Решение № 23 от 05.01.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 23 гр. Варна, 05.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 7 СЪСТАВ, в публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Александър В. Цветков при участието на секретаря Ивелина Ат. Атанасова като разгледа докладваното от Александър В. Цветков Гражданско дело № 20253110104798 по описа за 2025 година

Производството е образувано по предявени обективно съединени искове от Н. Е. К., ЕГН: **********, с адрес: ****, срещу „СТИК-КРЕДИТ" АД, ЕИК: 202557159, със седалище и адрес на управление: ****, с правно основание:

1. Главен установителен иск с правно основание чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), за прогласяване на нищожността на сключения между страните Договор за потребителски кредит № **** от 21.04.2021 г.

2. Главен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 378 лева (193.27 EUR), представляваща недължимо платена сума над предоставената главница по нищожния договор, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

3. Евентуален установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД , за прогласяване на нищожността на клаузата на чл. 27 от Договор за кредит № **** от 21.04.2021 г., предвиждаща неустойка за непредоставяне на обезпечение, като противоречаща на добрите нрави (предл. 3) и евентуално на закона (предл. 1), а именно на чл. 143 и чл. 146 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП).

1

4. Евентуален осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 100 лева (51.13 EUR), представляваща недължимо платена неустойка по недействителната клауза на чл. 27 от договора, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

Ищецът в исковата си молба сочи, че по силата на процесния договор е получил заем в размер на 1000 лева. Твърди, че целият договор е нищожен, тъй като клаузата на чл. 27 от него, предвиждаща неустойка при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение (поръчителство или банкова гаранция), по своята същност представлява скрито оскъпяване на кредита.

Според ищеца, поставените от кредитора изисквания към обезпечението са практически неизпълними, което превръща неустойката в сигурен разход по кредита. Като такъв, тя е следвало да бъде включена при изчисляването на годишния процент на разходите (ГПР), което не е сторено. Ищецът поддържа, че ако неустойката бъде включена в ГПР, то той би надхвърлил нормативно установения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК максимален размер. Непосочването на коректен ГПР и на компонентите, от които той се формира, съставлява нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК и води до нищожност на целия договор съгласно чл. 22 от ЗПК. При условията на евентуалност, ищецът твърди, че ако договорът се приеме за действителен, то самата клауза за неустойка е нищожна, тъй като накърнява добрите нрави, служейки не за обезщетяване на вреди, а за неоснователно обогатяване на кредитора. Освен това, клаузата е и неравноправна по смисъла на ЗЗП, тъй като е договорена в нарушение на изискванията за добросъвестност и прехвърля необоснован риск върху потребителя. Поради изложеното, платените суми над главницата, респективно платената неустойка, са получени от ответника без основание и подлежат на връщане.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който исковете се оспорват като изцяло неоснователни. Ответникът твърди, че договорът е валиден, като евентуалната нищожност на отделна клауза не влече нищожност на целия договор. Поддържа, че неустойката за непредоставяне на обезпечение не е разход по кредита по смисъла на ЗПК и не следва да се включва в ГПР, тъй като е уговорена като санкция за неизпълнение на акцесорно задължение, чието възникване е евентуално и настъпва след 2 сключването на договора. Заявява, че ищецът е бил надлежно и своевременно информиран за всички условия по договора, включително чрез Стандартен европейски формуляр (СЕФ), и е имал законовата възможност да се откаже от него в 14-дневен срок. Ответникът счита, че клаузата за неустойка не противоречи на добрите нрави, тъй като има законосъобразни обезпечителна и санкционна функции, а условията за предоставяне на обезпечение са разумни и изпълними. Изтъква се и обстоятелството, че ищецът е сключил общо шест договора при идентични условия, което опровергава твърденията за липса на индивидуално договаряне и сочи за недобросъвестност от негова страна. Поради валидността на договора и неговите клаузи, получените плащания са на валидно правно основание и не подлежат на връщане.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки становищата на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Предмет на разглеждане са обективно съединени искове с правно основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК и чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, евентуално съединени с искове с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.

Безспорно е установено, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № **** от 21.04.2021 г., по силата на който ищецът е получил 1000 лева (511.29 EUR), а с клаузата в чл. 27 е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение в 3-дневен срок от сключването на договора (поръчителство или банкова гаранция), при неизпълнение на което задължение се дължи неустойка в размер на 0.9% дневно от стойността на усвоената сума. Процесният договор е потребителски кредит по смисъла на ЗПК, поради което са приложими разпоредбите на този закон.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, в договора за потребителски кредит задължително се посочва годишният процент на разходите (ГПР) и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, включително тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на 3 предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, годишният процент на разходите не може да надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет.

В процесния договор ГПР е посочен като 42.58%, а общата дължима сума – като 1239.73 лева (633.99 EUR) при хипотеза на изпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, и 2110.74 лева (1079.27 EUR) при неизпълнение на това задължение (т.е. включително неустойката). При това положение, действителната обща дължима сума при неизпълнение на задължението за обезпечение е с 871.01 лева (445.28 EUR) по-висока, отколкото е посочено в СЕФ и в договора като "обща дължима сума без неустойка". Неустойката е посочена като отделна позиция в погасителния план, но не е включена в изчисления ГПР.

