Решение № 480 от 22.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 480 гр. София, 22.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Станимира И.

Членове:

Райна Мартинова

Виктория Р. МитЕ. при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Виктория Р. МитЕ. Въззивно гражданско дело № 20251100510628 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба от 03.07.2025 г. по регистъра на СРС от ответника по предявения иск – „Интерхолд“ ЕООД, срещу Решение № 10634/05.06.2025 г. по гр.д. № 40455/2023 г. по описа на СРС, 178 състав, в частта с което са уважени предявените срещу него от Н. С. П. искове с правно основание чл.

128, т. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 853,58 лв., представляваща дължим нетен размер на трудовото му възнаграждение за м. март 2022 г. по трудов договор № 1933/07.02.2022 г., ведно със законната лихва от 20.07.2023 г. до окончателното плащане и сумата 115,93 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за трудово възнаграждение за периода 20.04.2022 г.

– 20.07.2023 г.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение поради нарушение на материалния закон и несъобразяване със събрания по делото доказателствен материал. Въззивникът сочи, че от представеното платежно нареждане № 221107283782 от 20.04.2022 г., както и от приетото заключение по изготвената съдебно-счетоводна експертиза, се установява плащането на процесното трудово възнаграждение, поради което моли решението в обжалваната част да бъде отменено, а исковете – главен и акцесорен, да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК по делото е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия, с който последната е оспорена като неоснователна. Изложени са подробни съображения защо решението на първоинстанционния съд е правилно.

Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото 1 писмени доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по правилното приложение на императивния материален закон, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно.

Предмет на въззивната проверка, съобразно изложеното във въззивната жалба е дължимостта на отработеното от ищеца трудово възнаграждение за месец март 2022 г. и мораторната лихва върху същото.

Между страните не се спори, а и се установява от представените писмени доказателства, че по силата на трудов договор № 1993/07.02.2022 г. страните са били в трудово правоотношение за периода 07.02.2022 г. – 01.07.2022 г., по което ищецът е заемал длъжността „технически ръководител“ при ответното дружество, при трудово възнаграждение в размер на 1 100 лв. месечно, ведно с допълнително възнагражденние за прослужено време в размер на 0,6 % годишно.

Видно от представените ведомости за заплати, както и от изготвеното заключение по съдебно – счетоводна експертиза, дължимото и начислено на ищеца нетно трудово възнаграждение за м.03.2022 г. възлиза на сумата от 853,58 лв.

От представените от ответника и приети като доказателства по делото платежни нареждания, се установява, че на ищеца са заплатени следните суми:

На 20.04.2022 г. сума в размер на 1003,58 лв. с основание работна заплата и бонус;

На 15.06.2023 г. сумата 1032,50 лв. с основание работна заплата за месец април и месец май;

На база на предоставената информация от ТД на НАП, ТП на НОИ и представени частични фишове за начислено трудово възнаграждение, в таблица № 1 вещото лице е определило какъв е бил брутният и нетният размер на трудовото възнаграждение на Н. П. по повод сключените с него трудови договори от страна на „Интерхолд“ ЕООД, съобразявайки се с действалите през 2022 г. проценти за осигуровки за ДОО, здравно осигуряване и ДЗПО. От същите се установява, че нетните трудови възнаграждения на ищеца за процесния период са както следва: за м. февруари 2022 г. – в размер на 77,60 лв. и 682,86 лв., изплатени на 21.03.2022 г.; за м. март 2022 г. – в размер на 853,58 лв.; за м. април 2022 г. – в общ размер на 1 003,58 лв., включващ както основното трудово възнаграждение, така и начислен допълнителен бонус; за м. май 2022 г. – в размер на 540,13 лв., изплатени на 15.06.2023 г.; както и за м. юни 2022 г. – в размер на 113,78 лв., изплатени на същата дата.

