Решение № 48 от 12.01.2023, Районен съд - Видин

РЕШЕНИЕ

№ 48 гр. Видин, 12.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВИДИН, I СЪСТАВ ГО, в публично заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Даниел Н. Димитров при участието на секретаря СЛАВИНА Ж. СЛАВЧЕВА като разгледа докладваното от Даниел Н. Димитров Гражданско дело № 20221320100394 по описа за 2022 година

Постъпила е искова молба от А. Н. М. от гр.**************,ЕГН ********** ,с която против “ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, е предявен иск за прогласяване нищожността на сключения между страните Договор за потребителски кредит № ********** от 09.04.2020 г. ,на основание чл. 22 от ЗПК поради противоречие с императивните изисквания на закона - чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, както и на основание чл. 26, ал. 1, предл.

3 от ЗЗД, поради противоречие с добрите нрави.

Твърди се, че на 09.04.2020 г. ищцата е сключила в качеството си на кредитополучател - потребител Договор за потребителски кредит № ********** с кредитора - търговец „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД. Съгласно условията на договора, търговецът е предоставил на потребителя сумата от 9 402.47 лева, с краен срок за погасяване 15.02.2023 г. Посочен е лихвен процент в размер на 47.33%, годишен процент на разходите в размер на 49% и обща дължима сума в размер на 16 713.60 лева. Кредитът се погасява с анюитетни месечни вноски.

Подържа се,че договорът е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК,като се сочи,че съгласно посочената клауза 1 договорът за потребителски кредит следва да съдържа „годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите.

".

Излага се, че в чл. 9.1 от процесния договор е посочен фиксиран лихвен процент от 47.33%, а в чл. 10 от същия годишен процент на разходите /ГПР/ в размер на 49%.

Твърди се, че така посочения годишен лихвен процент не отговаря на действителния, дори в него да е включен само фиксирания лихвен процент.

Счита се, че дори да се вземе предвид само договорената лихва в размер на 47.33%, годишният процент на разходите е в размер 59,10%, което е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 19, ал.4 от ЗПК. Посочената разпоредба предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва, определена с постановление на МС, която законна лихва към датата на сключване на договора е в размер на 10%. Поддържа се, че това от своя страна води до нарушение на императивната разпоредба начл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което обуславя нищожността на процесния договор за кредит на основание чл. 22 от ЗПК.

Отделно се сочи,че в процесния случай е налице разминаване между посочения в Договора ГПР и действителния размер на ГПР.

Подържа се на второ място, че процесният договор е нищожен на основание чл.26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД - поради противоречие с добрите нрави,като се излага , че в договора е уговорен годишен лихвен процент или възнаградителна лихва по договора в размер на 47.33%. Твърди се, че така уговорения лихвен процент противоречи на добрите нрави и в този смисъл клаузата на чл. 9.1 от договора се явява нищожна - ограничителят на свободата на волята на страните са добрите нрави като неписани, но трайно утвърдили се правила, непосредствено свързани със справедливостта, добросъвестността и нормалното развитие на обществените отношения.

Сочи се ,че е налице трайно установена практика на ВКС относно добросъвестния и съответстващия на добрите нрави /като ограничение на свободата на волята/ предел на волята на страните за заплащане на възнаградителна лихва, а именно: три пъти размера на законната лихва. В 2 този смисъл е практика на ВКС /Решение № 4/2009 г. по т.д. № 395/2008 г., Решение № 1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г., определение № 877 по т.д.

№ 662/2012 г. и др./ според която съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната лихва.

Излага се, че при размер на законна лихва от 10.00 % към датата на сключване на договора, респективно трикратен размер от 30.00%, в настоящият случай лихвата по процесния договор в размер на 47.33% годишно надхвърля с над 4 пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави/ критерии за норми на поведение, установени в обществото/, тъй като надхвърлят трикратния размер на законната лихва. Сочи се, че поради тази причина клаузата от договора, с която е уговорен ГЛП в размер на 47.33% накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето от ЗЗД като противоречаща на добрите нрави. Поради това, че нищожните уговорки нямат правно действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за ищеца.

Твърди се, че нищожността на тази клауза на процесния договор обуславя недействителността на целия договор, тъй като в случая не са налице предпоставките по чл. 26, ал. 4 от ЗЗД за запазване действителността на останалите части от договора. Аргумент в подкрепа на този извод представлява характерът на този договор, който е възмезден и включването на клаузи за договаряне на лихвен процент по кредита и ГПР е въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Предвид на това в случая не е приложима нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и нищожността на посочените по-горе клаузи на процесния договор обуславя неговата цялостна недействителност.

Претендират се и направените по делото разноски.

От ответното дружество в законоустановения срок е постъпил отговор на исковата молба,като се оспорва претенцията и се подържа ,че същата е неоснователна .

Сочи се,че член 11 ал.1 т.10 от ЗПК изисква точно посочване в 3 договора на ГПР и общата дължима от потребителя сума към момента на сключване на договора, което е изискване е спазено и написано в Договора:

ГПР - 49 % и обща дължима сума 16713,6 лева.

Излага се ,че останалите възражения срещу начина на изчисляване на ГПР съобразно изискването на ЗПК по определения в приложение №1 начин също са неоснователни.

