Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 1858 от 28.03.2024, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 6661/2023
Вид
Решение № 1858
Подписан
28.03.2024
В сила
28.03.2024
Състав
Любомир Василев, Ваня Николаева Иванова, Виктория Недева

Цитирани разпоредби

  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 176 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 248 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 248, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 133 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 135 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 135, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 135, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 135, ал. 3 · Закон за задълженията и договорите

РЕШЕНИЕ

№ 1858 гр. София, 28.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Ваня Н. Иванова

Виктория Недева при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Ваня Н. Иванова Въззивно гражданско дело № 20231100506661 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 14777 от 19.12.2022 г. по гр. д. № 69219/2021 г. на Софийски районен съд е обявен за недействителен по отношение на „М.” ЕООД сключения на 04.07.2018 г. между „Р. ЕС” ЕООД и „С.Д.” ЕООД договор за покупко-продажба на лек автомобил марка „Нисан Патфайнър”, черен на цвят, с рег. № *******, идентификационен № VSKJVWR51U0258426, двигател YD25908397A, за сумата 7000 лв. Ответниците „Р. ЕС” ЕООД и „С.Д.” ЕООД са осъдени да заплатят на ищеца „М.” ЕООД разноски в размер на 1020 лв.

С определение № 12016/29.03.2023 г., постановено в производство по чл. 248 от ГПК, е изменено решението в частта му за разноските като ответниците „Р. ЕС” ЕООД и „С.Д.” ЕООД са осъдени да заплатят на ищеца „М.” ЕООД допълнително разноски в размер на 5574 лв.

Решението е обжалвано от ответниците „С.Д.” ЕООД и „Р. ЕС” ЕООД с отделни въззивни жалби, с идентично съдържание. Жалбоподателите излагат възражение, че решаващите изводи на съда за наличие на всяка от предпоставките за уважаване на иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД са незаконосъобразни и необосновани, а решението е постановено при допуснати съществени процесуални нарушения. Поддържа се, че в обжалваното решение липсват мотиви, тъй като съдът е изброил само част от приобщените доказателства, не е обсъдил поотделно и в съвкупност всички събрани доказателства. Неправилен бил изводът на съда, че разпоредителната сделка е извършена от ответниците с цел да увредят кредитора. Сочи се, че съдът не е обсъдил възражението на ответниците, че те са добросъвестни страни по договора за покупко –продажба на МПС, и превратно е тълкувал допуснатото обезпечение на исковете на „М.” ЕООД с влязло в сила определение на СГС от 1

