Решение № 168 от 23.07.2026, Окръжен съд - Ловеч

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 168 гр. Ловеч, 23.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, I СЪСТАВ, в публично заседание на седми юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА

Членове:

ТАТЯНА МИТЕВА

ПЛАМЕН ПЕНОВ при участието на секретаря ВЕСЕЛИНА ВАСИЛЕВА като разгледа докладваното от МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА Въззивно гражданско дело № 20264300500244 по описа за 2026 година и за да се произнесе, съобрази:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 94/21.02.2026 г., постановено по гр.д. № 1246/2025 г., Ловешкият районен съд е признал за установено на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, по отношение на Д. Д. П., ЕГН **********, с адрес: с**************, че С. И. П., ЕГН **********, с адрес: гр. **************, е собственик на основание наследство по закон от баща си И.Ц.В., починал на **** г., на недвижим имот, представляващ УПИ I-184, кв. 4 по регулационния план на с.

Лисец, общ. Ловеч, обл. Ловеч, с площ от 960 кв.м., при съседи: улица, УПИ ХVII-183, УПИ ХV-184, УПИ II-185, а по КККР на село Лисец, общ. Ловеч, обл. Ловеч – имот с кад. ид.№ ***, с площ от 1247 кв.м., при граници – имот с кад. ид.№ *** - улица, имот с кад. ид.№ ***, имот с кад. ид.№ *** и имот с кад. ид.№

***. С решението Д. Д. П. е осъден да заплати на С. И. П. сумата 695.36 евро, представляваща разноски по делото и отхвърлил искането на Д.

Д. П. за присъждане на направените от него разноски по делото.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от Д. Д. П., ЕГН **********, чрез пълномощника адв.Ф. Ф. от АК - Ловеч, в която изразява становище за неговата незаконосъобразност. Оспорва изводите на първоинстанционния съд, че ищецът има интерес да предяви иск по чл.124 от ГПК, обоснован с показанията на св.М., на когото било възложено да огражда 1 процесния имот. Твърди, че са налице несъответствия в показанията на този свидетел и дадените от ответника обяснения в с.з. на 12.12.2025 г., които анализира подробно. На следващо място изтъква, че съдът не е изпълнил основното си процесуално задължение да обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, като ги цитира подробно във въззината жалба. Въз основа на техния анализ прави извод за недопустимост на предявения иск по чл.124, ал.1 от ГПК поради липса на правен интерес, защото ответникът не е оспорвал и не оспорва или смущава правото на собственост на ищеца с фактически или правни действия. Счита, че в случая е налице хипотезата на чл.78, ал.2 от ГПК, тъй като ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и признал иска, като разноските следва да се възложат на ищеца. Не споделя извода на районния съд за приложимост на т.3Б от ТР № 4/14.03.2016 г. по т.д. № 4/2014 г. на ВКС, ОСГК. Не оспорва, че ответникът не е говорил лично с ищцата, че ще обработва нейния имот, но твърди, че гf е пренаел от С.А., който е имал преки отношения със собствениците и на другите два съседни имота, които обработвал преди това. Изтъква, че в момента, в който е разбрал за намеренията на ищцата П. да ползва имота с цел неговото застрояване, е премахнал засадения в нейния имот поникнал овес, за да го преведе в първоначалното му състояние.

Поради изложените съображения моли съда да обезсили обжалваното решение на РС – Ловеч и прекрати производството по делото поради липса на правен интерес у ищеца за водене на предявения положителен установителен иск с пр.основание чл.124, ал.1 ГПК за собственост на недвижимия имот срещу ответника, който не оспорва или смущава правото му на собственост с фактически или правни действия.

Ако съдът не приеме за основателно това искане, моли да отмени решение № 94/21.02.2026 г. по гр.д. № 1246/2025 г. по описа на Ловешкия районен съд в частта, с която Д. Д. П. е осъден да заплати на С. И. П. сумата 695.36 евро разноски по делото пред първата инстанция, поради наличие на хипотезата на чл.78, ал.2 ГПК.

