Разпореждане № 7062 от 15.07.2021, Софийски районен съд

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 7062 гр. София , 15.07.2021 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 145 СЪСТАВ в закрито заседание на петнадесети юли, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

ВАЛЕРИЯ Р. ДИЕВА като разгледа докладваното от ВАЛЕРИЯ Р. ДИЕВА Частно гражданско дело № 20211110137439 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 410 ГПК.

Образувано е по заявление на ***** срещу ПР. В. Н. за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за издаване на суми въз основа на договор за кредит № 2218906 от 14.04.2020 г.

Съгласно разпоредбата на чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК кредиторът може да поиска издаване на заповед за изпълнение, като по силата на чл. 410, ал. 2 ГПК предметното съдържание на заявлението следва да отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 ГПК.

Следователно, предявеното със заявлението парично вземане трябва да бъде очертано с всички правноиндивидуализиращи белези – страни, предмет (основание, период, вид) и размер, т. е. по отношение на процесното вземане заявлението трябва да отговаря на изискванията за редовност на исковата молба, като искането за издаване на заповед и изпълнителен лист следва да се отхвърли в случаите, когато противоречи на закона или добрите нрави – арг. чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК. Целта на тази правна норма е да не допуска в полза на заявителя да се издаде заповед за изпълнение за вземане, което не може изобщо валидно да възникне (поради противоречието му с императивни правни норми и/или добрите нрави), тъй като проверката дали подобно вземане е спорно или не между страните (каквато е основната цел на заповедното производство) би била лишена от смисъл.

В настоящия случай се претендират вземания по договор за потребителски кредит № 2218906 от 14.04.2020 г., сключен между **** и ПР. В. Н., по силата на който кредиторът се задължава да предостави на кредитополучателя сумата от 1100 лв., а кредитополучателят се задължава да възстанови сумата на вноски, ведно с уговорената по договора възнаградителна лихва.

На основание клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора за потребителски кредит и посоченото от длъжника в заявлението за отпускане на кредит, страните са договорили, че кредитополучателят се задължава да предостави един от посочени видове обезпечения, в това число и поръчителство. В случая е представен договор за предоставяне на поръчителство от 14.04.2020 г., сключен между *****, от една страна в качеството на поръчител, и ПР. В. Н., от друга страна в качеството на потребител. По силата на договора 1 поръчителят се задължава да сключи с **** договор за поръчителство, като отговаря солидарно за задълженията на потребителя по договора за потребителски кредит, както и за всички последици от неизпълнението. От своя страна, потребителят се задължава да заплати възнаграждение на поръчителя в размер на 81.78 лв. за всеки месец за периода на действието на договора за кредит (видно от приложение № 1 към договора), като с оглед уговорения погасителен период по договора за потребителски кредит, възнаграждението на поръчителя ще възлиза на общо 1371.89 лв. В изпълнение на този договор заявителят е сключил договор от 14.04.2020 г. за поръчителство от с ****, като се е задължил солидарно за сумите по договора за потребителски кредит.

По отношение на претендираното възнаграждение по договор за поръчителство:

В настоящия случай се претендира възнаграждение за поръчителя за част от срока на договора за кредит в размер от 146.80 лв., но настоящият съдебен състав намира, че същото не се дължи, поради противоречие на клаузата с императивна законова норма.

От извършена служебно справка в ****р се установява, че принципал на заявителя ***** е **** (с предишна правноорганизационна форма АД). Следователно се касае за хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ.

При анализ на разпоредбите чл. 114 и чл. 169 от ДФЕС и Хартата на основните права – чл. 38, трябва да се направи извод, че ПЕС изисква висока степен на защита на потребителите в Съюза. Законодателството на Съюза в областта на защитата на потребителите допринася за правилното функциониране на вътрешния пазар и има за цел да гарантира, че отношенията между стопанските субекти и потребителите са справедливи и прозрачни, което като крайна цел подпомага общото благосъстояние на европейските потребители и икономиката на Съюза.

