Решение № 129 от 16.07.2024, Окръжен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 129 гр. ХАСКОВО, 16.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, III-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ФИЛИП Ж. ФИЛИПОВ

Членове:

ДАНИЕЛА К. НИКОЛОВА

ГЕОРГИ К. МИЛКОТЕВ при участието на секретаря Р. М. К. в присъствието на прокурора П. Й. Ж. като разгледа докладваното от ДАНИЕЛА К. НИКОЛОВА Частно наказателно дело № 20245600200299 по описа за 2024 година Производството е по чл. 44 и сл. от ЗЕЕЗА.

Образувано е въз основа на Европейска заповед за арест, издадена на 09.02.2024 година от Районен съд -Вупертал, Федерална Република Германия по преписка № 421 Js 2334/23 и въз основа на Заповед за арест, издадена на 09.11.2023 година от съдия при същия първоинстанционен съд. Заповедта е изготвена с цел разследване на престъпление по разпоредбите на параграф 235 ал.2 т.1 и ал.7 от НК на Федерална Република Германия , извършено от *** гражданин М. Д. Е..

Горепосочената Европейска заповед за арест е внесена от Окръжна прокуратура- Хасково с надлежен превод на български език, ведно с искане за вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража” по отношение на поисканото за предаване лице М. Е. , като с Определение от 07.05.2024 година, постановено по НЧД № 296/2024 година на Окръжен съд-Хасково това искане не е било уважено ,а спрямо лицето е взета мярка за неотклонение „гаранция в пари „ в размер на 3000 лв. и постановена мярка за 1 процесуална принуда „ забрана

България“. за напускане пределите на Република

Прокурорът в Окръжна прокуратура-Хасково не поддържа искането за предаване на лицето. Изразява становище, че издадената Европейска заповед за арест отговаря на всички формални законни изисквания, налице е двойна наказуемост и аналог на описаната престъпна дейност с наказуемо съгласно НК на Република България деяние по чл.182 ал.2 от НК,но са налице основанията за отказ по чл.36 ал.2 от ЗЕЕЗА.

Защитникът на поисканото за предаване лице- адвокат А. П. намира искането за предаване за неоснователно и пледира пред съда да бъде отказано предаването на подзащитната му на немските власти,заради предвиденото за престъплението по чл.182 ал.2 от българския НК по вид наказание по-леко от лишаване от свобода.

Поисканото за предаване лице М. Д. Е. изразява несъгласие за предаване на издаващата държава и моли за решение в предложения от прокурора и защитника смисъл.

Хасковския окръжен съд, като се запозна с всички събрани по делото писмени доказателства и след преценката им поотделно и в тяхната взаимна връзка, както и като анализира приложимите национални и европейски норми по настоящия казус, отчитайки и становищата на страните в процеса, намира за установено следното:

Представената Европейска заповед за арест отговаря формално на изискванията, поставени към нейната редовност с разпоредбите на чл.37 от ЗЕЕЗА и чл.8 от Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета. Тя съдържа данни за самоличността и гражданството на поисканото за предаване лице, наименованието и адреса на издаващия орган, данни за наличие на заповед за задържане, като относно последната е посочена дата на издаване и органът, който е постановил мярката за процесуална принуда в чуждата държава спрямо търсеното лице. Според съдържанието на Европейската заповед за арест, тя е издадена във връзка с досъдебно производство /преписка № 8 Gs 220/24 на Прокуратурата в гр.Вупертал ,Федерална Република Германия /, по което *** гражданин е обвинен в извършване на престъпление на територията на издаващата държава. В заповедта престъплението е описано чрез изложение на неговите обективни и субективни признаци, като са 2 визирани време и място на деянието, както и обстоятелства, представляващи съдържанието на осъществената от обвинената изпълнителна дейност.

