Решение № 413 от 18.12.2025, Окръжен съд - Хасково

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 413 гр. ХАСКОВО, 18.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, II-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ДЕЛЯНА СТ. ПЕЙКОВА

Членове:

ГЕОРГИ Г. ГЕОРГИЕВ

ГЕОРГИ К. МИЛКОТЕВ при участието на секретаря В. И. К. като разгледа докладваното от ГЕОРГИ К. МИЛКОТЕВ Въззивно гражданско дело № 20255600500924 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 258 - 273 от ГПК, образувано по въззивна жалба, подадена от Община Хасково, представлявана от С. Н. Д. - ** на Община Хасково.

С Решение № 653/08.08.2025 г., постановено по гр.д. № 2268/2024 г. по описа на РС – Хасково, съдът е приел за установено, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, по отношение на Община Хасково, ЕИК по БУЛСТАТ 000903946, гр. Хасково пл. „Общински“ № 1, представлявана от ** С. Н. Д., че С. М. С., ЕГН ********** и С. А. С., ЕГН **********, двамата с адрес: ***, съдебен адрес: ***, адв. Ж. Г. от АК - Хасково, са собственици, въз основа на давностно владение и наследство на поземлен имот /ПИ/ с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на ***, одобрени със Заповед № РД-18-63 от 05.10.2006 г. на Изпълнителен директор на АК, с площ на поземления имот 718 кв.м., с адрес на поземления имот: ***, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: за друг вид застрояване, предходен идентификатор ***, номер по предходен план 4610034, квартал 0, при съседи: поземлени имоти с 1 идентификатори ***, ***.

С Решението съдът е осъдил Община Хасково да заплати на С. М. С. и С. А. С. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 2291,80 лева, представляваща направени по делото разноски.

Недоволен от постановеното решение е останал въззивникът Община Хасково. Излага подробни аргументи в насока на това, че липсва намерение за своене на процесния имот. Добавя, че подадената декларация по чл. 26 от ЗМДТ не уведомява собственика на имота за промяна в намерението. Счита, че имотът попада в територия по пар. 4 на ПЗР на ЗСПЗЗ. Моли първоинстанционното решение да бъде отменено и искът да бъде отхвърлен.

Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемите С. М. С. и С. А. С.. Считат въззивната жалба за неоснователна, а първоинстанционното решение за правилно. Претендират разноски.

В съдебно заседание въззивникът не се явява и не се представлява.

Постъпила е писмена молба от процесуалния му представител юрк. Ванчева с аргументи по същество, като моли за отмяна на първоинстанционното решение.

Въззиваемите се представляват от адв. Г.. Молят жалбата да бъде оставена без уважение и първоинстанционното решение – потвърдено.

ОС – Хасково, като провери основателността на оплакванията във въззивната жалба и при съобразяване с разпоредбата на чл. 269 от ГПК, констатира следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.

При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми. Разгледана по 2 същество, въззивната жалба е неоснователна.

Предявен е положителен установителен иск за собственост с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК от С. М. С. и С. А. С. против Община Хасково. Въззиваемите твърдят, че са собственици по давност и наследство на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на ***, одобрени със Заповед № РД-18-63 от 05.10.2006 г. на Изпълнителен директор на АК, с площ на поземления имот 718 кв.м., с адрес на поземления имот: ***, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: за друг вид застрояване, предходен идентификатор ***, номер по предходен план 4610034, квартал 0, при съседи: поземлени имоти с идентификатори ***, ***. Горното описание на имота се установявало от скица № 15-765302 от 26.07.2024 г., в която било посочено, че собственик на имота е Община Хасково по силата на АОС № 12263 от 25.11.2021 г., вписан в СВ Хасково на 29.12.2021 г. рег. № 8520.

С Нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение № **, том *, дело № ** от 01.02.2022 г. на И. Б. - нотариус с № 0125 по регистъра на Нотариалната камара на Република България, на основание постановление от 01.02.2022 г., издадено по обстоятелствена проверка, извършена по нотариално дело № 31/2022 г., въззиваемите С. М. С. и С. А. С. са признати за собственици на следния недвижим имот, придобит по давностно владение, а именно: сграда с идентификатор ***, по кадастралната карта и кадастралните регистри на ***, одобрени със Заповед № РД-18-63 от 05.10.2006 г. на Изпълнителен директор на АК, последно изменение на КККР засягащо сградата е със заповед КД-14- 26-198/10.09.2009 г. на началника на СГКК Хасково, с адрес: ***, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, със застроена площ от 149 кв.м., брой етажи 1 /един/, брой самостоятелни обекти - няма, с предназначение жилищна сграда еднофамилна, стар идентификатор и номер по предходен план - няма.

В Скица на поземлен имот № 15-765302/26.07.2024 г. за ПИ с идентификатор *** е отразено, че по данни от КРНИ собственик е Община Хасково, без данни за носители на други вещни права. Фигурира като основание за собственост на Община Хасково Акт за частна общинска собственост № *, том **, рег. ** от 29.12.2021 г., издаден от Служба по 3 вписванията Хасково. Отбелязани са и сградите, които попадат върху имота: сграда ***. Площта на имота е 718 кв.м.

С. М. С. и С. А. С. са съпрузи. С. М. С. е син на Г. С. К., починала на 09.05.1993 г. и на М. С. К., починал на 25.04.2012 г. С Данъчна декларация за притежаваните недвижими имоти на територията на Република България по чл. 26 от ЗМДТ с вх. № 16678/20.09.1998 г., С. М. С. е декларирал процесния имот, като в декларацията като собственици на имота и на сградата в него са посочени С. М. С. и С. А. С., а начина на придобиване - по давност.

