Решение № 46 от 15.04.2024, Районен съд - Дряново

РЕШЕНИЕ

№ 46 гр. Дряново, 15.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДРЯНОВО в публично заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Е. Дишева при участието на секретаря Кремена Димитрова като разгледа докладваното от Е. Дишева Гражданско дело №

20234220100470 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

В исковата молба от Г. П. П. от гр. Дряново, ул. ***, чрез пълномощник адв. Р. И., съдебен адрес гр. Дряново, ул. „***“ № ***, против „Вагонен завод – Интерком“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. Дряново, ул. ***, представлявано от В. К. Д., се излага, че ищецът работел в ответното дружество на длъжност „***“. Със Заповед № 87/06.12.2023 г. бил освободен от работа, като не му били изплатени заплати, както следва: за м. април 2022 г. в размер на 693,09 лв., за м. май 2022 г. в размер на 693,09 лв., за м. април 2023 г. в размер на 761,42 лв., за м. май 2023 г. в размер на 761,42 лв., за м. юни 2023 г. в размер на 761,42 лв., за м. юли 2023 г. в размер на 761,42 лв., за м. август 2023 г. в размер на 761,42 лв., за м. септември 2023 г. в размер на 761,42 лв., за м. октомври 2023 г. в размер на 761,42 лв., за м. ноември 2023 г. в размер на 761,42 лв. и за м. декември 2023 г. в размер на 138,44 лв. или общо 7615,98 лв.

На ищеца се дължало и не било изплатено обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ във вр. чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ в размер на 981,23 лв., както и обезщетение по чл. 224 ал. 1 КТ в размер на 519,15 лв. за 15 дни неизползван отпуск за 2023 г.

Направено е искане съдът да осъди ответното дружество да заплати на ищеца следните суми: 7615,98 лв. - трудово възнаграждение за м. април и м. май 2022 г., м. април, м. май, м. юни, м. юли, м. август, м. септември, м. октомври, м. ноември и м. декември 2023 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата 1 молба до окончателното изплащане; 516,19 лв. - мораторна лихва за периода от 01.05.2022 г. до 21.12.2023 г. върху дължимите трудови възнаграждения за м. април и м. май 2022 г., м. април, м. май, м. юни, м. юли, м. август и м. септември 2023 г.; 981,23 лв. - обезщетение по чл. 221, ал. 1, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане и 519,15 лв. - обезщетение за 15 дни неизползван отпуск за 2023 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Претендира се да бъде присъдено адвокатско възнаграждение на осн. чл. 38, ал. 2 от ЗА.

В съдебно заседание на 14.03.202 4 г . е направено изменение на предявените искове, което е допуснато от съда. След направеното изменение исковете са предявени, както следва: искът по чл. 128, т. 2 от КТ за заплащане на трудово възнаграждение за м. април и м. май 2022 г., м. април, м. май, м. юни, м. юли, м. август, м. септември, м. октомври, м. ноември и м. декември 2023 г. е намален от сумата 7615,98 лв. на сумата от 6057,16 лв.; искът по чл. 86 от ЗЗД е намален от сумата 516,19 лв. на сумата от 406,68 лв.; искът по чл. 224, ал. 1 от КТ е увеличен от сумата 519,15 лв. на сумата от 585,00 лв. и искът по чл. 221, ал. 1 от КТ е намален от сумата 981,23 лв. на сумата от 738,00 лв.

В срок ответникът, чрез Изпълнителния директор В. К. Д., е представил писмен отговор, с който счита предявените искове за неоснователни за претендираните суми.

Исковете за трудови възнаграждения били основателни за следните суми: 760,44 лв. за м. април 2022 г.; 695,41 лв. за м. май 2022 г.; 70,68 лв. за м. април 2023 г.; 630,68 лв. за м. май 2023 г.; 630,68 лв. за м. юни 2023 г.; 630,68 лв. за м. юли 2023 г.; 630,68 лв. за м. август 2023 г.; 633,55 лв. за м. септември 2023 г.; 634,32 лв. за м. октомври 2023 г.;

634,33 лв. за м. ноември 2023 г. и 105,71 лв. за м. декември 2023 г. Искът по чл. 221, ал.

1 от КТ бил основателен за сумата от 738,00 лв., а искът по чл. 224 ал. 1 КТ за сумата от 585,00 лв. Оспорва се и периодът, за който се претендира мораторна лихва, тъй като съгласно сключения трудов договор трудовото възнаграждение на ищеца следва да се изплати до последно число на следващия месец, от който момент започвала забавата.

След съвкупна преценка на събраните по делото доказателства съдът приема за установено следното от фактическа страна:

Не се спори, а това се установява и от представените по делото писмени доказателства – стр. 16-17 от трудовата книжка на ищеца, че между страните по делото е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „***“. Със Заповед № 87/06.12.2023 г. трудово правоотношение е било прекратено, считано от 06.12.2023 г. на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ. В заповедта е посочено, че на ищеца следва да се изплати обезщетение по чл. 221, ал. 1 от КТ в размер на брутното трудово възнаграждение за един месец, както и обезщетение по чл. 224 ал. 1 КТ за 15 дни неизползван платен годишен отпуск за 2023 г.