Посочена е приложимата наказателна норма съгласно законодателството на издаващата държава, както и предвидената за престъплението максимална санкция – „лишаване от свобода за срок от пет години”. Съгласно изложеното в заповедта, деянието, което поисканият за предаване е извършил, съдържа следните фактически характеристики: на 09.11.2023 г. в гр.Еркрат като *** на М.М. Д., роден на *** г.,Г.Д. И. /в немския текст погрешно записан като G.D.I. , роден на *** г. и Б. Д. И., родена на *** г. живяла с тях в общо домакинство на ул.“***“ №*** в ***. С решение на Районен съд гр.Метман по дело 48 F15/23 от 20.06.2023 г.свидетелката В. в качеството й на *** на *** към *** *** е била назначена за попечител на децата ,като изрично й е бил възложен кръгът от задачите ,свързан с определяне местопребиваването на децата .Тъй като обвиняемата се опасявала ,че в близко бъдеще предстои мярка за поемане на грижа спрямо децата от Службата за закрила на децата ,която и действително е била запланувана ,тя отвела децата си на 09.11.2023г. на неизвестно място на територията на Република България . Деянието е квалифицирано като „отвличане на малолетни деца“ . Посочени са разпоредбите от Наказателния кодекс на Федерална Република Германия , съгласно които описаното поведение на поискания за предаване *** гражданин е съставомерно и наказуемо. Извлечение от наказателния закон на Федерална Република Германия , съдържащо текста на цитираните в заповедта разпоредби, беше допълнително изискано и представено от органа на издаващата държава . Анализът на тези разпоредби в контекста и на описаното в заповедта поведение на поисканото за предаване лице М. Е. налага следните изводи: Деянието, което германския наказателен закон криминализира в защита на обществените отношения, свързани с упражняването на родителските права е отвличане на дете от родителите му ,единия родител,от настойника или попечителя .Според текста на §235 ал.2 т.1 от НК на ФРГермания наказуем е случаят, при който детето се отвлече от посочения по-горе кръг от лица ,за да се отведе в чужбина . В случая извършеното от М. Е. е квалифицирано именно по този състав , с оглед фактическото обвинение за предприетото пътуване съвместно с трите деца и свързаното с това пътуване напускане на германската държава след криминализираното отвличане от попечителя-социалния работник В., чиито 3 права според обвинението са били нарушени. В европейската заповед за арест липсват данни за това дали към момента на разследваното престъпление двамата родители на малолетните деца са живеели съвместно и едновременно всеки от тях е упражнявал родителските права или пък са живеели разделени и само единия от тях е полагал грижи за децата, респ. упражнявал правата. Налице са сведения за постановено съдебно решение от германски съд ,именувано удостоверение за назначаване от 20.06.2023г.

,според което Д. В. е назначена за попечител на трите деца на обвиняемата М.

Е. ,като в кръга на задачите й е възложено правото да определя тяхното местонахождение . Отсъствието на данни в заповедта и представеното удостоверение дали родителските права на поисканото за предаване лице са отнети или ограничени е логично, тъй като очевидно германския наказателен закон, по който деянието е квалифицирано, не е обусловен от факти в тази насока, доколкото те не са елементи от състава на престъплението, обективните признаци на което се изчерпват с отвличането на децата от попечителя ,за да бъдат отведени в чужбина ,без значение дали родителя /ите полагат непосредствени грижи за отглеждането и възпитанието, при които и тези деца пребивават . Тези факти обаче са съществени, за да бъде деянието квалифицирано като престъпление и по законодателството на Република България. В тази връзка следва да се посочи, че Наказателният кодекс на Република България не криминализира деяние, представляващо вземане, отнемане или отвличане на детето от неговите родители,единия родител ,от настойника или попечителя , дори когато за тези действия липсва съгласие от тяхна страна .Според изложеното в ЕЗА фактите по обвинението не могат да бъдат подведени под престъпния състав на отвличането по чл.142 ал.2 т.3 и 5,вр.ал.1 от НК на Република