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че липсват данни поземлен имот с идентификатор № *** да е бил коопериран, одържавяван или да е бил отнеман фактически от лицата, които са го владеели, както и да подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ поради което спрямо него не е действала забраната по чл. 86 ЗС, включително и в редакцията преди изменението с ДВ бр. 31/1990 г. Мотивирал е, че дори и да се приеме, че процесният имот е попадал в терен по § 4 от от ПЗР на ЗСПЗЗ и правилно с ПНИ, одобрен със Заповед № РД-11- 384/22.11.2006 г. на Областен управител на Област Хасково, е бил вписан в регистъра към него като собственост на Община Хасково, то е изтекъл 10-годишният давностен срок за придобиването му от въззиваемите. Формирал е краен извод, че предявеният иск е основателен.

При разглеждането на спора първоинстанционният съд е събрал всички сочени от страните доказателства, които са били относими и необходими за изясняване на спорните факти от значение за делото и връзките между тях. Въз основа на събраните в достатъчен обем допустими и относими доказателства, районният съд е достигнал до правилния извод, че предявеният иск е основателен, поради което го е уважил. Изложените от първоинстанционния съд мотиви на основание чл. 272 от ГПК се споделят изцяло от въззивния съд, поради което препраща към тях.

Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се посочи следното:

За придобиването на недвижим имот по давност в общата хипотеза на чл. 79, ал. 1 от ЗС е необходимо упражняване на владение върху него в период от десет години. Владението от своя страна изисква кумулативно наличие на двата му елемента. Обективният елемент – упражняване на фактическата 4 власт върху веща. Тя включва извършване на фактически действия, които недвусмислено манифестират власт върху имота, която по съдържание е като на собственика. Субективният елемент на владението – намерението за своене, е трудно доказуем, защото е психическо състояние. Намерението да се свои се изразява външно чрез различни действия, които фактически запълват съдържанието на правомощието на собственика.

От доказателствата по делото се установява, че въззиваемите, а преди това и наследодателите на ищеца С. - родителите му Г. С. К. и М. С. К., са упражнявали явно, необезпокоявано и непрекъснато фактическа власт върху имота от 1970 г.

Намерение за своене от тяхна страна е ясно афиширано спрямо Община Хасково на 20.09.1998 г. – с Данъчна декларация за притежаваните недвижими имоти на територията на Република България по чл. 26 от ЗМДТ с вх. № 16678/20.09.1998 г., с която С. М. С. е декларирал процесния имот, като в декларацията като собственици на имота и на сградата в него са посочени С.

М. С. и С. А. С. Това е и началният момент, от който според въззивната инстанция тече 10-годишната придобивна давност в полза на С. и С. С.и.

Аргументите, изложени във въззивната жалба – че тази декларация не афишира намерението за своене, не могат да бъдат споделени, доколкото именно Община Хасково оспорва собствеността на въззиваемите и претендира на свой ред собственост върху имота. В случая адресатът на декларацията по ЗМДТ и лицето, което оспорва собствеността, съвпадат, и подадената декларация явно и несъмнено обективира намерение за своене на имота.

Подадената декларацията за притежавани полски имоти от ищеца С.

М. С. от 10.06.1986 г., в която за спорния имот е изписана забележка, че същият е предоставен за временно ползване, не формират изводи в друг смисъл. Не се установява твърдяното от въззивника признание от страна на С.

С., че въззиваемите са държатели, а не владелци на имота. Дори да се приеме, че същите са били държатели на спорния имот, с подадената през 1998 г. декларация същите недвусмислено са афиширали промяната в намеренията си пред въззивника, като след този момент е налице постоянна, явна, спокойна и непрекъсната фактическа власт върху имота, упражнявана от тяхна страна.

На следващо място с Определение № 209/29.01.2025 г. е разпределена доказателствената тежест по делото, като е указано на ответника, че следва да 5 докаже основанието, на което е приел, че имотът е общинска собственост, както и останалите възражения, сочени в отговора на исковата молба. По делото не са събрани доказателства, сочещи за това спорният имот да е общинска собственост и това твърдение остава недоказано.

Няма основание да се приеме също така, че имотът попада в територия по пар. 4 на ПЗР на ЗСПЗЗ, противно на твърденията във въззивната жалба. От приетото по делото заключение на Съдебно-техническа експертиза се установява, че процесният имот с идентификатор *** не е бил предоставен за ползване по силата на актове на Президиума на Народното събрание, на Държавен съвет и Министерски съвет, визирани в §4, ал.1 от ПЗР на ЗСПЗЗ и за него няма ползвател по смисъла на §4 и следващите от ПЗР на ЗСПЗЗ, не е заплащана и сума, поради факта, че имотът не е бил предоставян за ползване, съответно не е издавана заповед по §62, ал. 3 от ПЗР на ППЗСПЗЗ. Имотът е включен в разработката на плана на новообразуваните имоти (ПНИ) на местност „Изгрев - запад“, но въззивникът не е доказал, че имотът е бил предоставен за временно ползване, което да изключи възможността правото на ползване да се наследява или да се трансформира в право на собственост.

По аргумент от чл. 154 от ГПК за съда недоказаният факт – спорният имот да е общинска собственост, е нереализирал се факт. Посоченото по-горе води до извод, че по отношение на този имот не намира приложение забраната по чл. 86 ЗС.

Като се вземе предвид всичко изложено въззивната жалба е неоснователна а първоинстанционното решение е правилно и като такова следва да се потвърди.