Решение № 178 от 30.03.2023, Районен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 178 гр. Благоевград, 30.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател:

Татяна Д. Богоева Маркова при участието на секретаря Мария Г. Исидорова като разгледа докладваното от Татяна Д. Богоева Маркова Гражданско дело № 20221210101669 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от А. Х. Б., с ЕГН **********, с постоянен адрес гр. Б****, ул. "Л*** К****** чрез адвокат П. С. П., с адрес за връчване чрез ССЕВ против "В******" , с ЕИК *****, със седалище и адрес на управление гр. С***, р* Л*, ж.к. "Л**, бул. "Д***, бл. **********.

С исковата молба се иска да бъде постановено решение, с което :

- да бъде прогласена нищожност на Договор за паричен заем Standard 14 № 5707046 от 09.06.2021г. като противоречащ на императивните изисквания на Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите

-при евентуалност - при неуважаване на предявения главен иск се иска да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл. 3, ал. 1 и чл. 5, ал. 1 и 2, като неравноправни и противоречащи на закона и добрите нрави.

Претендират се сторените по делото разноски.

Твърди се в исковата молба, че на 09.06.2021г. между страните сключен Договор за паричен заем Standard 14 № 5707046, като по същия са усвоени 700 лв. Твърди се, че по силата на договора кредитополучателят е поел задължен да заплати на кредитора такса за експресно разглеждане на заявката за паричен заем, чийто размер е уговорен в чл. 1, ал. 3 от договора и възлиза на 419, 64 лв. В чл. 5, ал. 1 и 2 от договора се предвиждало и плащането на неустойка, която е разсрочена на равни части към всяка от погасителните вноски, като дължимата вноска в този случай е 59, 82 лв., а общото задължение по кредита възлиза на 1555, 32 лв.

Поддържа се, че кредитополучателят е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК, поради което се обосновава тезата, че сключеният между страните договор има характеристиките на потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - Законът за потребителския кредит.

Твърди се, че процесният договор за кредит е сключен в нарушение на правилата на чл. чл. 10, ал. 1 от ЗПК, като същият е с размер на шрифта по- малък от 12. Наред с изложеното счита, че процесният договор е сключен в разрез с правилата за форма на договора за 1 кредит, в същия липсват волеизявленията на страните, като същият не отговаря и на изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ) и Закона за потребителския кредит). Договорът не е сключен нито на хартия, нито на „друг траен носител“ по смисъла на чл. 10, ал. 1 ЗПК, като в същия липсват както саморъчни, така и електронни подписи. Соченото обстоятелство води нищожността на целия договор на основание чл. 10, ал. 1 във вр. чл. 22 от ЗПК.

Твърди се, че при сключването на договора за кредит са нарушени разпоредбите на чл.

10а, ал. 1, ал. 2, ал. 4 от ЗПК. Съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

В настоящия случай се сочи, че изисканата „такса за експресно разглеждане“ представлява именно такса, свързана с усвояването на кредита. В тази връзка се счита, че клаузата от договора, изискваща заплащането на посочената такса е нищожната на основание чл. 21, ал.

1 ЗПК. Според тази разпоредба всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, е нищожна. Визираната клауза, предвиждаща такса за експресно разглеждане има за цел да заобиколи ограничението на чл.

10а ЗПК, съгласно което кредиторът не може да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Наред с изложеното същата цели да заобиколи изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, според който годишният процент на разходите (ГПР) не може да надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени. Сочената такса за експресно разглеждане, макар и изискана към момента на сключване на договора и съответно включена в общата дължима сума по кредита, не е включена при изчисляването на ГПР, което заблуждава кредитополучателя, че сключва договор при ГПР, ненадвишаващ 50 %, докато реалният размер на ГПР е многократно надвишаващ тази стойност.

Твърди се, че текстовете на договора, предвиждащи заплащането на таксата за експресно разглеждане са нищожни и на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Изтъква се, че е нарушен принципът на добросъвестността в гражданските взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума за търговска сделка, нормата на ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл. 289 ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение - ч. 8, ал. 2 и чл. 9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай. В настоящия случай, поради накърняване на принципа на „добрите нрави“ по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД се твърди, че се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договореното съглашение до злепоставяне на интересите на кредитополучателя с цел извличане на собствена облага на кредитора.