България,уреждащ квалифициран случай на отвличане по отношение на две или повече лица ,ненавършили пълнолетие. Това е така, защото състава на престъплението по чл.142 ал.1 от НК визира единствено отвличането на другиго т.е. извършване на действия, с които деецът лишава пострадалото лице от възможност то по своя воля да определя местонахождението и движението си в пространството, които деецът принудително променя. В конкретният случай става въпрос за родител, за когото няма данни упражняването на родителските права по отношение на малолетните М., Г. и Б. да са отнети,респективно той да е лишен от родителски права 4

.Изпратеното от издаващата държава удостоверение за назначаване на социалния работник Д. В. за попечител на децата не сочи на намален обем на родителска отговорност и липса на законово основание обвиняемата като тяхна *** да полага грижи и живее съвместно с трите ненавършили пълнолетие деца и другия им родител св.Д. И. /*** на две от децата / . С оглед наличието на родствена връзка между трите деца и обвиняемата Е., която като техен родител и ***, действията й свързани с промяна на тяхното местонахождение ,чрез напускане на границата на ФРГ не могат да се приемат за увреждащи правата им на свободно придвижване и последващо отвеждане на друго място. В случая отсъства противоправно отвличане, защото съставът на престъплението по чл. 142 от НК задължително включва принудителното преместване на пострадалия без неговото изрично съгласие. Спрямо трите малолетни деца от страна на тяхната *** М. Е. не се твърди да е упражнена принуда/физическо насилие и/или психическа заплаха/ ,а напротив данните са в насока ,че те доброволно са напуснали заедно с нея Република Германия и са се завърнали в държавата по месторождението си - ***. Основани на доброволната воля на пострадалитетрите малолетни деца , действията на обвиняемата по извеждането им вън от границата на ФРГермания не покриват престъпния състав на чл. 142, ал. 1 от НК.

Следва да се извърши преценка дали изложените в заповедта фактически положения не изпълняват състава на чл.182 ал.2 от българския наказателен кодекс, който единствено криминализира поведение във връзка с упражняване на родителските права, но и който задължително изисква наличието на влязъл в сила съдебен акт, уреждащ тези права относно конкретно действие, касаещо ненавършилите пълнолетие деца на обвиняемата Е. . Както вече се посочи, в съдържанието на описаното в разглежданата европейска заповед за арест деяние са изложени факти, от които би могъл да бъда направен извод, че обвиняемата Е. е упражнявала родителските си права и по-точно правото да определяне местонахождението на малолетните си деца М.,Го. и Б. в противоречие с постановен от съдебен орган режим и в частност, че е предприела пътуване с трите деца , без съгласието на назначения им попечител В. Поведението й в разрез с постановеното от германския съд решение относно родителските права има аналог в българското наказателно право и това е разпоредбата на 5 чл. 182, ал. 2 НК, регламентираща нарушението на определения от съда режим на упражняване на родителски права ,за което престъпление се предвижда по –леко по вид наказание от лишаване от свобода . С изменението на чл. 193а от НК, в сила от 2019 г.,посоченото престъпление е такова от частен характер, възбужда се по тъжба на пострадалия и не се разследва от органите на досъдебното наказателно производство. В този смисъл и съдебният състав намира, че за престъпления, съставляващи такива от частен характер по българското наказателно право, не може изобщо да се предават пребиваващи в Р. Б. лица за наказателно преследване или изпълнение на наказание на територията на друга държава. Така е, защото в принципен аспект инструментите на международно предаване на лице – дали чрез екстрадиционна процедура, дали чрез ЕЗА, или чрез други правни инструменти, при всички положения в хипотеза на двойна наказуемост изискват престъплението да е от общ характер и по българското наказателно право. Вторичен е въпросът дали се касае за престъпна дейност, която - ако би била извършена, следва да се счита за осъществена на територията на Република България, защото при условие, че съдът не установява конкретен наказателно-правен аналог, съставляващ престъпление от общ характер, следва да ползва именно това като водещо основание да откаже изпълнение на заповедта.