Съдът намира, че клаузата за неустойка по чл. 27 от договора има характер на разход по кредита, който следва да се включи в ГПР. Аргументи за този извод:

Първо, задължението за предоставяне на обезпечение възниква едновременно със сключването на договора и е уговорено като негова неразделна част. То не е акцесорно или евентуално задължение, а е съществен елемент от договореностите между страните.

Второ, изискванията към обезпечението, предвидени в чл. 17-22 от Общите условия, са изключително рестриктивни и в голяма степен труднопостижими за обикновения потребител. Поръчителят трябва да отговаря на множество кумулативни условия: минимален осигурителен брутен доход от 1500 лева, безсрочен трудов договор с минимум 6 месеца при последния работодател, липса на записи в ЦКР, редовно получавано възнаграждение за последните 12 месеца и др. Банковата гаранция също е сериозно затруднена, тъй като изисква издаване от лицензирана банка с безусловно и неотменимо задължение за плащане. При това положение изпълнението на задължението за обезпечение в 3-дневен срок е обективно силно затруднено, ако не и невъзможно за значителна част от потребителите.

Трето, неустойката не изпълнява обезпечителна или санкционна функция в истинския смисъл, а представлява допълнително оскъпяване на кредита. Тя се начислява ежедневно в размер на 0.9% от главницата (т.е. 9 лева 4 на ден), което води до натрупване на общо 871.01 лева неустойка за периода на договора при непредоставяне на обезпечение. Това увеличава общата дължима сума с 87.1% спрямо главницата, т.е. почти я удвоява.

Четвърто, съгласно установената съдебна практика на ВКС (в т.ч.

Решение № 120/18.07.2019 г. по т.д. № 2693/2018 г., II т.о., Решение № 70/30.06.2020 г. по т.д. № 2771/2019 г., II т.о. и др.), разход по кредита по смисъла на ЗПК е всеки разход, който потребителят е длъжен да направи във връзка с договора за кредит и който е известен на кредитора. Неустойката по чл. 27 отговаря на това определение, тъй като: (а) е уговорена в договора и е известна на кредитора; (б) е дължима във връзка с договора за кредит; (в) при обективната невъзможност или силната затрудненост за изпълнение на задължението за обезпечение в 3-дневен срок, тя се превръща в практически неизбежен разход.

При това положение, неустойката следва да се включи в ГПР. Ако се извърши преизчисление на ГПР с включване на неустойката, то действителният ГПР ще бъде значително по-висок от посочените 42.58% и ще надхвърли максимално допустимия размер по чл. 19, ал. 4 от ЗПК (пет пъти размера на законната лихва).

Непосочването на коректен ГПР, включващ всички разходи по кредита, представлява нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. Съгласно чл. 22 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, ако не съдържа някое от условията по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Нищожността на договора за потребителски кредит на това основание е пряка, безусловна и абсолютна, не подлежи на конвалидация и съдът я констатира служебно.

При нищожност на договора страните се връщат в положението, в което са били преди сключването му. Ищецът е длъжен да върне на ответника само получената главница от 1000 лева (511.29 EUR), а ответникът е длъжен да върне всички получени от ищеца суми над главницата. Установено е безспорно, че ищецът е заплатил на ответника общо 1378 лева (704.56 EUR).

Следователно ответникът дължи на ищеца 378 лева (193.27 EUR) като неоснователно обогатяване.

Относно разноските

С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, в полза на ищеца следва да се присъдят разноски за заплатена държавна такса в размер 5 на 89.35 лева (45.68 EUR), както и адвокатско възнаграждение в размер на 800 лева (409.03 EUR), или общо 889.35 лева (454.72 EUR).

Относно определянето на законно платежно средство. От 1 януари 2026 г. еврото е единствената официална валута и законно платежно средство в Република България, съгласно чл. 4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България (ЗВЕРБ) (обн. ДВ, бр. 70 от 20.08.2024 г.). Датата на въвеждане е определена в Решение на Съвета на ЕС относно приемането на еврото от България от 8 юли 2025 г., прието в съответствие с чл. 140, ал. 2 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС).

Официалният валутен курс на лева към еврото е 1.95583 лева за 1 евро.

Този курс е неотменимо фиксиран с изменение на Регламент (ЕО) № 2866/98 на Съвета, влязло в сила на 1 януари 2026 г.. Прилагането на този фиксиран курс е императивно разпоредено в чл. 5 от ЗВЕРБ за всички преизчисления на парични стойности от левове в евро.

Съгласно чл. 12, ал. 1 от ЗВЕРБ и чл. 4 от Регламент (ЕО) № 1103/97 на Съвета, превалутирането се извършва чрез делене на сумата в левове на пълната числова стойност на официалния курс (1.95583), изразен с пет знака след десетичната запетая, като полученият резултат се закръглява до втория знак след десетичната запетая по математическото правило.