Решение № 22 от 08.02.2024, Районен съд - Панагюрище

РЕШЕНИЕ

№ 22 гр. Панагюрище, 08.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАНАГЮРИЩЕ в публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Емилиан Бл. Венчев при участието на секретаря Нонка Цв. Стоянова като разгледа докладваното от Емилиан Бл. Венчев Гражданско дело № 20235230100197 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

Производството е образувано въз основа на искова молба подадена от И. Г. Б. срещу „Креди йес“ ООД, с искане да се прогласи за нищожна клауза чл. 8 от договор за кредит от 20.10.2022 г. сключен между страните по делото, поради противоречие на добрите нрави, под евентуалност заобикаляне на закона чл. 19, ал. 4 ЗПК, противоречащ на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК, както и осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 50 лева - сума платена без основание- неустойка по договора, ведно със законната лихва от дата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

В исковата си молба ищецът твърди, че е сключил договор за паричен заем на 20.1.2022 г. с ответника като му е предоставена в заем сума от 700 лв.

Сочи се, че е уговорен ГПР 48,317 % и месечен фиксиран лихвен процент 3,330%. Излага се, че съобразно клаузите на процесния договор била постигната уговорка за заплащане и на неустойка в размер на 618,36 лв, също разсрочена съобразно погасителните вноски, в случай на непредставяне на обезпечение по договора от страна на длъжника, които обезпечения са конкретно уговорени. Излага се, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на 3,330% не отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената неустойка представлява добавка към лихвата, респ. представлява скрита печалба за кредитодателя. Сочи се, че по този начин всъщност възнгарадителната лихва надминава трикратния размер на законната лихва, което противоречи на добрите нрави. Освен това се излага, че процесната клауза противоречи на законовите разпоредби тъй като претендираната сума не е включена в ГПР, поради което е налице 1 заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и води до допълнителна печалба на финансовите институции, като по този начин се преодолява законовото изискване за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума. Твърди се, че преценката за действителността на клаузата за неустойка следва да бъде извършена и с оглед ТР по Тълкувателно дело№ 1/2009г. на ОСТК, ВКС, като по начина по който е формулирана в конкретния случай неустойката е загубила присъщата й обезщетителна функция. Освен това се подчертава в исковата молба, че претендираната неустойка е в размер на почти 100 % от заетата сума, без същата да зависи от вредите на неизпълнението. Сочи се, че неустойката е уговорена в нарушение на изискванията за добросъвестност, като е излязла извън присъщите си функция - обезпечителна, като се сочи че е против правната логика обезпечение да се получи едва след сключване на договора, при това с поставени ограничения по отношение вида на обезпечението.

Твърди се, че е налице задължение за кредитодателя преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя, в случая обаче процесната клауза предвижда задължение за потребителя за заплащане на неустойка в случай, че в 3дневен срок от сключване на договора не представи обезпечение на договора чрез поръчителство на физическо лице, което да отговаря на множество условия. Твърди се, че подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията на кредитодателя. Сочи се, че от начина по който е уговорена следва да се направи извод, че кредитодателят не е търсил обезпечение на договора, а постигане на прекомерна печалба. Излага се, че уговорената неустойка е в разрез с добросъвестността, тъй като е предвидено тя да се кумулира към погасителните вноски като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита и представлява добавка към възнаградителната лихва. Сочи се, че е налице неспазване на изискванията на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК доколкото заемателят не е бил запознат с действителния размер на ГПР.

Моли се за уважаване на исковите претенции. Претендират се разноски.

Ответникът е депозирал писмен отговор в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, в който се сочи, че предявеният иск се явява неоснователен и следа да се отхвърли. Твърди се, че на 20.10.2022 г. на ищеца е предоставен стандартен европейски формуляр, чрез който е предоставена на ищеца преддоговорна информация, поради което следва да се приеме, че се е запознала с условията, при които се отпуска заемът. Сочи се, че по процесния договор за кредит от ищеца са извършени 8 плащания. Излага се, че исковата молба е неоснователна, тъй като ищцата предварително е била запозната с последиците от непредоставяне на исканите от дружеството обезпечения и е изразила воля за сключване на договор за заем при посочените условия.