2

От заключението на допуснатата по делото съдебно – счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице Е. Д., неоспорено от страните и прието като доказателство по делото, се установява, че периодичността на изплащане на трудовите възнаграждения е до последно число на месеца, следващ отчетния. На ищеца са дължими и неизплатени трудови възнаграждения, както следва: м. април 2022 г. - 760,44 лв.; м. май 2022 г. 695,41 лв.; м. април 2023 г. - 70,68 лв.; м. май 2023 г. - 630,68 лв.; м. юни 2023 г. 630,68 лв.; м. юли 2023 г. - 630,68 лв.; м. август 2023 г. - 630,68 лв.; м. септември 2023 г. - 633,55 лв.; м. октомври 2023 г. - 634,32 лв.; м. ноември 2023 г. - 634,33 лв. и м. декември 2023 г. - 105,71 лв. или общо в размер от 6057,16 лв.

Към датата на завеждане на исковата молба се дължи законна лихва за забава върху трудовите възнаграждения за м. април, м. май 2022 г., м. април, м. май, м. юни, м. юли, м. август и м. септември 2023 г., която е в общ размер от 406,68 лв. за периода от 01.06.2022 г. до 21.12.2023 г.

Дължимото обезщетение по чл. 224 ал. 1 КТ за 15 дни неизползван платен годишен отпуск за 2023 г. е в размер на 585,00 лв., което не е изплатено на ищеца.

Дължимото обезщетение по чл. 221, ал. 1 от КТ е в размер на 738,00 лв., което не е изплатено на ищеца.

При така установената фактическа обстановка съдът приема следното от правна страна:

По предявения иск с правно основание чл.128 т.2 от КТ:

Безспорно по делото се установи, че дължимите на ищеца трудови възнаграждения за м. април 2022 г. в размер на 760,44 лв.; м. май 2022 г. в размер на 695,41 лв.; м. април 2023 г. в размер на 70,68 лв.; м. май 2023 г. в размер на 630,68 лв.; м. юни 2023 г. в размер на 630,68 лв.; м. юли 2023 г. в размер на 630,68 лв.; м. август 2023 г. в размер на 630,68 лв.; м. септември 2023 г. в размер на 633,55 лв.; м. октомври 2023 г. в размер на 634,32 лв.; м. ноември 2023 г. в размер на 634,33 лв. и м. декември 2023 г. в размер на 105,71 лв. или общо в размер от 6057,16 лв., какъвто е и размерът на този иск след направеното изменение, не са изплатени. Макар към датата на депозиране на исковата молба на 21.12.2023 г. трудовите възнаграждения за м. ноември 2023 г. с падеж 31.12.2023 г. и за месец декември 2023 г. с падеж 31.01.2024 г., все още да не са били дължими, към датата на съдебното заседание – 14.03.2024 г. същите вече са били дължими, като не са представени доказателства, че са изплатени, поради което и на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, съдът следва да вземе предвид и този факт, настъпил след предявяване на иска, тъй като е от значение за спорното право.

Поради изложеното предявеният иск е изцяло основателен и доказан и следва да бъде уважен в пълния, след изменението размер, като ответникът бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 6057,16 лв., представляваща неизплатено трудово 3 възнаграждение за м. април и м. май 2022 г., м. април, м. май, м. юни, м. юли, м. август, м. септември, м. октомври, м. ноември и м. декември 2023 г., ведно със законната лихва, както следва: върху сумата от 5317,12 лв., считано от датата на предявяване на иска – 21.12.2023 г., върху сумата от 634,33 лв., считано от деня на забавата 01.01.2024 г. и върху сумата от 105,71 лв. считано от деня на забавата 01.02.2024 г. до окончателното погасяване на задължението, на основание чл. 128 т. 2 от КТ.

Искът по чл. 86 ЗЗД, следва да бъде уважен за сумата от 406,68 лв. , какъвто е и размерът на този иск след направеното изменение, представляваща мораторна лихва за забава за периода от 01.06.2022 г. до 21.12.2023 г. върху неизплатените трудови възнаграждения за м. април, м. май 2022 г., м. април, м. май, м. юни, м. юли, м. август и м. септември 2023 г., като бъде отхвърлен за периода от 01.05.2022 г. до 31.05.2022 г., като неоснователен и недоказан.

Искът по чл. 224 ал. 1 КТ следва да бъде уважен в пълния след изменението размер, а именно за сумата от 585,00 лв., представляваща обезщетение за 15 дни неизползван платен годишен отпуск за 2023 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 21.12.2023 г. до окончателното изплащане.

Искът по чл. 221, ал. 1 от КТ следва да бъде уважен в пълния след изменението размер, а именно за сумата от 738,00 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 21.12.2023 г. до окончателното изплащане.

Относно разноските:

С оглед изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на Районен съд Дряново държавна такса върху уважените искове общо в размер на 392,29 лв., както и разноските за съдебно счетоводна експертиза в размер на 200 лв., изплатени на вещото лице от бюджета на съда.

В проведеното на 14.03.2024 г. съдебно заседание адв. И. е направил искане за присъждане на възнаграждение за оказаната на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата безплатна правна помощ на ищеца, като материално затруднено лице, което се установява и от представения по делото договор за правна защита и съдействие от 20.12.2023 г. Цитираната норма дава възможност адвокат да окаже безплатна адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени лица, а съгласно ал. 2 съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 от същия закон и осъжда другата страна да го заплати.

С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, в т. 1 е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на 4 адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК.

В Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. по описа на ВКС, I т. о., е прието, че нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочено е, че въведеното с чл. 38, ал. 2 ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.