20.04.2018 г., и не е обсъдил факта, че продажната цена на това МПС е била платена именно по активна банкова сметка на продавача, върху която страните по сделката са знаели, че има наложен запор. Това обстоятелство според въззивниците изключвало намерението за увреждане, което било съществен елемент от фактическия състав на чл. 135 от ЗЗД. В подкрепа на това били следните обстоятелства: ответниците са сключили договора за покупко-продажба по предвидения в закона ред на 04.07.2018 г. и купувачът е платил продажната цена по договора по банковата сметка на продавача на 29.08.2018 г., за която страните са знаели, че е наложен запор; продавачът е упражнявал търговската си дейност преди, по време и след сключване на разпоредителната сделка, страните по сделката са осчетоводили издадената фактура № 596/11.07.2018 г. за заплатената цена; по банковата сметка на продавача след продажбата на процесното МПС е имало 18780 лв. налични парични средства, от които кредиторът може да се удовлетвори, предвид допуснатото с влязло в сила определение на СГС обезпечение – запор върху вземанията по банковата сметка; обезпечението било допуснато по молба на ищеца против ответника „Р. ЕС” ЕООД четири месеца преди да постъпи плащане по банковата му сметка от 18 780 лв. Тези обстоятелства според въззивниците водят до извод, че извършеното разпореждане не уврежда интересите на кредитора, поради което сделката не е недействителна. Не било доказано и знание на третото лице „С.Д.” ЕООД, че със сключване на процесната сделка се уврежда кредитора. Същият не бил от кръга на лицата по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, поради което за него не била налице презумпцията за знание. Неправилен бил изводът на съда за наличие на знание за увреждане поради факта, че собственикът и управител на двете дружества е едно и също физическо лице. Не били представени от ищеца доказателства, които да установяват по несъмнен начин, че третото лице е знаело за увреждащия характер на сделката. Въззивниците считат, че след като страните по сделката са поставили в разположение на кредитора или като негово обезпечение сума в размер на 18 780 лв. по банковата сметка на длъжника на основание влязлото сила определение за допускане на обезпечението, 4 месеца след влизане в сила на това определение, от това следва по безсъмнен начин, че не е налице знание и намерение за увреждане. Не били обсъдени от съда и отговорите на поставените по реда на чл. 176 от ГПК въпроси към С. Р.. Излага се и възражение, че не е налице вземане в полза на ищеца, което да е възникнало преди датата на сделката. Постановеното решение по гр.д. № 57276/2016 г. на СРС била влязло в сила на 21.12.2020 г., т.е. 2 години и 5 месеца след извършване на разпоредителната сделка. Към момента на разпореждане в патримониума на длъжника е имало достатъчно бързо ликвидни активи – парични средства, с които да може да се обезпечи вземането на кредитора, а от друга страна със запора на банковите сметки на длъжника е обезпечено вземането на кредитора. Длъжинкът е имал по банковата си сметка сумата 18 780 лв., с която е могъл да удовлетвори кредитора. Същият е оперирал с процесната банкова сметка в продължение на 1 година, поради което не следвало да се тълкува във вреда на длъжника неговата неплатежоспособност към настоящия момент. Навежда се довод, че липсата на активност и пропускът от страна на кредитора не следва да влече неблагоприятни за страните правни последици към настоящия момент. Не било налице и знание за увреждане на кредитора у длъжника и третото лице по сделката, доколкото на същите било известно, че по банковата сметка на дружеството-длъжник, върху която бил наложен запор в полза на кредитора, била налична сума в размер на 18 780 лв. Иска се обжалваното решение да бъде отменено и вместо него постановено отхвърляне на предявения иск.

Ответниците „Р. ЕС” ЕООД и „С.Д.” ЕООД са подали частна жалба срещу определението от 29.03.2023 г., с което по реда на чл. 248 от ГПК е изменено решението в частта за разноските. В частната жалба се излага възражение, че определението е постановено преди изтичане на срока по чл. 248, ал. 2 от ГПК, поради което делото следва да се върне на СРС за провеждане на процедурата по чл. 248, ал. 2 от ГПК. Отделно от това се навежда и довод, че молбата по чл. 248 от ГПК била подадена извън срока, предвиден в 2 тази разпоредба. Излага се и възражение, че определението е немотивирано, не била обсъдена молбата на ищеца по чл. 248 от ГПК и представените доказателства за извършените разноски и техния размер. Представеният с молбата списък на разноски не бил представен преди последното по делото съдебно заседание и нямало представени доказателства за извършване на разноските. В представения с молбата списък за претендирани разноски по изп. дело № 13499/2021 г. по налагане на обезпечението в общ размер 4554 лв. не бил посочен видът на разноските, а представените към нея фактури не доказвали действително извършени разноски. Евентуално се излага възражение за прекомерност на заплатените адвокатски възнаграждения.

С писмения си отговор насрещната страна „М.” ЕООД оспорва въззивната жалба.

За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното:

„М.” ЕООД е предявило срещу „Р. ЕС” ЕООД и „С.Д.” ЕООД иск за обявяване за недействителен спрямо него на договор за покупко-продажба на МПС от 04.07.2018 г. с нотариална заверка на подписите рег. № 9367/04.07.2018 г. на нотариус Р.Р. с рег. № 203 на НК, с който „Р. ЕС” ЕООД продало на „С.Д.” ЕООД лек автомобил марка „Нисан”, модел „ Патфайндър”, черен на цвят, с рег. № *******, идентификационен номер VSKJVWR51U0258426.

