Решение № 253 от 05.07.2024, Районен съд - Велинград

РЕШЕНИЕ

№ 253 гр. гр.Велинград, 05.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИНГРАД, I - ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ЛИЛИЯ Г. ТЕРЗИЕВА при участието на секретаря МАРИЯ АНГ. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от ЛИЛИЯ Г. ТЕРЗИЕВА Гражданско дело № 20235210101301 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 26 ЗЗД

Предявени са от М. М. С., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.

Велинград, ул. *******, против „Неткредит“ ООД, с ЕИК 201253421, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.“Лъчезар Станчев 3“ /Литекс Тауър/, ет. 10, представлявано от И. Н. Х.-С., обективно евентуално съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, във чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10, във вр. 21, ал. 1 ЗПК и чл. 26, ал.1, пр. 3 ЗЗД, с които се иска да се прогласи недействителността на

Договор за потребителски кредит

№

201911110847070005 от 11.11.2019 г., евентуално за прогласяване на нищожност на клаузата на чл. 6, ал. 1 от договора .

С исковата молба ищцата С. излага, че по реда на ЗПФУР сключила с ответника договор за потребителски кредит № 201911110847070005 от 11.11.2019г., по силата на който ищцата е усвоила заемен ресурс в размер на 1000лв. за срок от 12 месеца, с първа падежна дата 12.12.2019г. и последна падежна дата 12.11.2020г., при годишен лихвен процент - 41.05 % и ГПР – 49.72 %. Уговорено е, че общата сума, дължима от потребителя е 1236 лв..

Сочи, че съгласно чл. 4, ал. 3 от договора, заемополучателят се задължава в срок до края на деня, следващ сключването на договора да предостави гаранция, която да бъде за сума в размер на 1236 лв. и със срок до 13.11.2020 г., а съобразно чл. 6 от договора, при неизпълнение на условието за предоставянето на гаранция кредитополучателят дължи неустойка в размер на 1 080 лв., която се начислява месечно, считано от изтичане на срока по чл. 4, ал. 3 от договора. Твърди, че е изплатила изцяло чистата стойност на кредита, 1 но на основание чл. 23 от ЗПК не дължи престирането на лихва и на неустойка поради изначалната недействителност на договора за потребителски кредит.

Излага, че договорът е нищожен съгласно чл. 22 от ЗПК, поради изначалната недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл. 11. ал. 1, т. 9 от ЗПК - договорната лихва, която не е породила валидни правни последици на основание на нейното противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал.

1, нредл. 3 от ЗЗД/ , на основание чл. 21 ЗПК във вр.с чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК и на основание на нейната неравноправност по смисъла на чл. 143 във вр. с чл. 146 от ЗЗП. Излага, че в настоящия случай, договорната лихва надхвърля три пъти размера на законната лихва, с което в разрез с добросъвестността кредиторът използва материалната затрудненост на кредитополучателя. за да получи престация, значително неравностойна на предоставения от него кредитен ресурс. Поддържа се, че извършеното договаряне създава неравноправност в правоотношението като размерът на записаната в договора възнаградителна лихва е неточен и подвеждащ, тъй като в нея не е включено вземането за възнаграждение за заплащане на пакет допълнителни услуги. Излага, че последното представлява скрита договорна лихва и твърди, че подобно договаряне е неравноправно, тъй като се заобикалят изискванията на чл. 10. ал. I във вр. с чл. 11. ал.1, т.9 от ЗПК в договора за кредит да се запише ясно и прозрачно действителния размер на дълга, поради което е осъществено и основанието по чл. 21 от ЗПК.

Кредиторът не е изпълнил и изискването на чл. 11. ал. 1, т. 9 от ЗПК да разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителната лихва. Твърди се, че договорът се явява нищожен и като сключен при неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 19, ал. 1 н ал. 2 с произтичащите правни последици по чл. 21 и по чл. 22 от ЗПК, тъй като разписаният в договорът ГПР е неточен и подвеждащ, като в него не е включена скритата под формата на неустойка и на такса експресно разглеждане на искането за кредит договорна лихва. Излага, че по силата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР се формира по нормативно установен алгоритъм и изразява всички разходи по кредита като процент от общия размер на предоставения кредит. Твърди, че вземането от процесния договор не съставлява неустойка, на което основание включването му в размера на ГПР не се дерогира от правилото на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК. Сочи, че посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл.

68д, ал. 1 ЗЗП – така решение по дело С453/10 на СЕС. Твърди, че липсва ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по, което от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл. 10, ал.1 ЗПК/, като сочи в този смисъл задължителното тълкуване на СЕС, който с Решение от 20 септември 2018 г. по дело C-448/17 е извел разрешението, че „на непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуация като тази по главното 2 производство, в която договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. Излага, че съгласно чл. 22 от ЗПК, клаузата за ГПР е елемент от същественото съдържание на договорите за потребителски кредит, чиято недействителност влече недействителност на цялата кредитна сделка.

Отделно от това твърди и че на собствено основание е нищожна неустоечната клауза, преценена съобразно задължителните разяснения по т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09.. Излага, че в процесният договор е уговорено, че неустойката се дължи при неизпълнение на договорно задължение, което не съставлява основната престация по договорът и че се престира независимо дали кредиторът е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, поради което тя е типичен пример за неустойка, която изначално не притежава обезщетителна функция. Вредите, компенсирани с тази неустойка не са съизмерими нито с положителен, нито с конкретен отрицателен кредиторов интерес, а с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице.

