Решение № 842 от 25.06.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 842 гр. С., 25.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - С., 2-РИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Георгиева

Членове:

Валентин Д. Бойкинов

Асен Воденичаров при участието на секретаря Пролетка Асенова като разгледа докладваното от Валентин Д. Бойкинов Въззивно гражданско дело № 20261000500300 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Образувано е по подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК въззивна жалба на С. Г. Г., подадена чрез процесуалния й представител по чл.32, т.2 ГПК- сина й като пълномощник И.

К. Г., срещу Решение № 152/29.10.2025г. по гр.дело № 365/2024г. на Окръжен съд Видин, с което са отхвърлени предявените от нея срещу Върховния касационен съд на Република България искове за присъждане на обезщетение за причинени имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи в размер на 137 493.28 лева главница, ведно със законната лихва от 21.04.2023г. до окончателното издължаване ; сумата 166 828.96 лева, представляваща законна лихва върху главницата за периода 01.06.2008г. до 20.04.2020г, както и 42 417.44 лева законна лихва върху главницата за периода 21.04.2020г. до 20.04.2023г.

Жалбоподателят С. Г. Г. счита решението за неправилно, като постановено поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Поддържа че решението на съда е постановено при правилно изяснена фактическа обстановка, но при неправилно и необосновано формиран правен извод, който е в противоречие и със задължителната съдебна практика на ВКС, изразена в ТР № 3/22.04.2019г. по тълк.дело № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС.

Излага се довод, че законосъобразно и правилно, с окончателното Решение 1

№44/21.04.2020г. по гр.дело № 218/2019г. на ВКС, е било обезсилено Решение № 1595/26.06.2018г. по гр.дело № 78/2018г. на САС в частта му, с която е потвърдено Решение № 88/22.05.2023г. по гр.дело № 105/2013г. на Окръжен съд Видин по отношение на сумата от 34 525,27 лева, тъй като касационният съд е съобразил формираната СПН по отношение на първоинстанционното решение в тази му необжалвана от ответника „Гипс“АД осъдителна част. Поддържа се че по отношение на останалата част до пълния размер на предявеното вземане от 137 493,28 лева, съобразявайки цитираното по-горе тълкувателно решение касационният съд е следвало да съобрази правопораждащите факти на същото това вземане, по отношение на които за частично уважения размер от 34 525,27 лева е формирана СПН. Тъй като не е зачел формираната сила на пресъдено нещо по отношение на правопораждащия юридически факт за отговорността на „Гипс“АД вредите причинени на имота на ищцата вследствие на засипването му с боклуци и строителни материали, решаващият съд е постановил незаконосъобразен и неправилен съдебен акт, който противоречи на правилата на общностното право, изискващи зачитането на стабилитета на съдебните актове и гарантиращи правото на справедлив и обективен съдебен процес.

В настощия случай, от решителните мотиви на обжалвания съдебен акт се установявало, че първоинстанционният съд е възприел решителните мотиви на ВКС, изложени в Решение №44/21.04.2020г. по гр.дело № 218/2019г., с което е отказано зачитането на стабилитета на влязлото с сила решение на САС № 1595/26.06.2018г. по гр.дело № 105/2013г. на САС, по отношение на, както се твърди в жалбатата, частично предявеното вземането на ищеца за обезщетение за вреди в размер на 34 525,27 лева, незаконосъобразно отказвайки да зачете формираната СПН по отношение на правопораждащите факти за останалата част на вземането по отношение на пълния предявен размер на цялото вземане.

