Решение № 4004 от 07.10.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4004 гр. Пловдив, 07.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Боева при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело № 20225330116384 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от „Кредитна Агенция България“ ООД, ЕИК 202328446 против Г. Т. Т., ЕГН **********, с която са предявени обективно съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл. 10, чл.11, чл.33 ЗПК.

Ищецът твърди сключване на договор за кредит *********/04.01.2022 г., с предоставена сума от 8500 лева, платима ведно с договорна лихва и краен падеж 04.01.2025 г. Ответникът не платил вноски, поради което била обявена предсрочна изискуемост, за което бил уведомен на 09.08.2022 г.

Ищецът се снабдил със заповед по чл. 410 ГПК № 6353/12.09.2022 г. по ч.гр.д.

№ 12937/22 г. по описа на ПРС, срещу която в срок постъпило възражение за недължимост, при което възникнал правен интерес от предявяване на настоящите искове за следните суми: 8500 лева – главница; 1785 лева – договорна лихва за периода 05.01.2022 г. – 05.08.2022 г. Моли се за уважаването им, ведно със законната лихва от постъпване на заявлението в съда – 08.09.2022 г. до окончателното погасяване. Претендират се разноските в заповедното и настоящото производство.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва исковете.

Възразява за недействителност на договора, на осн. чл. 22 ЗПК, поради нарушение на чл. 11, ал.1, т.10, чл. 19, ал. 4, ал.5, чл. 33 ЗПК. Не било ясно по какъв начин е формиран ГПР, според пог. план била дължима сума от 17680 лева, без яснота как е формирана, като представлявала 100% оскъпяване на кредита. Възн. лихва не била дължима, поради противоречие на клаузата с добрите нрави – уговорена в пог. план в размер на 9180 лева – повече от предоставената главница. Моли за отхвърляне на 1 исковете. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По допустимостта:

Видно от приложеното ч. гр. д., вземанията по настоящото производство съответстват на заповедта за изпълнение. Възражението за недължимост е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а исковете, по които е образуван настоящият процес, са предявени в месечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежат на разглеждане по същество.

По същество:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е подписан договор за кредит *********/04.01.2022 г., с предоставена сума от 8500 лева, което е усвоена; ответникът е уведомен на 09.08.2022 г. за обявена предсрочна изискуемост на кредита /вж. Oпределение по чл. 140 ГПК № 520/13.01.2023 г. – л.33-34 /.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени доказателства.

Приет е договор за кредит за 8500 лева при фиксирана лихва 3 % месечно и 40 % годишно при неизпълнение, ГПР – 42,57 %, общо плащане на 17680 лева, дължимо на 36 вноски по пог. план до 04.01.2025 г. С разписка от 04.01.2022 г. /л.7/ ответникът е удостоверил получаването на сумата в посочения размер. Документите съдържат негови подписи, като наличието на договора и предоставянето на сумата са безспорни.

Относно действителността на договора:

Всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.

Съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 2 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова, следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на договора според възраженията на ответника и в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявения иск, следи служебно.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на кредитополучателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.

Не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

3

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютна стойност на ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 42,57 %/. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.

Налице е нарушение в тази връзка и, т.к. посоченият в договора ГПР не съответства на действителния – според приетото заключение на ССЕ, което се кредитира изцяло като ясно и компетентно изготвено – размерът на ГПР, изчислен съобразно формулата в Приложение 1 към ЗПК, при включване на разходи само за лихва е 42,58 %.

Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д.

№ 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.

Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл.

11, т. 10 ЗПК , е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването му. Същевременно - посочването на по нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска 4 практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В този смисъл - Решение № 260123/25.09.2020 г. по в. гр. д.

№ 1214/2020 г.; Решение № 682/7.07.2020 г. по в. гр. д. № 880/2020 г.; Решение № 1375/22.11.2019 г. по в. гр. д. № 1983/2019 г.; Решение № 220/18.02.2020 г. по в. гр. д.

№ 2957/2019 г.; Решение № 1411/29.11.2019 г. по в. гр. д. № 1207/2019 г.; Решение № 1510/13.12.2019 г. по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33/8.01.2020 г. по в. гр. д. № 2344/2019 г. на ПОС и др.

Налице е и друго нарушение, т.к. видно от съдържанието на договора – в него липсва задължителното съдържание по чл. 11, ал.1, т.20 ЗПК – наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6. Това от своя страна и съгласно чл. чл. 22 ЗПК е самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че договорът е недействителен.

С оглед изложеното, съдът приема, че не са спазени посочените изисквания на ЗПК, поради което договорът за потребителски кредит е недействителен.

За разлика от унищожаемостта, която се инициира от съответната страна, за нищожността съдът следи служебно и при констатиране се позовава на същата в мотивите при обсъждане основателността на исковете. Имайки предвид последиците й, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят – ответник дължи връщане само на чистата стойност по кредита, но не и лихви или други разходи - в т. см. – трайна съд. практика - Решение № 50147/26.10.2022 г. по гр.д. № 3855/2021 г. на ВКС; и на ПОС:

Решение № 277/6.03.2023 г. по в. гр. д. № 2677/2022 г.; Решение № 280/6.03.2023 г. по в. гр. д. № 3171/2022 г.; Решения по - в.гр.д.№ 1063/20г.; в.гр.д.№ 653/2020г.; в.гр.д. № 2151/2020г.; в.гр.д.№ 2269/2020г., в.гр.д.№ 1389/ 2020г. и в.гр.д.№ 1222/ 2020г. и др.