В случая, уговорената стойност на процесната такса се изтъква, че се съизмерва с чистата стойност на отпуснатия заем. Ето защо, може да се приеме, че с уговарянето на сочената такса длъжникът не извлича полза или изгода, тоест не получава услуга, а само бъдещ сигурен пасив и потенциална свръхзадлъжнялост, което обезсмисля единствения му мотив да сключи процесния договор за потребителски кредит, а именно да си набави средства в спешен порядък за задоволяване на текущи нужди. В тази връзка и не е налице никаква разумна и съразмерна икономическа връзка между стойността на договорената такса и кореспондиращата им насрещна престация. При поддържане на твърдения в горната насока се обосновава твърдението за нищожност на тази клауза, на визираното основание.

Твърди се, че клаузите на чл. 5, ал. 1 и 2 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора, което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка, че изискванията са на практика неосъществими. Излага подробни съобржения за нищожност на тези клаузи при поддържаните основания. Сочи се, че с тези клаузи без основание кредиторът цели да се обогати без основание.

2

Изтъква се, че процесният договор за кредит е недействителен поради нарушаване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК във връзка с чл. 19 ЗПК. В договора, кредиторът се е задоволил единствено с посочване като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР, в това число кои компоненти, точно са включени в него и как се формира посочения с договор размер, кои са допусканията, които са използвани при изчисляването. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В §1, т. 1 от ДР на ЗПК се дава дефиниция, на "Общ разход по кредита за потребителя", а това са именно: са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.

В настоящия случай таксата за експресно разглеждане и предвидената неустойка са сигурен разход за потребителя и са известни на кредитора към датата на сключване на договора. Видно от чл. 3, ал. 1, т.1 на Договора, кредиторът разсрочва таксата за експресно разглеждане, като я включва в размера на погасителната вноска. По същия начин е уговорена и предвидената неустойка, като съгласно чл. 5, ал. 2 от договора, към размер на вноската по кредита е добавен и размерът на неустойката.

В тази връзка се сочи, че кредиторът е нарушил императивното правило на чл. 19, ал. 1 ЗПК и незаконосъобразно не е включил таксата за експресно разглеждане и неустойката в размера на ГПР. При условие, че същите бяха включени, действителният ГПР би възлизал на повече от 150%. Ето защо счита, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията по договора. С тези си действия се твърди, че кредиторът е заобиколил изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест за длъжника. Всички приложими към сключването, изпълнението, прекратяването и развалянето на потребителски договори национални нормативни актове, в това число ЗПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ, ЗЗП и др.) са приети въз основа на присъединяването на страната в Европейския съюз и произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското законодателство с европейското. Ето защо считам, че приложимото национално законодателство следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа, целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО на ЕП и Съвета от 23 Април 2008г. относно договорите за потребителски кредити. Във връзка с това счита, че неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на ГПР злепоставя и самата цел на директивата да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин потребителят не може да сравни адекватно продуктите между различните конкуренти. Целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването ни посочването на ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономически избор на потребителя.

В процесния случай се изтъква, че се явява неприложима хипотезата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД по отношение на нищожността на частта от договора, в която се уговарят годишния процент на разходите и годишния лихвен процент, тъй като същите са незаместими по право от повелителните правила на закона, като сделката не би била сключена при годишен процент от разходите, надвишаващ изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Съгласно чл. 26, ал.

4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая се счита, че не е налице нито една от тези две хипотези - нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на процента ГПР както и размера на годишния лихвен процент да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или че договорът за паричен заем би бил сключен и ако в него не е включена клаузата за ГПР или за годишния лихвен процент, 3 като се изходи и от характера на този договор, който е възмезден и включването на клауза за договаряне ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл. 11. ал. 1. т. 10 от ЗПК.

Аргумент за недействителност на договора на това основание се изтъква, че може да се извади и от обстоятелството, че съгласно специфичната защита, предоставена на потребителя със ЗПК — чл. 22 от ЗПК, при неспазване на императивните изисквания към договора, уговорени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, след които са точното определяне на възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и ГПР - чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се явява изцяло недействителен. От изложеното следва, че законът в чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК поставя важен акцент на посочената уговорка относно цената на заемите средства — поради възмездния характер на договора за потребителски кредит, в момента на сключването му и с оглед внасяне на яснота относно правата и задълженията на потребителите за по-пълна защита на интересите им. Съгласно задължителното тълкуване на Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи на Съда и на Съюза, който приема, че директивата допуска възможността, при спазване на правото на Съюза, сключен между продавач или доставчик и потребител договор съдържащ една или няколко неравноправни клаузи, да бъде обявен за нищожен в неговата цялост, когато се окаже, че това гарантира по-добра защита на потребителя (в този смисъл Решение по дело С-453/10, Perenicova and Perenic, точка 35 и С397/11, ERIKA JOROS, точка 47).