Моли да му бъдат присъдени направените пред двете съдебни инстанции разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата С. И. П..

В съдебно заседание въззивникът Д. Д. П. се явява лично и чрез упълномощения процесуален представител адв.Ф. поддържа въззивната жалба на изложените в нея основания. В съдебно заседание поддържа тезата, че е налице хипотезата на чл.78, ал.2 от ГПК и ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото. Акцентира, че с отговора на ИМ по първоначално заведения иск по чл.108 от ЗС, ответникът е признал, че ищцата е собственик на имота и по никакъв начин не е оспорвал собствеността й.

Счита за недоказани твърденията на ищцата, че ответникът с действията си е 2 препятствал ограждането на имота, като е премахвал поставената ограда.

Затова моли съда да отмени решението в тази част и възложи направените по делото разноски на ищцата, като му присъди направените такива пред настоящата инстанция съгласно представения списък по чл.80 от ГПК.

Въззиваемата С. И. П. не се явява и не се представлява в съдебно заседание. В постъпилото по делото становище упълномощеният процесуален представител адв.Т. Г. оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди първоинстанционното съдебно решение като правилно и законосъобразно. Анализирайки събраните по делото доказателства твърди, че с действията си ответникът е нарушил възможността и попречил на ищцата да ползва и владее собствения си имот по преназначение. Той е бил наясно кой е собственик на имота, че ищцата възнамерява да строи там къща, както и с липсата на уговорка с нея да го ползва. Оспорва като голословно твърдението на ответника, че напуснал/изоставил имота преди завеждане на исковата молба. Недопускането от ответника в имота на лица, ангажирани от ищцата, също демонстрира извършването на фактически действия по оспорване правото й на собственост. Претендира присъждане на направените по делото разноски за настоящата инстанция в размер на сумата 600 евро адвокатско възнаграждение.

Ловешкият окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл. 269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства и обсъди възраженията и доводите на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на съдебен контрол акт в срока по чл. 259 от ГПК, поради което са допустими и следва да бъде разгледани по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата основания.

Обжалваното решение на РС Ловеч е валидно, но във въззивната жалба се съдържат оплаквания за неговата процесуална недопустимост, които съдът следва да обсъди.

От доказателствата по делото се установява, че производството по гр.д.

№ 1246/2025 г. по описа на РС - Ловеч е образувано по предявен от С. И. П. срещу Д. Д. П. иск с правно основание чл.108 от ЗС. В нея ищцата твърди, че е собственик по наследство от баща си И.Ц.В. на незастроен поземлен имот, находящ се в с. Лисец, общ. Ловеч, представляващ УПИ I-184, кв. 4 по регулационния план на населеното място, с площ от 960 кв.м., при съседи: улица, УПИ ХVII-183, УПИ ХV184, УПИ II-185, а по КККР на село Лисец, общ. Ловеч – имот с кад. № ***, с площ от 1247 кв.м., при граници – имот с кад. № *** - улица, имот с кад. № ***, имот с кад. № *** и имот с кад. № ***. Излага, че ответникът 3 живее в близост до този имот – в имот с кад.№ ***. Твърди, че в началото на 2025 г. решила да огради имота си и да построи в него жилищна сграда, като на 15 април ангажираните от нея работници започнали работа.

След като са започнали да ограждат имота, при тях отишъл ответникът, който вдигнал скандал защо ограждат имота й и заявил, че площта на нейния имот представлява част от „блок земеделска земя“, която той бил засял и никой нямал право да го огражда. Твърди, че че след като работниците си тръгнали, ответникът пред тях демонстративно премахнал частично изградената оградна мрежа по западната част на имота, като им заявил, че ще продължи да влиза в него и ако отново види ограда, ще я премахне. Седмица след инцидента ищцата изпратила отново работниците с указания да проверят и поставят наново ограда, тъй като се уверила, че няма грешка в трасирането и това са границите на имота й. Една седмица преди да подаде исковата молба, ищцата установила, че ответникът отново е разрушил оградата, навлязъл е в имота и частично е ожънал засятата площ.