На база на така представената информация и при съпоставката им с представените от ответника индивидуални ведомости със заплати съдът намира за установено, че със сумата 1003,58 лв. е погасено дължимото трудово възнаграждение на ищеца за месец април, а със сумата в размер на 1032,50 лв., заплатена след прекратяване на трудовите правоотношения – на 15.06.2023 г. са погасени задълженията за трудово възнаграждение за м.май.2022 г. в размер на 540,13 лв., трудово възнаграждение за м.юни.2022 г. в размер на 113,78 лв. начисления при прекратяване на трудовото правоотношение процент прослужено време в размер на 16,43 лв., както и начисленото при прекратяване на трудовото правоотношение обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ в размер на 362,16 лв.

2

Съдът не споделя възражението на въззивника, че извършеното на 20.04.2022 г. плащане в размер на 1 003,58 лв. следва да се отнесе към трудовото възнаграждение за месец март 2022 г. От събраните по делото доказателства се установява, че размерът на преведената сума съвпада изцяло с начисленото нетно трудово възнаграждение за месец април 2022 г., което възлиза на 1 003,58 лв., докато дължимото възнаграждение за месец март е в различен размер – 853,58 лв. Обстоятелството, че в трудовия договор е уговорено заплащане на трудовото възнаграждение до 20-то число на месеца, следващ този, за който се отнася, не изключва възможността същото да бъде изплатено и преди настъпването на този срок, поради което самата дата на превода не може да обоснове извод относно неговото отнасяне към конкретен отчетен период. Наред с това, в платежното нареждане е посочено основание „работна заплата и бонус“, като от заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че начисляване на бонус е извършено единствено за месец април 2022 г., а не за месец март, което в съвкупност с останалите доказателства обосновава извода, че плащането от 20.04.2022 г. е предназначено за погасяване на задължението за трудово възнаграждение за месец април 2022 г., а не за процесния месец март.

Следователно действително по делото не се установява дължимото възнаграждение за месец март да е заплатено от работодателя, респективно първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед установената дължимост на трудовото възнаграждение за месец март 2022 г., основателен се явява и акцесорният иск за заплащане на мораторна лихва.

Съгласно разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД работодателят дължи обезщетение за забава при неизпълнение на парично задължение, като в случая от събраните по делото доказателства се установява, че възнаграждението е следвало да бъде изплатено до 20то число на месеца, следващ този, за който се отнася, поради което забава е налице считано от 20.04.2022 г. Размерът на претендираната лихва за периода 20.04.2022 г. – 20.07.2023 г. е определен въз основа на приетото заключение по съдебно-счетоводната експертиза, което в тази част не е оспорено и което съдът кредитира като обективно и съответстващо на приложимата законна лихва, поради което претенцията по чл. 86, ал.

1 ЗЗД се явява основателна и доказана по размер.

По разноските:

Предвид изхода на спора, в полза на въззиваемата страна на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да се присъди сумата от 780 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство за настоящата съдебна инстанция съгласно представения договор за правна помощ, имащ характер на разписка за действителното заплащане на посочената в него сума.

Предвид Решението на Съвета на Европейския съюз за приемането на еврото от Република България, прието на основание чл. 140, параграф 2 от Договора за функционирането на Европейския съюз, както и Регламента на Съвета, приет съгласно чл. 140, параграф 3 ДФЕС, считано от 01.01.2026 г. еврото е законно платежно средство в Република България, поради което осъдителните диспозитиви, постановени след тази дата, следва да бъдат определяни в евро, като присъдените суми се прЕ.лутират от левове по фиксирания и неотменим курс, установен в акта за въвеждане на еврото.

На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение не подлежи на обжалване.

Воден от горното, съдът

РЕШИ:

3

ПОТВЪРЖДАВА решение № 10634/05.06.2025 г., постановено по гр.д. № 40455/2023 г. по описа на СРС, 178 състав.

ОСЪЖДА „Интерхолд“ ООД, ЕИК 202357469, да заплати на Н. С. П., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 398,78 евро /780 лв./ – разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.

Решението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4