Ищецът твърди в исковата молба, че има вземания срещу първия ответник „Р. ЕС” ЕООД, както следва: за сумата 9683,14 лв. по фактура № 2000000503/03.04.2013 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 27.04.2016 г. до окончателното й изплащане; сумата 2891,73 лв. обезщетение за забава върху горната лихва за периода от 04.05.2013 г. до 26.04.2016 г., и сумата 2296,80 лв. разноски. Тези вземания били установени с влязло в сила на 21.12.2020 г. решение по гр.д. № 57276/2016 г. на СРС. За посочените суми били издадени изпълнителни листове и образувано изпълнително дело № 20218380407388 по описа на ЧСИ М. Б.. Ищецът твърди, че в хода на посоченото исково производство поискал допускане на обезпечение на предявения иск чрез налагане на запор върху вземания на ответника от банкови сметки и запор върху притежавани от него МПС-та. С разпореждане от 01.01.2018 г. на съда молбата била оставена без уважение от първоинстанционния съд, което било отменено с определение от 20.04.2018 г.по гр.д. № 4648/2018 г. на СГС. На 17.08.2018 г. ответникът „Р. ЕС” ЕООД подал частна жалба срещу определението на СГС, с което е допуснато обезпечение, от която било ведно, че същият е узнал за допуснатото обезпечение към 17.05.2018 г. Твърди се, че на 12.06.2018 г. С. А. Р. – едноличен собственик и управител на длъжника „Р. ЕС” ЕООД подал заявление за вписване в ТР на новоучредено дружество „С.Д.” ЕООД с управител и едноличен собственик С. А. Р., което дружество било вписано в ТР на 18.06.2018 г. с капитал 2 лв.

Ищецът твърди, че на 04.07.2018 г. длъжникът „Р. ЕС” ЕООД сключило с втория ответник „С.Д.” ЕООД договор за покупко-продажба на лек автомобил марка „Нисан”, модел „ Патфайндър”, черен на цвят, с рег. № *******, идентификационен номер VSKJVWR51U0258426 за цена от 7000 лв., която се твърди да е получена от продавача в брой. От направено имуществено проучване на „Р. ЕС” ЕООД било видно, че същото не притежава никакво ликвидно имущество, срещу което може да се насочи принудително изпълнение. Твърди се, че извършената от длъжника продажба на посочения лек автомобил на свързаното с него лице „С.Д.” ЕООД уврежда интересите на ищеца. Двете дружества – продавач и купувач по сделката били свързани лица, а сделката била извършена след като длъжникът е узнал за допуснатото обезпечение чрез налагане на запор върху процесното МПС, което показвало, че дружествата са имали за цел намалявана на ликвидното имущество в патримониума на длъжника „Р. ЕС” ЕООД и те са имали знание, че със сделката се увреждат интересите на ищеца като негов кредитор.

Исковата молба е връчена на всеки от ответниците при условията на чл. 50, ал. 2 от ГПК и същите не са представили писмен отговор в срока по чл. 131 от ГПК.

3

Въззивният съд, след преценка на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:

Предявен е иск с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД.

Искът е допустим с оглед твърденията на ищеца, че е кредитор на ответника „Р. ЕС” ЕООД по конкретно негово неудовлетворено вземане, произтичащо от договор за доставка на стоки съгласно издадена фактура, и че последният е извършил действие, с което го уврежда – продажба на собствено МПС на втория ответник.

Съгласно чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако длъжникът при извършването им е знаел за увреждането. Това право възниква при следния фактически състав: 1. наличието на твърдяно неудовлетворено вземане на ищеца, възникнало преди извършването на действието, чието обявяване на недействителност се иска. Не е необходимо това вземане да е изискуемо и ликвидно, а извод за несъществуването на вземането може да се направи, само ако същото е отречено със сила на пресъдено нещо; 2. извършването на действие от страна на длъжника, което уврежда кредитора; 3. субективен елемент - знание на длъжника /респ. и на лицето, с което е договарял при възмездно действие/, че извършеното от него действие уврежда кредитора.

В чл. 135, ал. 3 от ЗЗД е предвидена възможност за атакуване от кредитора на увреждащите действия, извършени от длъжника преди възникването на вземането му, но при наличие на специална субективна предпоставка – увреждащото го действие да е било предназначено от длъжника и лицето, с което последният е договарял, да увреди кредитора, т. е. в тази хипотеза е необходима увреждаща цел на страните по действието.