Направено е искане съдът да постанови решение, с което признае за установено в отношенията й с ответника, че тя е собственик на основание наследство по закон от баща й И.Ц.В., починал на **** г., който е придобил собствеността на основание договор за доброволна делба от 06.10.2005 г., със заверка на подписите от Нотариус НН.Х. с район на действие Районен съд – Ловеч, рег.№ 139 при Нотариалната камара, на описания недвижим имот, да бъде осъден ответника да й предаде владението върху този имот, като й заплати сторените в производството съдебно-деловодни разноски.

В законоустановения едномесечен срок е постъпил писмен отговор от ответника, чрез пълномощник адв. Ф. Ф., в който изразява становище за неоснователност на предявения иск. Не оспорва, че ищцата е собственик по наследство на процесния недвижим имот и признава, че на 14 февруари 2025 г. е засял с овес три съседни имота - № ***, № *** и процесния с № ***, между които нямало видими граници. Твърди, че преди това друго лице /С.А./ ги ползвал под наем, но въпросната година заявил, че няма да ги ползва и предложил на ответника да ги засее.

Ответникът признава, че на 15.04.2025 г. видял работник на име М. да пренася циментови диреци, преминавайки през единия от засетите имоти с № ***, за да стигне до имота на ищцата. След като разбрал, че ще се поставя оградна мрежа на имота й, казал на работника да не преминава през поникналия вече овес. Същият ден пристигнал и упълномощен от ищцата геодезист Н.Щ., за да трасира границите на нейния имот. На следващия ден той отново дошъл, за да трасира трасе за прокарване на път към имота на ищцата. Тъй като не му били показани документи, се обадил на тел. 112, като на сигнала се отзовали кметът на селото и патрул на РУ – Ловеч. Ответникът твърди, че реално изграждането на ограда на процесния имот е започнало на 18.04.2025 г. и той не е предприемал действия по нейното премахване.

Оспорва твърденията на ищцата, че е разрушавал оградата през месец юли 2025 г. /седмица преди завеждане на исковата молба на 22.07.2025 г./, като 4 заявява, че още в началото на месец юли е окосил и премахнал поникналия в имота на ищцата овес. За тази цел влязъл в имота през оставеното празно място за монтиране на врата, а в останалите два имота бил ожънат с комбайна на 13.07.2025 г. Поддържа, че не е извършвал действия, с които да оспорва правото на собственост на ищцата и не се е държал арогантно, а пред работниците е изказал единствено възражения, да не преминават през посевите с овес. Оспорва, че са налице предпоставките на чл.108 от ЗС и моли съда да отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан.

С протоколно определение от 12.12.2025 г. след изслушване становището на страните, районният съд е допуснал на основание чл. 214 ал.

1, изр. трето, предл. последно от ГПК изменение на предявения от ищцата иск, като същият се счита предявен с правно основание чл. 124 ал. 1 от ГПК, за признаване за установено по отношение на ответника, че ищцата е собственик на описания в исковата молба недвижим имот с идентификатор *** по КККР на с. Лисец, подробно описан с всички индивидуализиращи белези, на основание наследство по закон.

Съгласно разпоредбата на чл. 124 ал. 1 от ГПК, всеки може да предяви иск, за да установи съществуването на едно право, когато има интерес от това.

Според приетото в ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. ОСГТК на ВКС, наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат. Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото. Когато съдът констатира, че ищецът няма правен интерес, прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията - дали ответникът притежава или не претендираното от него и отричано от ищеца вещно право. Такова задължение има и въззивният съд, като при констатирана недопустимост на иска следва да обезсили първоинстанционното решение.