Такова договаряне обаче противоречи на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл.16 ЗПК) и единствено при преценка за наличие на кредитоспособност да му предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на срока на кредита и наличния риск. Излага, че неустойката не притежава и обезпечителна функция доколкото е уговорено, че се начислява, ако не се осигури обезпечение след сключване на договора. Поради изложено моли съда да уважи предявените искове. Претендира разноски. Ангажира доказателства.

В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответното дружество, депозира отговор, с който моли на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК делото да бъде спряно до приключването с влязло в сила съдебно решение на гр. д. № 31675/2020 г. по описа на Софийски районен съд 55-ти състав, тъй като същото ще има значение за правилното разрешаване на настоящия съдебен спор, с който е сезиран Районен съд - Велинград. Излага, че с т. нар. „Договор за вземания от финансови институции“ от 26.02.2020 г. М. М. С. прехвърлила на „Темис Кепитъл“ ООД свое вземане срещу „Неткредит“ ООД, произтичащо от неоснователното обогатяване на дружеството във връзка с договор за потребителски кредит № 201911110847070005/11.11.2019 г.. Сочи, че производството по гр. д. № 31675/2020 г. по описа на Софийски районен съд е образувано във връзка с искане на „Темис Кепитъл“ ООД за осъждане на „Неткредит“ ООД да му заплати сумите, с които финансовата институция се е обогатила както предвид твърдяна недействителност на договор за кредит №201911110847070005/11.11.2019 г., така и поради нищожност на отделни негови клаузи. Твърди, че доколкото при постановяване на акт по същество по гр. д. № 31675/2020 г. Софийски районен съд ще се произнесе инцидентно и по отношение на действителността на договора и неустоечната клауза, то са налице предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на настоящото производство. Признава, че е с ищцата е сключен на 11.11.2019 г. на договор за 3 потребителски кредит 201911110847070005, по силата на който й е предоставен заем в размер на 1000 лв. и че не е включил договорената неустойка във формулата за изчисляване на ГПР. Твърди, че без клаузата уреждаща възнаградителната лихва договорът е немислим, тъй като не би бил сключен, имайки се предвид, че лихвата е средство за печалба за финансовата институция - кредитор, а при липса на печалба нейното съществуване на финансовия пазар е лишено от логика и смисъл. Излага, че надвишаването на нормативно установения горен праг на ГПР би довело до нищожност само на онези клаузи , надвишаващи максимално допустимия размер от 5 пъти законната лихва за забава , но не и до нищожност на целия договор- чл. 19 , ал.5 и ал.6, вр. с ал. 4 от ЗПК. Сочи, че в изпълнение на задължението си по чл.

16 ЗПК „Неткредит“ ООД е извършило справка в Централния кредитен регистър, поддържан от Българската народна банка с оглед проверка на кредитната задлъжнялост на М. М. С. към банките и финансовите институции, както и към платежните институции и дружествата за електронни пари, отпускащи кредити по реда на чл. 21 от Закона за платежните услуги и платежните системи, които извършват дейност на територията на Република България и е направило справка и в базата данни на Националния осигурителен институт, посредством която за потребителя е събрана информация относно трудовите правоотношения и осигурителния доход на лицето. Моли съдът да укаже на страните дали фактът на извършване на проверка по реда на чл. 16 ЗПК от страна на кредитора е относим към правилното решаване на делото, с оглед представянето на доказателства от ответника в подкрепа на изложените по-горе твърдения. Твърди, че в процесния договор за кредит ясно и непротиворечиво е посочено, че лихвеният процент по кредита е в размер на 41.05% като същият е фиксиран за целия период на договора. Сочи, че условията за прилагане на лихвения процент са налице в чл. 3, ал. 3, чл. 11, ал. 8 от договора, като в същия е налице информация за потребителя, че лихвата по кредита на ден е в размер на 1/360 от годишния лихвен процент. Излага, че информация за размера на ГПР е налична в чл. 11, ал. 4 от договора (49.09%), а общата сума, дължима от кредитополучателя - в ал. 5 на чл. 11 от договора (703.04 лева). Ангажира доказателства. Претендира разноски.

Съдът, като взе предвид доводите на страните, прецени събраните по делото доказателства, съгласно чл.235 ГПК, намира за установено следното от правна и фактическа страна:

За основателността на предявения иск в тежест на ищцата е да докаже наличие на облигационно отношение, соченото основание за недействителност-неравноправност съгласно ЗЗП и ЗПК, а в тежест на ответника е да установи индивидуалното уговаряне на оспорената клауза.

С доклада по делото са обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване всички обстоятелствата, включени във фактическия състав на спорното право, като единственото спорно обстоятелство между страните е налице ли са неравноправни клаузи в процесния договор и водят ли те до 4 неговата нищожност.

Съобразно приетата по делото, без възражения от страните, съдебноикономическа експертиза – по процесния договор, която съдът кредитира като пълна и обективно изготвена, ако се приеме, че в общите разходи по кредита са включени главница от 1000 лв. и договорна/възнаградителна лихва в размер на 1316 лв., то годишния лихвен процент би бил равен на 192.88%, а ако в тях се включи и договорената сума по договора за неустойка за гаранция, то размерът на ГПР би бил равен на 498.12%.

След анализ на съдържанието на договора, съдът приема, че той е за потребителски кредит, чиято правна регулация се съдържа в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, а по силата на препращащата разпоредба на чл.