Счита че така постановеното решение на Окръжен съд Видин е неправилно, поради необоснованост, допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради това, че съдът не е определил и изяснил правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване. За да формира вътрешното си убеждение първоинстанционният съд е бил длъжен да обсъди, но не е обсъдил всички доказателства по делото за всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като е бил длъжен да посочи в решението си кои факти намира за установени и кои намира за доказани. Излага довод, че съдът е следвало да приложи практиката на СЕС, която е задължителна за българския съд, следвало е да съобрази, че ВКС при постановяване на окончателното си решение №44/21.04.2020г. по гр.дело № 218/2019г., отказвайки да зачете установителното действие на СПН по отношение на правопораждащите факти имащи значение за отговорността на ответника, като последна инстанция по съществото на спора, е действал в нарушение на принципа на правната сигурност и за зачитане на СПН на окончателното съдебно решение № 601/28.03.2014г. по гр.дело № 3340/2013г. на САС, като това право е защитимо от нормата на чл.6, §1 от ЕКЗПЧОС, което представлявало достатъчно съществено нарушение на ПЕС, изводимо от задължителната практика на СЕС, за което държавата следва да носи отговорност.

2

Искането към съда е да се постанови решение, с което да се отмени Решение № № 152/29.10.2025г. по гр.дело № 365/2024г. на Окръжен съд Видин и вместо него да се постанови друго, с което ответникът Върховен касационен съд да бъде осъден да заплати на С. Г. Г. на основание чл.2в, ал.1, т.2 от ЗОДОВ сумата 137 493.28 лева, представляваща обезщетение за пропуснати ползи, ведно със законната лихва от 21.04.2023г. до окончателното издължаване ; сумата 166 828.96 лева, представляваща законна лихва върху главницата за период 01.06.2008г. до 20.04.2020г, както и 42 417.44 лева законна лихва върху главницата за периода 21.04.2020г. до 20.04.2023г. Претендират се и направените по делото съдебно-деловодни разноски в производството и пред двете съдебни инстанции.

В срока по Чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на подадената въззивна жалба от насрещната страна Върховен касационен съд, с която се оспорва въззивната жалба на другата страна по съображенията изложени в отговора.

Софийски апелативен съд, намира, че въззивната жалба като подадена в законоустановения срок и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, е процесуално допустима. След като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразно изискванията на чл.235 от ГПК във вр. с чл.269 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна :

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба на С. Г.

Г., с която на основание чл.2в, ал.1, т.2 от ЗОДОВ срещу ответника Върховен касационен съд на Република България са предявени обективно съединени искове за осъждането на ответника да заплати сумата в размер на главница от 137 493.28 лева, ведно със законната лихва от 21.04.2023г. до окончателното издължаване.-законна лихва върху главницата за период 01.06.2008г. /три години назад от датата на исковата молба по гр.д.№ 1101/2011г. на ВРС/ до 20.04.2020г./датата преди постановяване на увреждащото решение №44 /21.04.2020г. по гр.д. №218/2019г. на ВКС/ в размер 166 828.96 лева, който размер следвало ВКС да присъди с решение №44 /21.04.2020г, но не и присъдил в нарушение на общностното право/- законна лихва върху главницата за период 21.04.2020г. /три години назад от датата преди исковата молба по настоящото гр.д.№ 365/2024г. / до 20.04.2023г. в размер 42 417.44 лева.

Твърденията в обстоятелствената част на исковата молба са били, че в свое окончателно Решение №44/21.04.2020г. по гр.дело № 218/2019г. ВКС не е зачел силата на пресъдено нещо на влязлото в сила Решение №601/28.03.2014г по в.гр.д.3340/2013г на САС, с което е уважен искът за част от размера на вземането на ищцата, като е влязъл в противоречие с приетото в ТР 3 от 22.04.2019г по т.д.3/2016г на ОСГТК на ВКС.

Тълкувателното решение разпореждало, че решението по уважен частично иск за парично вземане се ползва със СПН относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземането за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право- в случая касационното производство по делото било по своя смисъл точно такъв процес. В мотивите си ВКС бил приел, че формираната СПН на решението по частично уважения иск 3 относно основанието, за разлика от правопогасяващите и правоотлагащите възражения на ответника, преклудира правоизключващите и правоунищожаващите такива срещу правопораждащите правнорелевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право. Сочи се, че предвид правоустановяващото и преклудиращото действие на СПН било недопустимо в последващия исков процес за остатъка от вземането ( в случая - касационното производство ) да се спори относно основанието на вземането и правната му квалификация.