Твърди се, че не следва разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК да се тълкува разширително в смисъл, че нарушение, водещо до недействителност по чл. 22 ЗПК е налице не само когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но посочения в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между Банката и потребителя. Неправилното изчисляване на ГПР по кредита, чрез невключване в неговото процентно изражение на задължение (както твърди ищеца), което е установено в глобален размер чрез посочване на неговата стойност, не води до недействителност на договора за кредит на соченото основание. В случаите, в които ГПР надвишава установеният в закона максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК, приложение намира разпоредбата на чл. 19, ал.

5 ЗПК, която указва, че това води до недействителност на самата клауза в договора.

Поддържа се, че в процесния договор за потребителски кредит, сключен между страните, липсват неясноти, които да обусловят използването на допускания при изчислението на ГПР, поради което такива допускания не са предоставяни като информация по договора. Договорът за кредит е сключен за конкретна сума, за конкретен срок, при фиксирана лихва, приложима за целия срок и се усвоява еднократно и в началото на договора.

Подържа се,че изложените от ищеца твърдения, че договарянето на възнаградителна лихва в размер три /3/ пъти по-голям от размера на законната лихва е в противоречие с добрите нрави, поради което такава уговорка следва да бъде нищожна2, е неоснователно. ,тъй като при сключване на процесния договор и към момента е налице нормативен текст чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК, който точно и ясно определя предела на оскъпяване на кредита - годишният процент на разходите не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на 4

Република България. Възнаградителната лихва е компонент от ГПР и размерът й подлежи на преценка от кредитодателя, като единственото условие е, същата заедно с другите елементи на ГПР общо да не надвишава максимално допустимия размер.

Поддържа се, че процесният договор за кредит е 1) потребителски кредит по смисъла на ЗПК и 2) банков кредит по смисъла на чл. 430 от ТЗ,като за разлика от разпоредбите на чл. 240 от ЗЗД, където лихва „може да се уговори", при банковия кредит по чл. 430 от ТЗ задължително следва да има уговорена възнаградителна лихва и тя може да бъде уговорена в размер по-висок от този между граждани.

Поддържа се, че независимо в какъв максимум е определена възнаградителната лихва по договора от по-голямо значение за потребителя, а и относно законосъобразността на съответната клауза е процента на ГПР приложим върху заетата сума, тъй като ОЛП е компонент при изчисляването на ГПР.

Твърди се, че в случая ГПР е в размер на 49 % , което е в границите на допустимия максимум определен от разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК - пет пъти размера на законната лихва или 50%.

Излагат се и аргументи по отношение на общите възражения за недействителност на договора за потребителски кредит.

Иска се от съда да отхвърли иска изцяло, като неоснователен и недоказан, както и да бъде присъдено и юрисконсултското възнаграждение за водене на делото.

По делото е назначена съдебно-икономическа експертиза.

Съдът, като прецени събраните по делото писмени доказателства, намира за установено следното: Не се спори между страните, а и от представените писмени доказателства е видно, че между ответника и „Ти Би Ай Банк“ ЕАД е възникнало облигационно правоотношение по силата на сключен между тях договор за потребителски кредит,като съгласно чл. 7 т.2.1 от договора кредиторът е превел средствата по кредита на потребителя.

Не е спорно и обстоятелството,че ответника- кредитор е изпълнил задължението си по договора предоставяйки сумата, предмет на договора, която ищеца се задължил да върне, ведно с дължимите такси и лихви 5 съобразно обективирания в договора погасителен план.

По делото е представен и договора за потребителски кредит от 09.04.2020 г. сключен между Ти Би Ай Банк ЕАД – кредитор и А. Н. М.длъжник при следните параметри: размер на кредита 9402.47 лева, годишен лихвен процент в размер на 47.33 %, годишен процент на разходите в размер на 49 % и обща сума дължима от потребителя в размер от 16713.60 лв.. В договора е обективиран погасителен план, съгласно който кредитът следвало да бъде изплатен на 32 месечни вноски в размер на 522.30 лева всяка, с падеж на първата вноска 15.07.2020 г. и падеж на последната вноска 15.02.2023 г..

В първоначалното си заключение по назначената по делото съдебносчетоводна експертиза вещото лице посочва,че размера на годишния процент на разходите по договора /ГПР/ ,изчислен по формулата,съгласно приложение №1 към чл.19 ал.2 от ЗПК е 59.0744%..В допълнително си заключение обаче вещото лице посочва,че годишния процент на разходите по договора е 49.8162 % .При изслушването вещото лице е посочило,че при първоначалния вариант не е съобразил обстоятелството ,че кредита е имал гратисен период от 09.04.2020 г. до 15.06.2020 г., и който не е следвало да се включва при направеното изчисление.Вещото лице изразява категорично становище,че резултата по допълнителното заключение е обективен и правилен, което се възприема от съда.

С оглед изложеното съдът приема,че реалния и действителен ГПР по процесния договор е 49.8162 %.

При така установените по делото факти, съдът достига до следните правни изводи:

Предявен е иск за прогласяване нищожността на сключения между страните Договор за потребителски кредит ,поради неспазване на нормите на чл. 11, ал.1 т.10 във вр. с чл. 22 от ЗПК и поради накърняване на добрите нрави.