по договора за кредит, в който ясно са посочени падежът на всяка вноска – 11-то число на всеки месец, както и нейният размер.

В чл. 3, ал. 4 от договора е посочено, че ГПР е в размер на 17,14%.

От представеното на л.18 от делото на СРС бордеро, както и от приетото заключение по ССЕ се установява, че заемната сумата е усвоена в цялост на 11.08.2009г., чрез превеждането по банковата сметка на ответницата.

Видно от чл. 18, ал. 1, изр. 1 от договора, банката – кредитор има право едностранно да прехвърли вземанията си, произтичащи от договора на финансови или нефинансови институции или дружества.

На първо място, по отношение на доводите касаещи липсата на материална легитимация на ищеца да претендира посочените суми, поради недействителност или непротивопоставимост на сключения договор за цесия:

2

Съгласно чл. 99 от ЗЗД, кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Договорът за цесия се определя като каузален, неформален и консенсуален. Негов предмет е прехвърлянето на вземане, което следва да съществува, към момента на сключване на договора и да е прехвърлимо. Предмет на цесионната сделка не могат да бъдат неиндивидуализирани вземания (Решение № 196 от 22.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3871/2017 г., IV г. о., ГК). След съобщаване на цесията от страна на цедента съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД като нов кредитор спрямо длъжника се легитимира цесионерът (Решение № 60163 от 19.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 2298/2019 г., I т. о., ТК).

При съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, СГС намира за действителен договорът за цесия. Действително, представеният в превод от английски език договор за възлагане на вземания, сключен между „Юробанк България“АД и „ЕОС Матрикс“ЕООД от 2016 г. е подписан от преводача и не носи подписите на страните по него.

Съгласно чл. 4.4. от този договор, страните подписват потвърждение за приключване, което съставлява потвърждение на прехвърляне съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД и при подписването му задължението на прехвърлителя да потвърди в писмена форма прехвърлянето на вземанията към приобретателя се счита за изпълнено. По делото е представено потвърждение от 18.01.2016г. (л. 74-76 от делото на СРС), подписано от представители на „Юробанк България“АД и „ЕОС Матрикс“ЕООД, с което страните потвърждават, че цесията е в сила от 18.01.2016г. и цесионерът е придобил вземанията на цедента. Към потвърждението е представено приложение, включващо описание на прехвърляния портфейл (л.71 и сл. от делото на СРС), в което прехвърленото вземане на банката от кредитополучателя П. Д. е достатъчно индивидуализирано по основание, период и размер, като в приложението се посочва, че се прехвърлят вземанията на банката за главница и договорна лихва по конкретния договор за кредит, с точно посочване на техния непогасен размер. Поради това и същите имат характер на договор за цесия..

По отношение на оплакването, касаещо надлежното връчване на уведомлението за извършената цесия между цедента „Юробанк България“АД и цесионера „ЕОС Матрикс“ЕООД, следва да се отбележи, че този ефект е настъпил най-късно с връчването на исковата молба и приложенията към нея на длъжника. Това е така, тъй като към исковата молба е било приложени уведомление, че вземането е прехвърлено, подписано от цесионера (л. 8 от делото на СРС), както и нотариално заверени пълномощни (л. 77-80 от делото на СРС), по силата на които „ЕОС Матрикс“ЕООД и адвокатско дружество „И.И.Д.“ са упълномощени от цедента „Юробанк България“АД да извършва уведомяването по чл. 99, ал. 3 ЗЗД.. Настоящият състав намира, че доколкото в закона не е предвидена специална форма за уведомяване на длъжника за прехвърленото вземане, то е допустимо уведомлението да се извърши от цесионера в качеството му на пълномощник на цедента (в този смисъл е и разрешението дадено Решение № 137 от 02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г., ІІІ Г.О. на ВКС, Решение № 156 от 30.11.2015 г. по т. д. № 2639/2014 г., ІІ Т.О. на ВКС). Получаването от длъжника на уведомлението за извършената цесия в хода на исковото производство е факт, който е от значение за спорното право и поради това следва да бъде съобразен при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК (в този смисъл Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., ІІ т. о., ТК, Решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т. д. №2352/2013 г., ІІ т. о., ТК, Решение № 109 от 13.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 1050/2015 г., I т. о., ТК, Решение № 126 от 30.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 2042/2019 г., II т. о., ТК).

Предвид изложеното, ищецът-цесионер се явява надлежно материалноправно легитимиран да предяви иск за сумите, предмет на настоящото производство.

На следващо място, във връзка с оплакванията на въззивника, касаещи действителността на договора за банков кредит, поради противоречие със Закона за потребителския кредит и наличието на неравноправни клаузи:

3

В ТР № 1/ 27.04.2022г. по тълк. дело № 1/2020г., ОСГТК на ВКС, е прието, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, в случай, че нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.

В чл. 7, ал. 3 ГПК е уредено задължение за съда да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договори, сключени с потребител.

При извършването на служебна проверка, СГС намира, че процесният договор за банков кредит е действителен, като отговаря на законовите изисквания за съдържание и форма и не като цяло не съдържа клаузи, сключени във вреда на потребителя по смисъла на чл. 143, ал. 2 ЗЗП (в ред. от ДВ, бр. 99 от 2005 г., в сила от 10.06.2006 г.).

В случая въззивницата – ответница е релевирала изрични възражения за недействителност на процесния договор, които обаче се основават на разпоредбите на действащия към настоящия момент ЗПК. Във връзка с това следва да се има предвид, че проверката за съответствието на процесния договор от 11.08.2009г. със законовите изисквания следва да се извърши съобразно действащия към момента на сключването му закон, а именно според императивните изисквания на ЗПК, в сила от 01.10.2006г., отм. ДВ. бр.18 от 05.03.2010г., в сила от 12.05.2010г.

В конкретния случай, СГС намира, че договорът е изготвен на ясен и разбираем език и съдържа всички необходими реквизити. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК (отм.) ГПР по кредита представлява общата стойност на кредита за потребителя, изразена като годишен процент от сумата на предоставения кредит (в процесния договор – 17,14%). %. В чл. 22, ал. 1 ЗПК (отм.) е предвидено, че ГПР по кредита се изчислява по формула съгласно приложение, като са посочени условията, които се взимат предвид. Следователно от разпоредбите на ЗПК (отм.) е видно, че единственото задължение на кредитора е да посочи ГПР като стойност, без нужда от конкретизация как е формиран същия и какви допускания са били извършени. Няма изискване и за максимална стойност на ГПР. Също така СГС намира, че стойността на уговорения ГПР не се явява необосновано прекомерна. Спазена е и разпоредбата на чл. 7, т. 9 ЗПК (отм.), тъй като в чл. 5 от процесния договор са посочени разходите по чл. 21, ал. 2 ЗПК (отм.), които не се включват в ГПР, с изключение на тези, които възникват поради неизпълнение на договора от страна на потребителя – а именно ежемесечна такса за поддържането на разплащателна сметка, предназначена да обслужва кредита в размер на 2,50 лева, като същата представлява разход по смисъла на чл. 21, ал. 2, т. 3, предл. 2 ЗПК (отм.) Предвид изложеното СГС намира, че клаузите на договора по чл. 7 ЗПК (отм.) са ясно и недвусмислено формулирани, поради което е спазен чл. 13 ЗПК (отм.) и не са налице предпоставките по чл. 14, ал. 1 ЗПК (отм.) за неговата недействителност.