Поддържа се в исковата молба, че с постановеното незаконосъобразно решение №44/21.04.2020г. по гр.д.№ 218/2019г. на ВКС, в частта , в която е потвърдено решение № 1595/26.06.2018г по гр. д. № 78/2018г на САС, съдът не се е съобразил със силата на пресъдено нещо относно основанието на иска и е увредил ищцата, като не е уважил предявения иск в цялост. Твърди се, че с решението е потвърдено частичното отхвърляне на претенцията, което действие противоречало на чл.6, пар.1 от КЗПЧОС, като на ищцата не било осигурено провеждането на справедлив процес.

Ответникът Върховен касационен съд в срока за отговор на исковата молба е възразил срещу иска като е поддържал довод, че основанията на ищцата се основавали изцяло на твърдения за неправилност на постановени влезли в сила съдебни актове и не обуславяли основанието на чл.6, пар.1 от КЗПЧОС, който не бил предвиден за разглеждане по реда на ЗОДОВ. Посочил е и , че Конвенцията не била част от правото на ЕС, поради което и в ЗОДОВ било предвидено разглеждане на искове за нарушение на Конвенцията в разпоредбите на чл.2б, ал.1 ЗОДОВ и чл.2, ал.1,т.1-3 ЗОДОВ, извън хипотезата на чл.2в ЗОДОВ.

От фактическа страна се установява следното :

Между страните не съществува спор относно обстоятелството, че ищцата С. Г. е предявила против „Гипс“АД искова молба по която е било образувано гр.д.№ 1101/2011г. на Районен съд Видин, а впоследствие след изпращането му по подсъдност под номер 105/2013г. на Окръжед съд Видин. Предмет на това дело е бил предявен иск по чл.49 ЗЗД за заплащане обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи се в лишаването и от доходи като собственик на имоти, находящи се в землището на с.***, общ.Видин като пряка и непосредствена последица от извършено от ответника замърсяване на обработваема земеделска земя, представляващи пропуснати добиви и нереализирани печалби за периода 2006г - 2009г от есенно-зимно производство на открито на лук за консумация в прясно състояние и за сеитбообръщение: от пролетно лятно производство на открито на средноранни безразсадни домати.

Няма спор, а и се установява, че с Решение 88/22.05.2013г по гр.д.105/2013г на Окръжен съд Видин исковете били отхвърлени изцяло като неоснователни и недоказани.

Решението било обжалвано и било образувано в.гр.д. 3340 по описа за 2013г на САС.

С Решение 601/28.03.2014г по в.гр.д.3340/2013г. на САС било отменено Решение №88/22.05.2013г по гр.д.105/2013г на ВОС в частта, в която е отхвърлен предявения от 4 ищцата иск с правно основание чл.49 ЗЗД, за заплащане на обезщетение до размера от 34 525,27лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 01.06.2008г до окончателното изплащане, вместо което е осъдено „Гипс“АД да заплати на ищцата сумата в размер на 34 525,27лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от замърсяване на собствените й недвижими имоти, изразяващо се в пропуснат доход от селскостопанско производство за периода 2006г - 2008г, на основание чл.49 ЗЗД, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 01.06.2011г до окончателното изплащане и решението е потвърдено в останалата част.

Няма спор, а и се установява, че въззивното решение на САС е било обжалвано от ищцата пред ВКС, по което решението на САС е било допуснато до касационно обжалване в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над сумата от 34 525,27лв. до пълния предявен размер от 172 018,55лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди от замърсяване на недвижими имоти, изразяваща се в пропуснат доход от селскостопанско производство.