Твърди се, че процесната клауза на чл. 8 от договора е индивидуално договорена с ищеца, като същата е дължима под отлагателно условие, като по 2 този начин ищцата чрез собственото си поведение е можела да влия на действието на тази разпоредба и след сключване на договора за заем. Излагат се съображения, че страните взаимно са постигнали споразумение за дължимостта на неустойката при действие на чл. 9 ЗЗД- свобода на договаряне, като неустойката отговаря на присъщите й функции, съобразно чл. 92 ЗЗД, като търсената неустойка представлява разход, който заемателката заплаща при неизпълнение на задълженията си за предоставяне на надежно обезпечение по договора за заем. Твърди се на следващо място, че ищецът е имал право да се откаже от договора след негово сключване, но не е сторила това. Сочи се, че неустойката не представлява разход по управление на кредита, нито допълнителна печалба, а има друг характер и функция. Сочи се, че така уговорената неустойка не накърнява добрите нрави, доколкото ответникът е финансова институция, която отпуска краткосрочни кредити и работи с клиенти с рисков профил. Моли се да се отхвърли исковата претенция. Претендират се разноски.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

Безспорен между страните и ненуждаещ се от доказване е фактът, че между И. Г. Б. и „Креди йес“ ООД е сключен договор за заем, по силата на който заемодателят се е задължил да предаде в собствеността на заемателя под формата на потребителски кредит сума в размер на 700 лв., а заемателят се е задължил да я върне в срок от 9 месеца на 9 равни месечни погасителни вноски, всяка от които в размер на 91,29 лв., заплащайки месечен лихвен процент в размер на 3,330 % и ГПР в размер на 48,317 %. В чл. 8 от договора за паричен заем страните са уговорили, че заемателят се задължава да заплати неустойка на замодателят в размер на 618,36 лева, в случай, че в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора, не представи на заемодателя едно от следните обезпечения: две физически лица – поръчители, които да отговарят на конкретно описани в общите условия към договора; ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга издадена в полза на заемателя.

При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното от правна страна:

Предмет на делото е установителен иск за нищожност на клаузата за неустойка уговорена в чл. 8 от договора за кредит, поради противоречие на добрите нрави, под евентуалност заобикаляне на закона чл. 19, ал. 4 ЗПК, противоречащ на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК . Тези обстоятелства следва да бъдат установени по делото от ищеца при условията на пълно и главно доказване.

Разпоредбите на ЗЗП, уреждащи материята за неравноправния характер на клаузите в потребителките кредити, са повелителни, поради което тяхното приложение съдът следи служебно/ така ТР № 1/2013г. ОСГТК, ВКС/. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от ГПК съобразно която за наличието 3 на неравноправни клаузи в договори, сключени с потребители, съдът следи и служебно.

Настоящия съдебен състав намира, че действително клаузата за неустойка се явява нищожна поради противоречие със законна, поради следното:

В случая в чл.8 от договора формално е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на ответника, но така уговорената неустойка всъщност представлява договорна лихва допълнителна печалба за кредитора. Това е така, доколкото, за да не възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица условия, които са кумулативно дадени и следва да бъдат изпълнени в изключително кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от заемателя. Налагането на толкова кратки срокове и множество условия препятства всички възможности на длъжника да реагира и да ги изпълни своевременно. Всички посочено налага изводът, че за длъжника всъщност не съществува реална възможност да избегне плащането на неустойката. Ето защо доколкото във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в сферата на кредитора тя е уговорена като част от дълга, която се заплаща разсрочено на равни части, заедно с всяка погасителна вноска. По този начин действително кредиторът е заобиколил императивната разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, с която е установен лимит на годишния процент на разходите по кредита, като процесната неустойка представлява скрита печалба за кредитор. Ето защо настоящия съдебен състав намира, че клаузата за неустойка е нищожна, поради заобикаляне на законова разпоредба – чл. 19, ал. 4 ЗПК.

От друга страна клаузата за неустойка се явява недействителна и на още едно основание – противоречие с принципа за добрите нрави. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят разходи по договора за кредит е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, както и на добрите нрави.

Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал.1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от 4 нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора (така и Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по Тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС). В конкретния случай от събраните по делото доказателства се установява, че размерът на уговорената неустойка доближава почти на 100 % размера на отпуснатия кредит (сума по кредита 700 лева – неустойка 618,36 лева). Този факт сам по себе си е основание да се приеме, че принципът на добрите нрави е нарушен, като уговорките за заплащане на посочената неустойка са в противоречие на принципа за добрите нрави, поради което и така уговорената неустойка се явява нищожна и на това основание.

Съобразно изложеното съдът приема, че са основателни наведените от ищеца твърдения за нищожност на клаузата на чл. 8 от процесния договор за кредит предвиждаща задължение за заплащане на неустойка, с оглед на което следва да бъде постановено решение, с което предявеният иск да бъде уважен като бъде прогласена нищожността на посочената клауза.

На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят разноските по делото, а на основание чл. 38, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 2 от ЗА – в полза на пълномощника на ищеца следва да се присъди адвокатско възнаграждение в минимален размер съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.