Решение № 420 от 23.05.2025, Районен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 420 гр. Сливен, 23.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, VI СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Минчо Ст. Минев при участието на секретаря РОСИЦА ПЛ. ДЗОБЕЛОВА като разгледа докладваното от Минчо Ст. Минев Гражданско дело № 20232230103099 по описа за 2023 година

В исковата молба на И. Г. С. от с. Крушаре, Сливенска обл. се твърди, че е сключил със "СТИК КРЕДИТ"АД Договор за потребителски кредит № 790260 от 09.02.2022г., по силата на който дружеството се задължило да му предостави сума в размер на 1 100лв. при фиксиран годишен лихвен процент /ГЛП/ от 36% и годишен процент на разходите /ГПР/ от 42,58%. Съгласно нарочна договорна клауза, мъжа бил длъжен в определен срок да предостави обезпечение на кредита – поръчител или банкова гаранция, а ако не стори това, за него възниквало задължение за заплащане на неустойка от 0.9% от стойността на усвоената сума по кредита за всеки ден, през който това обезпечение не е предоставено. На това основание му било начислено задължение в размер на 958.69лв., чието заплащане било разсрочено с погасителния план, с който следва да се погасяват главницата и договорната лихва.

Сочат се пороци на процесния договор, при което се извежда становище, че същия е нищожен и се иска да бъде прогласен за такъв. Ищецът изтъква разпоредби от Закона за потребителския кредит /ЗПК/, предвиждащи при подобни случаи кредитополучателя да връща само чистата сума на кредита, без лихва и др. разходи. В тази връзка и твърдейки, че в случая е погасил предсрочно задълженията си, като е заплатил на ответното дружество сумата 1 370.12лв., и позовавайки се на цитирания нормативен акт и общата разпоредба, уреждаща института на неоснователното обогатяване- чл.55 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, предявява иск дружеството да 1 бъде осъдено да му заплати 270.12лв., като недължимо платени от него по недействителен договор, ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба пред съда до окончателното й изплащане.

В условията на евентуалност предявява втора група от два иска. По тях претендира съда да приеме, че клаузата за неустойка в процесния договор е нищожна, след което да осъди дружеството да му заплати сумата от 170лв., като недължимо платена неустойка, ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба пред съда до окончателното й изплащане.

В едномесечният срок за писмен отговор "СТИК КРЕДИТ" депозира такъв. Излага становище за допустимост на претенциите, но и за неоснователност. С подробни доводи аргументира както тезата си, че договора не е недействителен, така и че не е недействителна дори само клаузата в него за неустойка. Поради това заявява искане да бъдат отхвърлени и да му бъдат присъдени разноски.

В съдебно заседание страните не изпращат представители.

С нарочно писмено изявление ищеца, чрез пълномощника си, поддържа предявените искове. Също чрез писмено изявление, също на проц.представител по пълномощие, ответника поддържа възраженията си против тях.

След като обсъди събраните по делото доказателства съда приема за установено от фактическа страна следното:

От документът, представляващ листи 7 и сл. от материалите по делото съда установява, че 09.02.2022г. между И. Г. С. и "СТИК- КРЕДИТ" е бил сключен договор- за потребителски кредит, предоставен от разстояние, с № 790260, по силата на който му е предоставен паричен заем в размер на 1 100лв., при годишен лихвен процент- 36% и годишен процент на разходите 42.58%. Посочена е и общо дължимата от потребителя сума, изчислена към момента на сключване на договора и тя е 1363.72лв. Следва да бъде върната в срок 12 месеца.

Съгласно чл.27 ал.1 от договора, в случай, че кредитополучателя не изпълни задължението си в определен срок да предостави обезпечение на кредита – поръчител или банкова гаранция, за него възниква задължение за заплащане на неустойка 0.9% от стойността на усвоената сума по кредита за всеки ден, през който това обезпечение не е предоставено.

Лист 9 от този документ е погасителния план, като от същия е видно, че всяка месечна вноска е многокомпонентна, и включва и плащане на неустойка. Сборът на всички предвидени за последната вноски възлиза на 958.69лв.

2

От представен с исковата молба документ- л.5 от настоящото дело, се установява, че на 31.03.2022г. С. е превел по сметка на Стик Кредит сумата 1 370.12лв. Тъй като ответното дружество не оспори по никакъв начин този факт- както докато бе само ищцово твърдение, така и след като за него бе ангажирано писмено доказателство, съда приема, че плащането е осъществено; също, че не само е осъществeно, но е по процесния договор.

Част от доказателственият по делото материал са Общи условия на договора за потребителски кредит, предоставен от разстояние, уреждащи отношенията между "СТИК КРЕДИТ"АД и потребителите.

Така установените факти и останали недоказани такива, налагат следните правни изводи:

Предмет на делото са установителни и осъдителни искове. Всички те са основани на твърдение за нищожност/недействителност на процесния договор, съотв. отделна негова клауза. Цитират се в тази връзка разпоредби от различни нормативни актове.

Установи се категорично, а то и не е спорно по делото обстоятелство, че страните по делото са били в договорни отношения. По силата на същите ответното дружество е предоставило, осъществило е дейност, включена в предмета му на дейност, на ищеца паричен кредит, а ищеца е действал, сключил договора именно като физическо лице. Поради това се налага извода, че процесния договор е за потребителски кредит. Ето защо и за него са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит. Съгласно чл.9 ал.1 от същия, договора за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредитора предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем. Страни по него са потребителя и кредитора - ал.2.