Посочените изисквания от правото на ЕС предпоставят, че националният съд има задължение при тълкуване на съответната норма на националното право да я прилага в духа и смисъла на съответното общностно право – вж. Решение от 10.04.1984 по делото Von Colson, C-14/83. Съгласно трайната практика на СЕС – вж. т. 20 от Решение от 12.07.1990 г., Foster, C-188/89; т. 23 от Решение от 14.09.2000 г., Collino и Chiappero, C-343/98; т. 40 от Решение от 19.04.2007 г., Farell, C-356/05; т. 39 от Решение от 24.01.2012 г., Dominguez, C282/10, националният съд има задължение да тълкува националното законодателство в духа на общностния правен ред. Следователно, за да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите и изпълнение на завишения стандарт за това, е необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва релациите и връзките в отделните договори не като отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа дейност, която при кредитирането има лукративна цел – печалба. Тоест, дори при множество правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на потребителя при проверката от страна на съда за спазване на императивните правила на закона и добрите нрави.

В случая предмет на настоящото заповедно производство са вземания, които произтичат от договор за потребителски кредит, които се твърди, че са заплатени от заявителя – поръчител, поради което последният упражнява правата си по чл. 143 ЗЗД срещу основния длъжник по договора за потребителски кредит. Въз основа на изложените от заявителя фактически обстоятелства, ангажираните доказателства и наличните данни за хипотеза на свързани лица, настоящият съдебен състав приема, че уговореното възнаграждение за предоставеното поръчителство представлява разход по договора за 2 кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.

Този извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Същевременно, при цялостния анализ на договора за кредит е видно, че неговото сключване и получаването на сумата по кредита е било обвързано от предоставяне на обезпечение по договора от страна на кредитополучателя, като последицата от неизпълнението на това задължение на кредитополучателя, предвидена в чл. 4, ал. 2 от договора, е липса на правоотношение между страните – при непредставяне на обезпечение в посочения срок се счита, че заявлението за кандидатстване за кредит не е одобрено, т.е. несъмнено е, че двете правоотношения са взаимно свързани и осигуряването на поръчителство (и то от определено свързано на кредитора трето лице) е било необходима предпоставка за предоставяне на потребителския кредит при условията по договора (включващи експресно разглеждане и одобрение на заявлението в рамките на 24 часа).

Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да се бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В настоящия случай е посочено, че ГПР по договора е под максимално допустимия размер – 47.90 %, но при съпоставка между размера на отпуснатия кредит – 1100 лв. за срок от 13 месеца, и размера на дължимото по договора за поръчителство възнаграждение за същия период, е видно, че ГПР надхвърля 50 % - дори без добавяне на дължимата възнаградителна лихва, възнаграждението на поръчителя се равнява на 75 % от отпуснатата главница по заема, дължима в срок от около една година. С оглед и на хипотезата на свързани лица, несъмнено е, че уговореното възнаграждение има значението на „скрита възнаградителна лихва“, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това вземане, респ. липса на основание за дължимост на лихва за забава върху това вземане.

По отношение на претендираната такса разходи:

Съгласно разпоредбата на чл. 10а ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит.

Сумата за „административни разноски“ не попада в приложното поле на чл. 10а ЗПК. Срещу тази такса не се дължи никакво поведение, а изискуемостта му следва автоматично от момента на изпадане на длъжника в забава. В този аспект това вземане няма характер на такса, тъй като не се дължи заради извършени разходи, а по същество служи като обезщетение за вреди от забавата. Съгласно императивните разпоредби на чл. 33, ал. 1 и ал.

2 ЗПК, при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, която не може да надвишава законната лихва.

Следователно, в случай на забава, потребителят по договор за потребителски кредит дължи 3 само обезщетение в размер на законната лихва, която в случая вече е присъдена с издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Процесната клауза, регламентираща такса за извънсъдебно събиране на вземането, преследва забранена от закона цел – потребителят да заплати още едно обезщетение за забава, и в този смисъл е нищожна поради противоречието ѝ с императивните разпоредби на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.

С оглед на изложеното, съдът намира, че на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК заявлението в посочената част следва да бъде отхвърлено.

Така мотивиран, съдът

РАЗПОРЕДИ:

ОТХВЪРЛЯ заявление с вх. № 19564/28.06.2021 г., подадено от ***** срещу ПР. В.

Н., в частта за сумата от 47.93 лв., представляваща административни разноски, за сумата от 146.80 лв., представляваща възнаграждение по договор за поръчителство, както и за сумата от 50.92 лв., лихва за забава върху възнаграждението по договора за поръчителство.

Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя.

Съдия при Софийски районен съд: _______________________

4