Следващите алинеи дават легална дефиниция на тези две понятия. Така, съгл.ал.3, потребител е всяко физическо лице, което при сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност, а кредитор е всяко физическо или юридическо лице, което предоставя или обещава да предостави потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска дейност.

Цитираният нормативен акт съдържа редица изисквания- към начина на сключване на такъв договор и неговото съдържание, някои от които са императивни. В рамките на това изложение съда ще разгледа една конкретна такава, защото на нея именно ищеца основава претенциите си. Съгласно т.9 от чл.11 ал.1 от ЗПК, договора трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. Видно от чл.19 ал.1, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, като лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид ...., изразени като годишен процент от общия размер на 3 предоставения кредит. Съгл.ал.4, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, определена с постановление на Министерски съвет на РБългария. Клауза в договор, с която се надвишава този размер, е нищожна.

Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията по чл.10 ал.1, чл.11 ал.1,т.т.7-12 и т.20 ...., договора за потребителски кредит е недействителен. Когато договора за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителя връща само чистата стойност на кредита, без да дължи лихви или други разходи по кредита.

В случая с убеденост може да се заключи, че е недействителна клаузата, предвидена в чл.27 от процесния договор- предвиждаща заплащане на неустойка за това, че потребителя/кредитополучател не е осигурил гарант по договора за кредит или надлежно обезпечение. Начисляването й е признато в писмения отговор, поради което е несъмнен по делото факт. Нещо повече, заплащането й е включено в съставения към договора погасителен план и представлява част/компонента, съдържаща се във всяка една месечна вноска.

При това тя е най-голямата, всъщност значимо по-голямата по размер част от съответната вноска. Съдът я изчисли на 958.69лв.; видно е, че тя е съизмерима със самия предоставен кредит. Нещо повече, според съдията-докладчик тя представлява ползван от кредитора способ за получаване на допълнителен доход и за заобикаляне на законовата забрана за прекомерно голям ГПР в договорите за потребителски кредит. В този смисъл клаузата е недействителна-нищожна, съгласно общите разпоредби на облигационното ни право- чл.26 от Закона за задълженията и договорите- като заобикаляща закона /ЗПК/, така и на специалния закон- ЗПК, предвиждащ, недействителност на клаузата за ГПР, ако той надвишава пет пъти годишния лихвен процент. А в случая с добавянето на сумата за неустойка към дължимите главница и възнаградителна лихва, надвишението на ГПР е много повече от тези пет пъти. Т.е., клаузата в процесния договор за ГПР е недействителна, т.е. такава липсва. А това означава, че и самия договор е недействителен- на осн.22 във вр. с чл.11 ал.1, т.9 от ЗПК. Ето защо водещия иск е основателен- на разгледаното основание, а по тази причина, тъй като ищеца постига целения от него резултат, не е необходимо съда да разглежда останалите основания, на които е предявен първия иск. Не е необходимо да разглежда и иска за недействителност на уговорката в процесния договор за заплащане на неустойка при непредоставяне на поръчител или гаранция- тъй като тя е предявена в условията на евентуалност- за разглеждане само в случай, че съда отхвърли иска за недействителност на целия договор.

По осъдителния иск- той е за парично вземане и освен, че е съединен с вече произнесения иск в условията на кумулативност, е акцесорен на него- т.е. следва неговата съдба. Така е, защото ако главния иск не бе уважен, то и не би 4 могло да се направи законосъобразен извод, че ищеца дължи по процесния договор на ответното дружество само чистата сума по договора. Тя в случая е 1100лв., а С. е заплатил на кредитора общо 1370.12лв. С горницата над размера на кредата до тази сума е обогатяването на дружеството, без основание. Сумата ще бъде присъдена, тъй като е поискано, а то-искането, е основателно, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба пред съда, защото с последното ответника/длъжник е поставен в забава, а законната лихва представлява обезщетението за кредитора-ищец за забавата при плащането на паричното задължение.

При този изход на делото на ищеца се следват направените от нея разноски по делото- чл.78 ал.1 от ГПК. Те в случая са 142.90лв. - следващата се за заплащане държавна такса за образуването му /от тях 92.90лв. по иска за прогласяване на нищожност, както и минималния размер по Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК- чл.1, за осъдителния иск за парично вземане-50лв./.

По аргумент за противното от ал.3 на чл.78 ГПК, на ответника не се присъждат разноски.

На основание чл.38 ал.1, т.2 от ЗАдв. във връзка с чл. 78 ал.1 от ГПК, на адвокат, представлявал ищцата въз основа на пълномощно, в което е уговорено да й предостави помощта си безплатно, ще трябва да бъде определено/присъдено възнаграждение. Размерите на адвокатските възнаграждения, при това в минимален размер, са посочени в Наредба №1/ 09.07.2004г. Съгласно обаче Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, член 101, параграф 2 ДФЕС, във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националния съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, вкл. когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Водейки се от това и вземайки предвид, че делото не представлява фактическа и/или правна сложност /възможно е като единствено по рода си да е било с вид сложност, но тъй като е част от множество дела, "изгледани" само в Сливенски районен съд, при това срещу едни и същи- два-три на брой, ответници, и, което е по-важно- искове, предявявани чрез един и същ адвокат, каквато да е сложност се е трансформирала в стандартно дело/, вкл. са събрани малко на брой доказателства, а и адвоката на ищцата не присъства/ не се яви на проведеното/ите съдебно заседание, съда намира, че справедливия размер на това възнаграждение в случая е 250лв. С оглед предоставеното от адвоката доказателство -удостоверение от НАП за регистрация по ЗДДС, възнаграждението е 300лв.